Неокончателна редакция

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)

19 май 2026 година(*)

„ Преюдициално запитване — Член 50 ДЕС — Член 288 ДФЕС — Споразумение за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия — Съд на държава членка, сезиран преди края на преходния период, предвиден в това споразумение — Прилагане от съдилищата, разглеждащи делото, на правото на друга държава — Законодателство на Обединеното кралство за транспониране на директива — Директива 2006/54/ЕО — Приложимост на правото на Съюза — Принцип на взаимно доверие — Принцип на тълкуване на националното право по начин, съответстващ на правото на Съюза “

По дело C‑350/24

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Cour de cassation (Касационен съд, Франция) с акт от 3 май 2024 г., постъпил в Съда на 14 май 2024 г., в рамките на производство по дело

HJ срещу

Crédit agricole Corporate & Investment Bank SA,

СЪДЪТ (голям състав),

състоящ се от K. Lenaerts, председател, T. von Danwitz, заместник-председател, F. Biltgen (докладчик), C. Lycourgos, I. Jarukaitis, I. Ziemele, J. Passer и O. Spineanu-Matei, председатели на състави, N. Piçarra, A. Kumin, N. Jääskinen, D. Gratsias, B. Smulders, S. Gervasoni и N. Fenger, съдии,

генерален адвокат: J. Kokott,

секретар: C. Di Bella, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 24 юни 2025 г.,

като има предвид становищата, представени:

–за HJ, от A. Lyon-Caen, адвокат,

–за Crédit agricole Corporate & Investment Bank SA, от D. Célice, адвокат,

–за френското правителство, от F. du Couëdic, O. Duprat-Mazaré, B. Fodda, T. Lechevallier, H. Nunes da Silva и B. Travard, в качеството на представители,

–за полското правителство, от B. Majczyna и D. Lutostańska, в качеството на представители,

–за правителството на Обединеното кралство, от S. Fuller, в качеството на представител, подпомаган от A. Mayer и J. Pobjoy, barristers,

–за Европейската комисия, от S. Delaude, H. Krämer и E. E. Schmidt, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 25 септември 2025 г.,

постанови настоящото

Решение

1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия (ОВ L 29, 2020 г., стр. 7), одобрено с Решение (ЕС) 2020/135 на Съвета от 30 януари 2020 година (ОВ L 29, 2020 г., стр. 1) (наричано по-нататък „Споразумението за оттегляне“), и на член 288 ДФЕС.

2 Запитването е отправено в рамките на спор между HJ и нейния работодател, Crédit agricole Corporate & Investment Bank SA (наричано по-нататък „CACIB“) относно основана на пола ѝ дискриминация и действия на психически тормоз, на които е била подложена.

Правна уредба

Международното право

3 Член 70 от Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 година (Recueil des traités des Nations unies (Сборник договори на Организацията на обединените нации), том 1155, стр. 331, наричана по-нататък „Виенската конвенция“), озаглавен „Последствия от прекратяване на договор“, гласи в точка 1:

„Ако договорът не предвижда друго или ако страните не са се споразумели за друго, прекратяването на договора в съответствие с неговите разпоредби или в съответствие с тази конвенция:

a)освобождава страните по договора от всякакво задължение да изпълняват договора по-нататък;

b)не влияе върху правата, задълженията и юридическото положение на страните, възникнали в резултат на изпълнението на договора преди неговото прекратяване“.

Правото на Съюза

ДЕС и ДФЕС

4 Член 50, параграфи 2 и 3 ДЕС гласи:

„2.Държавата членка, която реши да се оттегли, нотифицира за намерението си Европейския съвет. В съответствие с насоките, дадени от Европейския съвет, [Европейският] съюз договаря и сключва споразумение с тази държава, с което се определят редът и условията за нейното оттегляне, като се вземат предвид рамките на бъдещите ѝ отношения със Съюза. […]

3.Договорите престават да се прилагат спрямо засегнатата държава от датата на влизане в сила на споразумението за оттегляне, или при липса на такова, две години след нотификацията, посочена в параграф 2, освен ако Европейският съвет в съгласие със засегнатата държава членка не реши с единодушие да продължи този срок“.

5 Член 288 ДФЕС предвижда:

„С оглед на упражняването на областите на компетентност на Съюза институциите приемат регламенти, директиви, решения, препоръки и становища.

Регламентът е акт с общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави членки.

Директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите членки, до ко[и]то е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат.

Решението е задължително в своята цялост. Когато решението посочва адресати, то е задължително само за тях.

Препоръките и становищата нямат задължителен характер“.

Споразумението за оттегляне

6 Втора, седма, осма и единадесета алинея от преамбюла на Споразумението за оттегляне гласят:

„КАТО ЖЕЛАЯТ да определят реда и условията за оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза и Евратом, вземайки предвид рамката за техните бъдещи отношения,

[…] РЕШЕНИ да осигурят организирано оттегляне посредством редица разпоредби за разделяне, с които се цели да се предотвратят смущения и да се осигури правна сигурност за гражданите и икономическите оператори, както и за съдебните и административните органи в Съюза и в Обединеното кралство, без да се изключва възможността съответните разпоредби за разделяне да бъдат заменени от споразумението (споразуменията) относно бъдещите отношения,

Като имат предвид, че е в интерес както на Съюза, така и на Обединеното кралство да се определи преходен период или период на изпълнение, през който — независимо от всички последици от оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза по отношение на участието на Обединеното кралство в институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, и по-специално, считано от датата на влизане в сила на настоящото споразумение, края на мандатите на всички членове на институции, органи и агенции на Съюза, номинирани, назначени или избрани по силата на членството на Обединеното кралство в Съюза — правото на Съюза, включително международните споразумения, да се прилага за и във Обединеното кралство, и като общо правило, със същото действие както по отношение на държавите членки, за да се избегнат смущения в периода, през който споразумението (споразуменията) относно бъдещите отношения ще бъде (бъдат) договорено(и),

[…] КАТО ИМАТ ПРЕДВИД, че за да се гарантира правилното тълкуване и прилагане на настоящото споразумение, както и спазването на задълженията, произтичащи от настоящото споразумение, от съществено значение е да се определят разпоредби, които уреждат цялостното управление, по-специално задължителни правила за уреждане на спорове и за изпълнение, които изцяло зачитат автономността на съответните правни системи на Съюза и на Обединеното кралство, както и статуса на Обединеното кралство като трета държава“.

7 Съгласно член 1 от това споразумение, озаглавен „Определения“:

„С настоящото споразумение се определят редът и условията за оттеглянето на Обединеното кралство […] от […] Съюз[а] и Европейската общност за атомна енергия […]“.

8 Член 4 от посоченото споразумение, озаглавен „Методи и принципи, свързани с действието, изпълнението и прилагането на настоящото споразумение“, предвижда в параграфи 4 и 5:

„4.При изпълнението и прилагането им разпоредбите на настоящото споразумение, които се позовават на правото на Съюза или на неговите понятия или разпоредби, се тълкуват в съответствие с приложимата съдебна практика на Съда на Европейския съюз, постановена преди края на преходния период [визиран в член 126 от същото (наричан по-нататък „преходният период“)].

5.При тълкуването и прилагането на настоящото споразумение съдебните и административните органи на Обединеното кралство надлежно вземат предвид съответната съдебна практика на Съда на Европейския съюз, постановена след края на преходния период“.

9 Член 66 от същото споразумение, озаглавен „Приложимо право към договорните и извъндоговорните въпроси“, който се намира в дял VI от трета част, със заглавие „Текущо съдебно сътрудничество по гражданскоправни и търговскоправни въпроси“, има следния текст:

„Долупосочените актове се прилагат в Обединеното кралство, както следва:

а)Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета [от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (ОВ L 177, 2008 г., стр. 6, наричан по-нататък „Регламентът „Рим I“)] се прилага по отношение на договорите, сключени преди края на преходния период;

б)Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета [от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40)] се прилага по отношение на вредоносни факти, когато тези факти са настъпили преди края на преходния период“.

10 Член 67 от Споразумението за оттегляне е озаглавен „Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения и свързано с това сътрудничество между централните органи“ и гласи:

„1.В Обединеното кралство, а така също и в държавите членки в ситуации, засягащи Обединеното кралство, по отношение на съдебни производства, образувани преди края на преходния период, и по отношение на производства или искове, които са свързани с такива съдебни производства […], се прилагат следните актове или разпоредби:

а)разпоредбите относно компетентността от Регламент (ЕС) № 1215/2012 [на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1)];

б)разпоредбите относно компетентността от Регламент (ЕС) 2017/1001 [на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 154, 2017 г., стр. 1)], Регламент (ЕО) № 6/2002 [на Съвета от 12 декември 2001 година относно промишления дизайн на Общността (ОВ L 3, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 33, стр. 70)], Регламент (ЕО) № 2100/94 [на Съвета от 27 юли 1994 година относно правната закрила на Общността на сортовете растения (ОВ L 227, 1994 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 3, том 15, стр. 197)], Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета [от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) (ОВ L 119, 2016 г., стр. 1)], и Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета [от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги (ОВ L 18, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 4, стр. 29)];

в)разпоредбите относно компетентността от Регламент (ЕО) № 2201/2003 [на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183)];

г)разпоредбите относно компетентността от Регламент (ЕО) № 4/2009 [на Съвета от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка (ОВ L 7, 2009 г., стр. 1)].

[…]“.

11 Член 86 от Споразумението за оттегляне, озаглавен „Висящи дела пред Съда на Европейския съюз“, предвижда:

„1.Съдът на Европейския съюз продължава да е компетентен по всички дела, заведени от или срещу Обединеното кралство преди края на преходния период. Тази компетентност се прилага за всички етапи на производството, в това число производствата по обжалване пред Съда и производствата пред Общия съд, когато делото е върнато на Общия съд.

2.Съдът на Европейския съюз продължава да е компетентен да се произнася преюдициално по запитвания от съдилища и трибунали на Обединеното кралство, отправени преди края на преходния период.

3.За целите на настоящата глава производството се счита[…] за образувано пред Съда на Европейския съюз, а преюдициалните запитвания се считат за отправени в момента, в който исковата молба е била регистрирана от секретариата на Съда или на Общия съд, според случая“.

12 Член 87 от това споразумение, озаглавен „Нови дела пред Съда“, има следния текст:

„1.Ако Европейската комисия счита, че Обединеното кралство не е изпълнило задължение съгласно Договорите или съгласно част четвърта от настоящото споразумение преди края на преходния период, Европейската комисия може, в срок от 4 години след края на преходния период, да отнесе въпроса пред Съда на Европейския съюз в съответствие с изискванията, определени в член 258 от ДФЕС или член 108, параграф 2, втора алинея от ДФЕС, според случая. Съдът на Европейския съюз има компетентност по такива дела.

2.Ако Обединеното кралство не спази решение, посочено в член 95, параграф 1 от настоящото споразумение, или не придаде правна сила в правния ред на Обединеното кралство на решение, посочено в същата разпоредба, чийто адресат е физическо или юридическо лице, което пребивава или е установено в Обединеното кралство, Европейската комисия може, в срок от 4 години от датата на въпросното решение, да отнесе въпроса до Съда на Европейския съюз в съответствие с изискванията, определени в член 258 от ДФЕС или член 108, параграф 2, втора алинея от ДФЕС, според случая. Съдът на Европейския съюз има компетентност по такива дела.

3.При вземането на решение за отнасяне на въпросите съгласно настоящия член Европейската комисия прилага същите принципи спрямо Обединеното кралство, както и спрямо която и да е държава членка“.

13 По силата на член 126 от посоченото споразумение, озаглавен „Преходен период“, преходният период започва да тече от датата на влизане в сила на споразумението за оттегляне и приключва на 31 декември 2020 г.

14 Член 127 от същото споразумение, озаглавен „Обхват на прехода“, има следния текст:

„1.Освен ако в настоящото споразумение не е предвидено друго, по време на преходния период правото на Съюза е приложимо по отношение на и в Обединеното кралство.

[…] 3.По време на преходния период правото на Съюза, приложимо съгласно параграф 1, поражда по отношение на Обединеното кралство и в него същите правни последици като тези, които поражда в Съюза и неговите държави членки, и се тълкува и прилага в съответствие със същите методи и общи принципи като тези, приложими в Съюза.

[…] 6.Освен ако в настоящото споразумение не е предвидено друго, по време на преходния период всяко позоваване на държавите членки в правото на Съюза, приложимо съгласно параграф 1, включително както то е въведено и приложено от държавите членки, се разбира като включващо Обединеното кралство.

[…]“.

15 Член 185, четвърта алинея от Споразумението за оттегляне гласи:

„Втора и трета част, с изключение на член 19, член 34, параграф 1, член 44 и член 96, параграф 1, а така също и шеста част, дял I и членове 169—181 се прилагат, считано от края на преходния период“.

Римската конвенция

16 Член 3, параграф 1 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. (ОВ L 266, 1980 г., стр. 1, публикувана на български език в ОВ L 347, 2007 г., стр. 3, наричана по-нататък „Римската конвенция“), гласи:

„Договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата на случая. Чрез избора страните могат да изберат приложимо право за целия или за част от договора“.

17 Член 14, параграф 1 от Римската конвенция предвижда:

„Правото, уреждащо договора съгласно настоящата конвенция, се прилага доколкото договорното право съдържа правила, които установяват законови презумпции или определят тежестта на доказване“.

Регламентът „Рим I“

18 Член 24 от Регламента „Рим I“, озаглавен „Отношение към Римската конвенция“, предвижда:

„1.Настоящият регламент заменя Римската конвенция в държавите членки, с изключение на териториите на държавите членки, които попадат в териториалния обхват на посочената конвенция и за които настоящият регламент не се прилага по силата на член 299 [ДЕС].

2.Доколкото настоящият регламент заменя разпоредбите на Римската конвенция, всяко позоваване на тази конвенция се тълкува като позоваване на настоящия регламент“.

19 В съответствие с член 29, втора алинея от Регламента „Рим I“ той се прилага от 17 декември 2009 г., с изключение на член 26, който се прилага от 17 юни 2009 г.

Директива 2006/54/ЕО

20 Съображение 30 от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите (ОВ L 204, 2006 г., стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 8, стр. 262) гласи:

„Приемането на правила относно тежестта на доказване играе значителна роля при осигуряването на ефективно привеждане в изпълнение на принципа на равното третиране. Както Съдът е постановил, следва да бъде предвидена разпоредба за осигуряване на разместване на тежестта на доказване в prima facie случаи на дискриминация, с изключение на производства, при които съдът или друг компетентен национален орган е задължен да разследва фактите. Необходимо е обаче да бъде изяснено, че оценката на фактите, от които може да бъде предположено съществуването на пряка или непряка дискриминация, остава въпрос от компетенциите на съответния национален орган в съответствие с националното право или практика. Освен това държавите членки разполагат със свободата да въведат на всеки подходящ етап от производството доказателствени правила, които са по-благоприятни за ищеца“.

21 Член 17 от тази директива е озаглавен „Защита на правата“ и предвижда в параграф 1:

„Държавите членки гарантират, че след евентуално сезиране на други компетентни органи, включително прибягване до помирителни производства, ако те сметнат това за целесъобразно, всички лица, които се считат за ощетени от неспазването на принципа на равно третиране спрямо тях разполагат с достъп до съдебни производства за привеждане в изпълнение на задълженията по настоящата директива, дори след като отношението, при което се твърди, че е проявена дискриминация, е прекратено“.

22 Член 19 от посочената директива, със заглавие „Тежест на доказване“, гласи в параграфи 1 и 2:

„1.Държавите членки предприемат необходимите мерки в съответствие със своите съдебни системи за осигуряване на това, когато едно лице се счита засегнато поради неприлагането спрямо него на принципа на равно третиране и докаже пред съда или друг компетентен орган факти, които позволяват да се допусне съществуването на пряка или непряка дискриминация, ответникът да бъде задължен да докаже, че не е имало нарушение на принципа на равно третиране.

2.Параграф 1 не възпрепятства държавите членки да въвеждат доказателствени правила, по-благоприятни за ищеца“.

Правото на Обединеното кралство

23 Член 136, озаглавен „Тежест на доказване“, от Equality Act 2010 (Закон за равенството от 2010 г.) предвижда:

„(1)Тази разпоредба се прилага за всяко производство, свързано с нарушение на този закон.

(2)Ако са налице обстоятелства, въз основа на които съдът може да реши при липсата на всякакво друго обяснение, че дадено лице (A) е нарушило съответните разпоредби, съдът трябва да приеме, че това нарушение е установено.

(3)Ако обаче A докаже, че не е нарушил съответните разпоредби, алинея (2) не се прилага“.

Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси

24 Жалбоподателката по главното производство е наета на работа от CACIB по силата на трудов договор, сключен на 17 януари 2007 г., който се урежда от правото на Обединеното кралство, последната заемана от нея длъжност по който е „служител на информационните системи за клиенти в Обединеното кралство“. Считано от 28 август 2013 г., ѝ е предоставен отпуск по болест.

25 На 23 септември 2013 г., тъй като счита, че е жертва на дискриминация, основана на пола, и на психически тормоз, жалбоподателката сезира Conseil de prud’hommes (Трудов съд, Франция) с искане за заплащане на различни суми в изпълнение на този трудов договор и като обезщетение.

26 С решение от 26 юни 2019 г. Conseil de prud’hommes (Трудов съд) отхвърля исканията на жалбоподателката по главното производство. Тя подава въззивна жалба срещу това решение до Cour d’appel de Versailles (Апелативен съд Версай, Франция).

27 С решение от 27 май 2021 г. Сour d’appel de Versailles (Апелативен съд Версай) приема, че жалбоподателката не е успяла да докаже наличието на дискриминация или на психически тормоз и на репресия по смисъла на Закона за равенството от 2010 г., с който се транспонира Директива 2006/54 в правото на Обединеното кралство.

28 Жалбоподателката по главното производство обжалва това решение пред Cour de cassation (Касационен съд, Франция), който е запитващата юрисдикция. Тя поддържа по-конкретно, че като е постановил, след като последователно е разгледал всяко от изложените дискриминационни положения, че тя не е успяла да представи първични факти, които могат да установят наличието на дискриминация по смисъла на Закона за равенството от 2010 г., Сour d’appel de Versailles (Апелативен съд Версай) се е произнесъл въз основа на тълкуване на този закон, което не е в съответствие с член 19 от Директива 2006/54, който задължавал съда да извърши цялостна преценка на фактите, за да определи дали те позволяват да се допусне съществуването на дискриминация. По-нататък, приемайки, че обстоятелството, на което се позовава жалбоподателката по главното производство, че от предоставените от нея документи е видно, че служителите, които са се възползвали от експатриране в рамките на CACIB, са основно мъже, не е достатъчно, за да се допусне съществуването на дискриминация по отношение на жените, при липсата на каквито и да е данни за кандидатури на жени за такова експатриране, този апелативен съд също се е основал на тълкуване на Закона за равенството от 2010 г., което не е в съответствие с член 19 от Директива 2006/54, като е възложил на жалбоподателката по главното производство тежестта да докаже наличието на твърдяната дискриминация.

29 На първо място, запитващата юрисдикция отбелязва, че спорът по главното производство поставя въпроса за въздействието на оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза върху правомощията на съда на държава членка, който трябва да приложи закона на Обединеното кралство, с който се транспонира директива, по повод на съдебно производство, образувано преди изтичането на преходния период, когато сезираната юрисдикция следва да се произнесе след края на този период. Всъщност, въпреки че към датата на настъпване на фактите по главното производство или към датата, на която е подаден съответният съдебен иск от жалбоподателката по главното производство, и към тази, на която посоченият Сonseil de prud’hommes (Трудов съд) е постановил решението си, Обединеното кралство все още е било член на Съюза, това вече не е така към датата, на която се е произнесъл Сour d’appel de Versailles (Апелативен съд Версай).

30 При тези условия запитващата юрисдикция иска да се установи дали правото на Съюза е било приложимо към датата, на която се е произнесъл Cour d’appel de Versailles (Апелативен съд Версай), тъй като към тази дата, която е последваща спрямо датата на оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза, правото на Съюза е престанало да поражда действие в правния ред на Обединеното кралство. По-нататък, тя иска да се установи дали Споразумението за оттегляне поставя ретроактивно под въпрос прилагането на правото на Съюза към споровете, възникнали преди изтичането на преходния период, и следователно задължението на съда на държава членка да тълкува приложимото към тези спорове право на Обединеното кралство в съответствие с правото на Съюза. В това отношение запитващата юрисдикция формулира две хипотези: от една страна, би могло да се приеме, че след края на преходния период част от правото на Съюза се запазва в правото на Обединеното кралство, но вече не съществува задължение за тълкуване на последното в съответствие с правото на Съюза; от друга страна, би могло да се счете, че тъй като фактите по главното производство предхождат изтичането на преходния период и съдебното производство е образувано, преди той да изтече, законът на Обединеното кралство, с който се транспонира Директива 2006/54, а именно Законът за равенството от 2010 г., трябва да се тълкува в съответствие с правото на Съюза от съда, който разглежда делото, дори ако той се произнася след края на преходния период.

31 На второ място, запитващата юрисдикция отбелязва, че спорът по главното производство повдига въпроса дали принципът за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза, който е задължителен за съда на държава членка, се прилага и когато този съд трябва да приложи правото на друга държава членка. Тя припомня, че според практиката на Съда принципът на взаимно доверие изисква от всяка от държавите членки да приеме, освен при изключителни обстоятелства, че всички други държави членки зачитат правото на Съюза, и особено признатите от него основни права (Становище 2/13 на Съда (Присъединяване на Съюза към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 191). От тази съдебна практика обаче произтичало и че при прилагането на националното право, независимо дали става въпрос за разпоредби, приети преди или след съответната директива, националната юрисдикция, която трябва да го тълкува, е длъжна да прави това, доколкото е възможно в светлината на текста и целите на тази директива, за да се постигне търсеният с нея резултат и по този начин да се съобрази с член 288 ДФЕС (решение от 13 ноември 1990 г., Marleasing, C‑106/89, EU:C:1990:395, т. 8).

32 Запитващата юрисдикция счита, че не може да се изключи, че същото важи и в хипотезата, при която същата юрисдикция трябва да приложи правото на друга държава членка. В потвърждение на този подход била практиката на Съда, според която сезираната с даден спор юрисдикция следва да приложи правото на държавата, чиито съдилища са определени с клауза за предоставяне на компетентност, като тълкува това право в съответствие с правото на Съюза, и по-конкретно на директива (решения от 18 ноември 2020 г., DelayFix, C‑519/19, EU:C:2020:933, т. 51, и от 8 декември 2022 г., Luxury Trust Automobil, C‑247/21, EU:C:2022:966, т. 67). Съдът обаче все още не се е произнасял изрично по този въпрос.

33 На трето място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали правомощията на съда на една държава членка, който прилага правото на друга държава членка и установи, че за него е невъзможно да направи тълкуване на това право, което да съответства на правото на Съюза, са идентични с тези, които той упражнява при прилагане на собственото си вътрешно право, и дали съответно принципът за недопускане на дискриминация, прогласен в член 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, конкретизиран в Директива 2006/54, може да го доведе до това дори в спор между частноправни субекти да остави това право без приложение.

34 При тези обстоятелства Cour de cassation (Касационен съд) решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1)Трябва ли [Споразумението за оттегляне] да се тълкува в смисъл, че правна уредба на Обединеното кралство, с която се транспонира член 19 от [Директива 2006/54], трябва да се счита от съда, който се произнася след изтичането на преходния период, за правна уредба на държава членка, с която се транспонира директива, когато фактите са настъпили преди тази дата и/или когато съдебното производство е образувано преди тази дата?

2)Трябва ли член 288 [ДФЕС] да се тълкува в смисъл, че юрисдикция [на една държава членка], сезирана със спор между частноправни субекти, която е задължена да приложи правото на друга държава членка, трябва да извърши тълкуване на разпоредбите на това право в съответствие с директива, без принципът на взаимно доверие да е пречка за това?

3)Ако юрисдикцията на една държава членка счита, че не е възможно да извърши такова съответстващо тълкуване, трябва ли тя, както би направила за собственото си национално право, да остави [правото на тази друга държава членка] без приложение, когато става въпрос за общ принцип на правото на Съюза или за разпоредба от първичното право, конкретизирани с директива?“.

По преюдициалните въпроси

По допустимостта

35 CACIB и Комисията повдигат възражение за недопустимост на поставените от запитващата юрисдикция въпроси.

36 Те поддържат, че от текста на член 136 от Закона за равенството от 2010 г. следва, че този член съдържа правило за уреждане на тежестта на доказване, идентично с предвиденото в член 19 от Директива 2006/54. Следователно посоченият член 136 бил в съответствие с правото на Съюза. По-нататък, те считат, че въпросът, по който трябва да се произнесе запитващата юрисдикция, се отнася не до тълкуването на същия член 136 с оглед на правото на Съюза, а само до начина, по който съдът, разглеждащ делото по същество, е преценил фактите, на които се е позовала жалбоподателката по главното производство, за да се допусне наличието на дискриминация.

37 CACIB изтъква, че във всички случаи, първо, запитващата юрисдикция не представя фактите, приети за установени или отхвърлени от Cour d’appel de Versailles (Апелативен съд Версай), нито каквито и да било данни относно мотивите или анализа на този съд и не обяснява достатъчно ползата от поставените въпроси за решаването на спора по главното производство. При това положение тези въпроси трябвало да се отхвърлят като недопустими с мотива, че са общи и хипотетични. Второ, съгласно практиката на запитващата юрисдикция тя не била компетентна да контролира спазването от апелативните съдилища на тълкуването и прилагането на чуждо право, тъй като такъв въпрос бил фактически въпрос, който не подлежи на контрол от запитващата юрисдикция в качеството ѝ на касационна инстанция. Трето, запитващата юрисдикция не била компетентна да сезира Съда с преюдициално запитване след преходния период.

38 Съгласно постоянната съдебна практика в рамките на производството, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решения от 21 април 1988 г., Pardini, 338/85, EU:C:1988:194, т. 8, и от 24 юли 2023 г., Lin, C‑107/23 PPU, EU:C:2023:606, т. 61 и цитираната съдебна практика).

39 От самия текст на член 267 ДФЕС обаче е видно, че поисканото преюдициално решение трябва да е необходимо, за да може запитващата юрисдикция да постанови своето решение по образуваното пред нея дело. Така Съдът може да откаже да се произнесе по отправен от национална юрисдикция преюдициален въпрос, ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 16 май 2024 г., INSS (Отпуски на майка в семейство с един родител), C‑673/22, EU:C:2024:407, т. 22, 23 и 25 и цитираната съдебна практика).

40 Освен това според постоянната съдебна практика в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции необходимостта да се даде тълкуване на правото на Съюза, което да е от полза за националния съд, изисква последният да спазва стриктно изискванията относно съдържанието на преюдициалното запитване, посочени изрично в член 94 от Процедурния правилник на Съда. Абсолютно необходимо е в частност, както гласи член 94, буква в) от Процедурния правилник, преюдициалното запитване да съдържа изложение на причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо по главното производство (вж. в този смисъл решение от 28 ноември 2023 г., Commune d’Ans, C‑148/22, EU:C:2023:924, т. 44 и 46 и цитираната съдебна практика).

41 В настоящия случай от акта за преюдициално запитване е видно, че запитващата юрисдикция си поставя въпроса, в рамките на отнесен до нея спор, за въздействието на оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза върху правомощията на съда на държава членка, който трябва да приложи закон на Обединеното кралство, с който се транспонира директива, във връзка със съдебно производство, образувано преди изтичането на преходния период, когато сезираната юрисдикция трябва да се произнесе след края на този период. По-нататък, запитващата юрисдикция отбелязва, че спорът по главното производство повдига въпроса дали принципът за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза, който е задължителен за юрисдикцията на държава членка, се прилага, когато тази юрисдикция трябва да приложи правото на друга държава членка.

42 Що се отнася, на първо място, до довода на CACIB, че запитващата юрисдикция не е компетентна да сезира Съда след края на преходния период с преюдициално запитване относно съответстващото тълкуване на закон на Обединеното кралство, с който се транспонира директива в неговия вътрешен правен ред, достатъчно е да се отбележи, че поставените от запитващата юрисдикция въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, включително на Споразумението за оттегляне, което е част от това право. Следователно в съответствие с член 267 ДФЕС запитващата юрисдикция, която е юрисдикция на държава членка, действаща като последна инстанция, е оправомощена и по принцип е длъжна да сезира Съда с преюдициално запитване. Член 86, параграф 2 от Споразумението за оттегляне предоставя на Съда необходимата компетентност да се произнася преюдициално по запитвания от съдилища и трибунали на Обединеното кралство, отправени преди края на преходния период, тъй като след оттеглянето на тази държава от Съюза член 267 ДФЕС вече не се прилага за нейните юрисдикции. Този член 86, параграф 2 не може да се тълкува по начин, който възпрепятства възможността или, според случая, задължението на юрисдикциите на държавите членки да сезират Съда с преюдициално запитване за целите на тълкуването на правото на Съюза по дела, които имат връзка с Обединеното кралство.

43 На второ място, трябва да се констатира, че запитващата юрисдикция не е изложила, както изисква член 94, буква в) от Процедурния правилник, мотивите, поради които счита, че е невъзможно да тълкува Закона за равенството от 2010 г. по начин, съответстващ на правото на Съюза, и при това положение — поради каква причина ѝ е необходим отговор на този въпрос, за да постанови решението си по делото, с което е сезирана.

44 При тези условия, що се отнася до третия въпрос, който визира тази хипотеза, Съдът не разполага с необходимите данни, за да бъде полезен с отговора си на запитващата юрисдикция. Следователно този въпрос трябва да се обяви за недопустим.

45 На трето място, с първия и втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се определи дали приложимостта на правото на Съюза към спор като разглеждания по главното производство е поставена под въпрос от Споразумението за оттегляне и ако това не е така, дали юрисдикция на държава членка трябва да тълкува правото на друга държава членка или на държава, приравнена на такава, приложимо към спора, с който е сезирана, в съответствие с правото на Съюза.

46 От една страна, отговорът на първия въпрос, свързан с приложимостта на правото на Съюза, изглежда необходим, за да може запитващата юрисдикция да постанови решението си по делото, с което е сезирана. При тези условия възражението за неприложимост на това право не засяга допустимостта на преюдициалното запитване, а се отнася до съществото на поставения въпрос.

47 От друга страна, доводът на CACIB, че тази юрисдикция, по силата на собствената си практика, не е компетентна да контролира спазването от апелативните съдилища на тълкуването и прилагането на чуждестранното право, не може да засегне допустимостта на втория въпрос, доколкото този довод се отнася до тълкуването на националното право, което е от компетентността единствено на посочената юрисдикция.

48 Следователно първият и вторият въпрос са допустими.

По същество

По първия въпрос

49 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 50, параграф 3 ДЕС във връзка с членове 126 и 127 от Споразумението за оттегляне трябва да се тълкува в смисъл, че това споразумение е поставило под въпрос приложимостта на член 19 от Директива 2006/54 към спор, висящ към датата на изтичане на преходния период, свързан с твърдени факти, съставляващи дискриминация, настъпили преди тази дата при изпълнението на трудов договор, който е уреден от правото на Обединеното кралство.

50 Следва да се припомни, че в съответствие с член 50, параграф 3 ДЕС Договорите престават да се прилагат спрямо оттеглящата се от Съюза държава от датата на влизане в сила на споразумението за оттегляне или, при липса на такова, две години след нотификацията за намерението за оттегляне, освен ако Европейският съвет в съгласие със засегнатата държава членка не реши с единодушие да продължи този срок.

51 Така по силата на член 50, параграф 3 ДЕС Договорите са престанали да се прилагат спрямо Обединеното кралство на датата на влизането в сила на Споразумението за оттегляне на 1 февруари 2020 г., поради което, считано от тази дата, тази държава вече не е държава членка (решение от 9 юни 2022 г., Préfet du Gers и Institut national de la statistique et des études économiques, C‑673/20, EU:C:2022:449, т. 55 и цитираната съдебна практика).

52 Същевременно, в съответствие със седма алинея от своя преамбюл Споразумението за оттегляне има за цел да осигури организирано оттегляне посредством редица разпоредби за разделяне, с които се цели да се предотвратят смущения и да се осигури правна сигурност за гражданите и икономическите оператори, както и за съдебните и административните органи в Съюза и в Обединеното кралство.

53 В това отношение Споразумението за оттегляне изрично предвижда правото на Съюза да продължи да се прилага в Обединеното кралство с някои изключения до 31 декември 2020 г. — датата, на която изтича преходният период. Всъщност осма алинея от преамбюла на Споразумението за оттегляне гласи, че е в интерес както на Съюза, така и на Обединеното кралство да се определи преходен период, през който правото на Съюза, включително международните споразумения, да се прилага за и във Обединеното кралство, и като общо правило, със същото действие както по отношение на държавите членки, за да се избегнат смущения в периода, през който споразумението (споразуменията) относно бъдещите отношения ще бъдe (бъдат) договорено(и).

54 Съгласно член 126 от Споразумението за оттегляне преходният период, уреден в четвърта част от това споразумение, е от датата на влизане в сила на посоченото споразумение, а именно 1 февруари 2020 г., до 31 декември 2020 г. Член 127, параграф 1 от същото споразумение уточнява, че освен ако в него не е предвидено друго, по време на този период правото на Съюза е приложимо по отношение на и в Обединеното кралство. По-нататък, член 127, параграф 3 от Споразумението за оттегляне посочва, че по време на посочения период правото на Съюза, приложимо съгласно този параграф 1, поражда по отношение на Обединеното кралство и в него същите правни последици като тези, които поражда в Съюза и неговите държави членки, и се тълкува и прилага в съответствие със същите методи и общи принципи като тези, приложими в Съюза. Освен това член 127, параграф 6 от посоченото споразумение предвижда, че освен ако в споразумението не е предвидено друго, по време на същия период всяко позоваване на държавите членки в правото на Съюза, приложимо съгласно параграф 1, включително както то е въведено и приложено от държавите членки, се разбира като включващо Обединеното кралство.

55 Важно е да се отбележи, на първо място, че Споразумението за оттегляне не съдържа обща разпоредба, която да урежда въпроса за приложимостта на правото на Съюза към висящите в края на преходния период спорове, свързани с договорни отношения, възникнали преди тази дата.

56 При това положение Споразумението за оттегляне изрично признава, че правото на Съюза може да се прилага дори след края на преходния период по отношение на определени договорни отношения и по определени спорове. Всъщност член 185, четвърта алинея от Споразумението за оттегляне предвижда, че считано от края на преходния период, се прилагат, от една страна, втора и трета част от същото, които включват членове 9—125 от това споразумение, с изключение на член 19, член 34, параграф 1, член 44 и член 96, параграф 1 от него, и от друга страна, не само дял I от шеста част от посоченото споразумение, който включва членове 158—163, но и членове 169—181, които се намират в дял III от същата част.

57 Трета част от Споразумението за оттегляне, озаглавена „Разпоредби за разделяне“, предвижда по-специално в дял VI, озаглавен „Текущо съдебно сътрудничество по гражданскоправни и търговскоправни въпроси“, че след края на преходния период някои правила на правото на Съюза продължават да се прилагат за спорове, които са възникнали преди края на този период и все още са висящи след края на посочения период.

58 Такъв е случаят по-конкретно, както гласи член 66 от Споразумението за оттегляне, на Регламента „Рим I“, който продължава да се прилага в Обединеното кралство по отношение на договорите, сключени преди края на преходния период, и на Регламент № 864/2007 по отношение на вредоносни факти, настъпили преди тази дата.

59 По същия начин член 67 от Споразумението за оттегляне предвижда, че някои правила на правото на Съюза относно компетентността и изпълнението на съдебни решения продължават да се прилагат по отношение на съдебни производства, образувани преди края на преходния период. Следователно може да се наложи съдилищата на държавите членки да признават компетентността на съдилищата на Обединеното кралство, и държавите членки по принцип трябва да изпълняват определени решения, постановени от последните.

60 Следователно от общата структура на Споразумението за оттегляне произтича, че страните по него са искали да запазят стабилността на правните положения, съществуващи преди края на преходния период, в съответствие с принципа на правна сигурност.

61 Вярно е в това отношение, че видно от втора и единадесета алинея от преамбюла на Споразумението за оттегляне, това споразумение е сключено с оглед да се определят редът и условията за оттеглянето на Обединеното кралство, в частност от Съюза, „вземайки предвид рамката за техните бъдещи отношения“, и то като „изцяло зачитат автономността на съответните правни системи на Съюза и на Обединеното кралство, както и статуса на Обединеното кралство като трета държава“, а правото на Съюза, включително неговите общи принципи и по-конкретно принципът на правна сигурност, по принцип спира да е приложимо към тази страна след преходния период. В този контекст е важно да се припомни, че правното основание на посоченото споразумение е член 50 ДЕС, параграф 2 от който предоставя на Съюза компетентността да договаря и сключва споразумение, с което се определят редът и условията за оттеглянето, като това споразумение има за цел да уреди във всички обхванати от Договорите области всички въпроси, свързани с разделянето на Съюза и оттеглящата се от него държава (вж. в този смисъл решение от 16 ноември 2021 г., Governor of Cloverhill Prison и др., C‑479/21 PPU, EU:C:2021:929, т. 48 и 50). При тези условия следва да се приеме, че намерението на тези страни е било за тази цел със същото споразумение да приложат по-специално принципа на правна сигурност, който е част от правото на Съюза.

62 Така Споразумението за оттегляне трябва да се тълкува в светлината на принципа на правна сигурност, чието спазване то цели да гарантира.

63 Според постоянната съдебна практика обаче принципът на правна сигурност, следствие от който е принципът на защита на оправданите правни очаквания, изисква, от една страна, правните норми да бъдат ясни и точни, а от друга страна, прилагането им да е предвидимо за правните субекти, особено когато могат да имат неблагоприятни последици за физическите лица и предприятията (вж. в този смисъл решения от 2 декември 2009 г., Aventis Pasteur, C‑358/08, EU:C:2009:744, т. 47, и от 5 септември 2024 г., Novo Banco и др., C‑498/22—C‑500/22, EU:C:2024:686, т. 95).

64 Принципът на правна сигурност не допуска обратно действие на нова материалноправна норма, тоест действие по отношение на положение, възникнало преди влизането на тази норма в сила, и изисква всяко фактическо положение, извън случаите, в които е налице изрично указание в обратен смисъл, обикновено да бъде преценявано с оглед на правните норми, които са действали по време на неговото съществуване (вж. в този смисъл решение от 29 юли 2024 г., Twenty First Capital, C‑174/23, EU:C:2024:654, т. 59 и цитираната съдебна практика).

65 От това следва, че съобразно с принципа на правна сигурност, чието спазване Споразумението за оттегляне цели да гарантира, при липсата на изрична разпоредба това споразумение не може да се тълкува в смисъл, че Съюзът и Обединеното кралство са се договорили да прекратят с обратно действие прилагането на почти цялото право на Съюза към правоотношенията, възникнали вследствие на договор, който се урежда от правото на Обединеното кралство, сключен преди края на преходния период.

66 Освен това трябва да се констатира, че член 50, параграф 3 ДЕС не посочва изрично, че правото на Съюза вече не се прилага към предходни положения в съответната държава след оттеглянето ѝ от Съюза.

67 В подкрепа на това тълкуване е член 70, точка 1 от Виенската конвенция, който урежда прекратяването на международните договори и който, както подчертава генералният адвокат в точка 58 от своето заключение, кодифицира международното обичайно право.

68 Всъщност, макар Виенската конвенция да не обвързва нито Съюза, нито всички държави членки, някои от нейните разпоредби отразяват правилата на международното обичайно право, които в качеството си на такива обвързват институциите на Съюза и са част от неговия правен ред (вж. в този смисъл решения от 16 юни 1998 г., Racke, C‑162/96, EU:C:1998:293, т. 24, 45 и 46, от 25 февруари 2010 г., Brita, C‑386/08, EU:C:2010:91, т. 42, и от 27 февруари 2018 г., Western Sahara Campaign UK, C‑266/16, EU:C:2018:118, т. 58).

69 Същевременно, макар подобно на член 50, параграф 3 ДЕС Виенската конвенция да предвижда в член 70, точка 1, буква а), че прекратяването на международен договор освобождава страните от задължението да изпълняват договора по-нататък, буква b) от тази разпоредба уточнява, че такова прекратяване не влияе върху правата, задълженията и юридическото положение на страните, възникнали в резултат на изпълнението на договора преди неговото прекратяване. Освен това член 70, точка 1 от Виенската конвенция уточнява, че тези принципи се прилагат, ако договорът не предвижда друго или ако страните не са се споразумели за друго.

70 При тези условия, предвид основополагащото значение на принципа на правна сигурност, не може да се приеме, че при липсата на изрична разпоредба в Договорите и в Споразумението за оттегляне Съюзът и Обединеното кралство са се договорили да прекратят ретроактивно прилагането на правото на Съюза към спор, висящ към датата на изтичането на преходния период, свързан с твърдени факти, съставляващи дискриминация, настъпили преди тази дата при изпълнението на трудов договор, който е уреден от правото на Обединеното кралство.

71 На второ място, що се отнася по-специално до правилото по член 19 от Директива 2006/54, в съображение 30 от тази директива се посочва, че приемането на правила относно тежестта на доказване играе значителна роля при осигуряването на ефективно привеждане в изпълнение на принципа на равно третиране. От това следва, че не може да се приеме, че член 19, параграф 1 съдържа просто процедурно правило, което престава да се прилага в Обединеното кралство в края на преходния период. Правилото, закрепено в посочения член 19, параграф 1, е по-скоро материалноправна норма, която урежда трудовото правоотношение, създадено с договор, сключен преди края на преходния период, така че тази норма продължава да се прилага дори и след края на този период към споровете във връзка с това правоотношение.

72 Всяко тълкуване в обратния смисъл би имало за последица да породи значително ограничение на обхвата на принципа на правна сигурност, както и на ефективното привеждане в изпълнение на принципа на равно третиране, който е предмет на Директива 2006/54. Всъщност в такъв случай обхватът на предоставената от тази директива закрила би зависил от случайното събитие дали производствата по споровете, свързани с правата и задълженията, създадени с посочената директива, са приключили преди края на преходния период, или не. Така частноправен субект, който подобно на жалбоподателката по главното производство е предявил иска си пред компетентните съдилища на държава членка преди края на преходния период, и следователно когато няма никакво съмнение, че правото на Обединеното кралство е трябвало да се тълкува в съответствие с правото на Съюза, не би могъл само поради това, че съответният национален съд се е произнесъл след края на преходния период, повече да се позове пред този съд на правата, предоставени му от правото на Съюза.

73 С оглед на всичко изложено по-горе на първия въпрос следва да се отговори, че член 50, параграф 3 ДЕС при прочита си във връзка с членове 126 и 127 от Споразумението за оттегляне трябва да се тълкува в смисъл, че това споразумение не е поставило под въпрос приложимостта на член 19 от Директива 2006/54 по висящ към датата на изтичането на преходния период спор, свързан с твърдени факти, съставляващи дискриминация, настъпили преди тази дата при изпълнението на трудов договор, който е уреден от правото на Обединеното кралство.

По втория въпрос

74 С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 288 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че когато юрисдикция на една държава членка тълкува и прилага правото на друга държава членка, с което се транспонира директива, тя е длъжна, както когато тълкува и прилага собственото си право, да спазва принципа на тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза.

–По задължението на юрисдикциите на една държава членка да спазват принципа на тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза при прилагането на правото на друга държава членка

75 Следва да се припомни, че правото на Съюза се характеризира с това, че произтича от автономен източник, какъвто са Договорите, с предимството си по отношение на правните системи на държавите членки, както и с директния ефект на цяла поредица разпоредби, приложими по отношение на техните граждани и самите тях. От тези съществени особености на правото на Съюза води началото си структурирана система от принципи, норми и взаимозависими правоотношения, които обвързват взаимно самия Съюз и неговите държави членки, както и последните помежду им (решения от 6 март 2018 г., Achmea, C‑284/16, EU:C:2018:158, т. 33, и от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 52 и цитираната съдебна практика).

76 Принципът на предимство на правото на Съюза утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки. Този принцип съответно задължава всички институции на тези държави да осигурят пълното действие на различните норми на Съюза, като правото на посочените държави не може да накърнява признатото действие на тези различни норми на територията на същите държави (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 53 и 54 и цитираната съдебна практика).

77 За да се гарантира ефективността на всички разпоредби на правото на Съюза, принципът на предимство задължава по-специално националните юрисдикции във възможно най-голяма степен да тълкуват вътрешното си право по начин, съответстващ на правото на Съюза (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 57).

78 Този принцип на съответстващо тълкуване е присъщ за системата на Договорите, тъй като позволява на националната юрисдикция в рамките на своята компетентност да осигури пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнася по спора, с който е сезирана (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 55 и цитираната съдебна практика).

79 Съгласно постоянната съдебна практика дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно срещу частноправен субект (решения от 5 октомври 2004 г., Pfeiffer и др., C‑397/01—C‑403/01, EU:C:2004:584, т. 108, и от 19 януари 2010 г., Kücükdeveci, C‑555/07, EU:C:2010:21, т. 46). Произтичащото обаче от директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежат върху всички органи на държавите членки, включително върху съдебните органи в рамките на тяхната компетентност (вж. в този смисъл решения от 10 април 1984 г., von Colson и Kamann, 14/83, EU:C:1984:153, т. 26, от 5 октомври 2004 г., Pfeiffer и др., C‑397/01—C‑403/01, EU:C:2004:584, т. 110, и от 19 януари 2010 г., Kücükdeveci, C‑555/07, EU:C:2010:21, т. 47).

80 От това следва, че националните съдилища са длъжни при прилагане на вътрешното право, и по-конкретно разпоредбите на правна уредба, специално приета за изпълнение на изискванията на дадена директива, да го тълкуват във възможно най-голяма степен в светлината на текста и целта на тази директива, за да се постигне предвиденият от нея резултат и съответно да се съобрази член 288, трета алинея ДФЕС (решения от 5 октомври 2004 г., Pfeiffer и др., C‑397/01—C‑403/01, EU:C:2004:584, т. 113, и от 12 декември 2024 г., Getin Holding и др., C‑118/23, EU:C:2024:1013, т. 75).

81 Несъмнено Съдът е постановил, че принципът на тълкуване на националното право по начин, съответстващ на правото на Съюза, има определени ограничения. Така задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува и прилага релевантните норми на вътрешното право, е ограничено от общите принципи на правото, и по-специално тези на правна сигурност и на забрана за обратно действие, и не може да служи за основа на тълкуване contra legem на съответното национално право (решения от 4 юли 2006 г., Adeneler и др., C‑212/04, EU:C:2006:443, т. 110, и от 5 юни 2025 г., Nuratau, C‑349/24, EU:C:2025:397, т. 45).

82 Принципът за тълкуване на националното право по начин, съответстващ на правото на Съюза, при все това изисква юрисдикциите на държавите членки да използват всички свои правомощия, като вземат предвид цялото си вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на съответната директива и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от нея цел (решения от 4 юли 2006 г., Adeneler и др., C‑212/04, EU:C:2006:443, т. 111, и от 5 юни 2025 г., Nuratau, C‑349/24, EU:C:2025:397, т. 46 и цитираната съдебна практика).

83 Ако такова съответстващо тълкуване не е възможно, съдилищата на държавите членки са длъжни да гарантират в рамките на своята компетентност правната защита, произтичаща за частноправните субекти от правото на Съюза, и да гарантират пълното действие на това право, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение всяка национална разпоредба, противоречаща на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, в разглеждания от тях спор (вж. в този смисъл решения от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 61, и от 12 декември 2024 г., Getin Holding и др., C‑118/23, EU:C:2024:1013, т. 76).

84 Когато съд на една държава членка, сезиран със спор между частноправни субекти, трябва да приложи законодателството на друга държава членка, с което се транспонира директива, той е длъжен при спазване на общите принципи на правото да тълкува разпоредбите на това законодателство в съответствие с правото на Съюза.

85 В това отношение Съдът вече е постановил, че юрисдикцията на държава членка, сезирана да се произнесе по спор относно действителността на клауза за предоставяне на компетентност, която в съответствие с член 25, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 следва да бъде преценена по силата на законодателството на държавата, чиито съдилища са определени с тази договорна клауза, трябва да приложи това законодателство, като го тълкува в съответствие с правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 18 ноември 2020 г., DelayFix, C‑519/19, EU:C:2020:933, т. 51).

86 По-нататък, Съдът е приел, че австрийска юрисдикция, сезирана със спор в областта на данъка върху добавената стойност (ДДС), е длъжна да тълкува приложимото към този спор право в съответствие с правото на Съюза, без значение дали става въпрос за правото на държавата членка на междинния, или на крайния придобиващ (вж. в този смисъл решение от 8 декември 2022 г., Luxury Trust Automobil, C‑247/21, EU:C:2022:966, т. 67).

87 От това следва, че в рамките на спор като този по главното производство, по който в изпълнение на правилата на Римската конвенция, заменена от Регламента „Рим I“, сезираните съдилища на една държава членка трябва да приложат правото на друга държава членка, те са длъжни да спазват, що се отнася до правото на тази друга държава членка, принципа на тълкуване на националното право по начин, който съответства на правото на Съюза.

88 Следва да се добави, че прилагането на принципа за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза, доколкото цели да гарантира съответствието с правото на Съюза на решенията, постановени от органите и юрисдикциите на държавите членки, допринася за спазването на принципа на взаимно доверие между държавите членки, който има основно значение в правото на Съюза (становище 2/13 (Присъединяване на Съюза към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 191).

89 Този принцип на взаимно доверие изисква от всяка държава членка да приеме, освен при изключителни обстоятелства, че всички други държави членки зачитат правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2024 г., Tudmur, C‑185/24 и C‑189/24, EU:C:2024:1036, т. 31 и цитираната съдебна практика). От това следва, че съд на една държава членка, който тълкува разпоредба от правото на друга държава членка по начин, съответстващ на правото на Съюза, прави само това, което има право да предположи, в съответствие с принципа на взаимно доверие, че биха направили съдилищата на тази друга държава членка, ако им се наложи да тълкуват същата разпоредба.

90 Следователно принципът на взаимно доверие налага на съдилищата на държавите членки задължение за доверие, що се отнася до правилното прилагане на правото на Съюза в останалите държави членки. В частност, когато тези съдилища прилагат правото на друга държава членка по гражданскоправен и търговскоправен спор, по силата на правилата на Римската конвенция, заменена от Регламента „Рим I“, те се стремят, в съответствие с принципите, приложими по отношение на правомощията на сезирания съд, да издирят съдържанието на правото на тази друга държава членка и неговото тълкуване от съдилищата на последната и трябва да презюмират, че това право и това тълкуване са в съответствие с правото на Съюза.

91 Така, в случай че съдилищата на една държава членка изпитват сериозни съмнения в съответствието на правна уредба на друга държава членка с дадена директива, която тя транспонира, тези съдилища трябва да се уверят в тълкуването, което следва да се даде на тази правна уредба, като при необходимост използват механизмите за съдебно сътрудничество, и по-специално механизмите, позволяващи да се получи информация за чуждестранното право, като например Европейската съдебна мрежа, създадена със Съвместно действие 98/427/ПВР на Съвета от 29 юни 1998 година (OB L 191, 1998 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 1, стр. 58) или Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави от 7 юни 1968 г. (Recueil des traités des Nations unies (Сборник договори на Организацията на обединените нации), том 720-II, № 10346, стр. 147).

92 Ако продължават да съществуват съмнения, посочените съдилища имат също така възможност и дори задължение, в зависимост от случая, да отправят преюдициално запитване до Съда. Всъщност Съдът е приел, че при наличието на въпроси, чиято цел е да позволят на юрисдикция на една държава членка да прецени съвместимостта с правото на Съюза на разпоредби на друга държава членка, тя може да предостави елементите за тълкуване на правото на Съюза, които да позволят на тази юрисдикция да реши правния проблем, с който е сезирана (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 1989 г., Eau de Cologne & Parfümerie-Fabrik 4711, C‑150/88, EU:C:1989:594, т. 12 и цитираната съдебна практика).

93 От тези съображения следва, че в изпълнение на принципа на взаимно доверие контролът за съответствие на правото на дадена държава членка с правото на Съюза е възложен главно на съда на тази държава членка и при условията на евентуалност — на съдилищата на останалите държави членки, които при необходимост трябва да приложат съответното национално право към спор, с който са сезирани.

94 Когато по силата на правилата на Регламента „Рим I“ или, както по делото в главното производство, на тези на Римската конвенция се налага съд на една държава членка да приложи правото на друга държава членка към спор, с който е сезиран, той трябва да се увери в спазването на правото на Съюза и следователно е длъжен, в качеството си на съд на тази друга държава членка, да приложи съответното национално право в съответствие с правото на Съюза и при необходимост да остави без приложение всяка разпоредба от съответното национално право, за която счита, че не може да бъде предмет на такова съответстващо тълкуване.

95 Гореизложените съображения важат и в хипотезата, при която, както в спора по главното производство, съд на една държава членка ще трябва да приложи законодателството на Обединеното кралство, което въвежда в изпълнение член 19 от Директива 2006/54, към спор, който е висящ към датата на изтичането на визирания в член 126 от Споразумението за оттегляне преходен период, свързан с твърдени факти, съставляващи дискриминация, настъпили преди тази дата при изпълнението на трудов договор, който е уреден от правото на Обединеното кралство, сключен преди края на визирания в член 126 от Споразумението за оттегляне преходен период. Всъщност, както е видно от отговора на първия въпрос, този член 19 остава приложим към въпросния спор дори и след края на посочения период.

–По контрола за спазването от юрисдикциите на една държава членка на принципа за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза при прилагането на правото на друга държава членка

96 От акта за преюдициално запитване и от представените пред Съда писмени становища следва, че в рамките на касационната си жалба до запитващата юрисдикция жалбоподателката по главното производство критикува решението на Cour d’appel de Versailles (Апелативен съд Версай) за това, че съдържа тълкуване на приложимото към спора по главното производство право на Обединеното кралство, което не съответства на правото на Съюза, и по-специално на Директива 2006/54.

97 Същевременно, в съответствие с постоянната практика на запитващата юрисдикция, спомената в акта за преюдициално запитване, „съдилищата, които разглеждат делото по същество, прилагат и тълкуват самостоятелно чуждестранния закон“. По-нататък, от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че правомощията на касационния съд се свеждат до проверка на пороците в мотивите и изопачаването на чуждестранното право — така че той се ограничава до проверка дали съдът, разгледал делото по същество, е издирил съдържанието на това право — без те да позволяват да се санкционират грешките при тълкуването или прилагането на посоченото право.

98 В съдебното заседание пред Съда френското правителство посочва, че макар според постоянната практика на запитващата юрисдикция тя да квалифицира правото на друга държава като „правна норма“, тя приравнява това право на фактическо обстоятелство, така че, когато е сезирана по касационна жалба със спор от обхвата на това чуждестранно право, контролът от нейна страна за съответствие на прилагането от съдилищата, разгледали делото по същество, на посоченото чуждестранно право с правото на Съюза е ограничен.

99 Следователно изглежда, че когато запитващата юрисдикция е сезирана със спор между частноправни субекти, който е в приложното поле на правото на друга държава членка или на приравнена на нея държава, възможността в рамките на касационно обжалване тя да провери съответствието на прилагането на това право от съдилищата, разгледали делото по същество, с правото на Съюза също е ограничена.

100 Както следва от гореизложените съображения, член 288 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че когато съд на една държава членка тълкува и прилага правото на друга държава членка, с което се транспонира директива, той е длъжен, както когато тълкува и прилага собственото си право, да спазва принципа на тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза.

101 Освен ако се наруши произтичащото от член 288, трета алинея ДФЕС задължение за всички органи на държавите членки, включително съдилищата, да постигнат предписания от дадена директива резултат, контролът, осъществен от касационния съд в отговор на основание, изведено от тълкуването, дадено от по-нисък по степен съд, на правото на друга държава членка в нарушение на директива, не може да се ограничи само поради това, че поначало този съд приравнява чуждестранното право на фактическо обстоятелство. Този контрол трябва да се отнася до спазването от по-ниския по степен съд на задължението за тълкуване в съответствие с предписания от директивата резултат, което, както произтича от точки 84 и 94 от настоящото решение, съществува независимо дали правото, което следва да се тълкува, е това на сезирания съд, или на друга държава членка.

102 С оглед на всичко гореизложено на втория въпрос следва да се отговори, че член 288 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че когато съд на една държава членка тълкува и прилага правото на друга държава членка, с което се транспонира директива, той е длъжен, както когато тълкува и прилага собственото си право, да спазва принципа за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза.

По съдебните разноски

103 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

Поради изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

1)Член 50, параграф 3 ДЕС, при прочита си във връзка с членове 126 и 127 от Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, одобрено с Решение (ЕС) 2020/135 на Съвета от 30 януари 2020 година, трябва да се тълкува в смисъл, че

2)това споразумение не е поставило под въпрос приложимостта на член 19 от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите към висящ към датата на изтичането на визирания в този член 126 преходен период спор, свързан с твърдени факти, съставляващи дискриминация, настъпили преди тази дата при изпълнението на трудов договор, който е уреден от правото на Обединеното кралство

3)Член 288 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че

когато съд на една държава членка тълкува и прилага правото на друга държава членка, с което се транспонира директива, той е длъжен, както когато тълкува и прилага собственото си право, да спазва принципа за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза.

Подписи

*Език на производството: френски.