9О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 505

гр.София,

23.03.2023 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

АНЕЛИЯ ЦАНОВА

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 4164 по описа за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Обжалвано е решение от 01.06.2022 г. постановено по в. гр. д. № 1791/2021 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено Разпореждане № 269417/30.03.2021 г., постановено по гр. дело № 1306/2021 г. по описа на СГС, I ГО, 9 с-в, с което е оставена без уважение молба с вх. № 271851/01.02.2021 г. от Б. М. Н.-Ф. за отказ да бъде допуснато изпълнение в Р. Б. на основание чл. 46, във вр. с чл. 45 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. на Обезпечителна заповед, издадена на 12.11.2020 г. от Висшия съд, Търговски и имуществени съдилища на Англия и Уелс по дело СL-2020-141.

Жалбоподателката Б. М. Н. - Ф., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване и излага съображения за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение поради грубо противоречие с материалния закон.

Ответникът - „ А. К. М. И. ЛЛС, същият и с название „ Ей Си Ем Инвестмънтс“ЛЛС, чрез процесуалния си представител поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното разпореждане, с което е отхвърлена молбата на Б. М. за отказ от изпълнение в Р. Б. на Обезпечителна заповед издадена на 12.11.2020г. от Висшия съд, Търговски и имуществени съдилища на Англия и Уелс по дело СL-2020-141, на основание чл.46 от Регламен 1215/2012г.

Установено е, че за обезпечение на предявени пред английски съд осъдителни искове срещу Р. Ч. Ф. (бивш съпруг на ищцата в настоящото съдебно производство, чийто граждански брак е прекратен чрез развод с влязло в сила Решение от 24.11.2016 г., постановено по гр. д. № 706/2016 г. по описа на РС-гр. Костинброд) за заплащане на сумата общо от 2 555 500 евро, представляваща предмет на сключен договор за паричен заем, компетентният съд (Висшия съд, Търговски и имуществени съдилища на Англия и Уелс) е издал на 12.11.2020 г. по дело СL-2020-141 Обезпечителна заповед, като са постановени обезпечителни мерки (запори върху дружествени дялове от капитала на български юридически лица и недвижими вещи, намиращи се в Р. Б. срещу седем непреки ответници, вкл. и въззивницата Б. М. Н.-Ф.. Тъй като с тази Обезпечителна заповед се налагат привременни (обезпечителни) мерки, тя представлява „съдебно решение“ за целите на Регламента – съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 2, б. „а“ от Регламента.

Въззивният съд посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 52 от Регламента е недопустимо националната юрисдикция, разглеждаща спора за изпълняемост на чуждестранно решение по смисъла на чл. 2, б. „а“ от Регламента, да се произнася по правилността на чуждестранното решение, българският съд не е компетентен да преценява дали по английското право може да се допусне обезпечение на предявения осъдителен иск чрез налагане на обезпечителни мерки срещу т. нар. непреки ответници, каквато е и въззивницата в настоящото съдебно производство. Прието е, че българският съд не притежава изключителна компетентност да допусне поисканите и наложени от английския съд обезпечителни мерки, както неоснователно поддържа е поддържала въззивника. Прието е, спорът по главното производство (пред английския съд) е образувано по паричен иск, основан на договорно правоотношение (за връщане на предоставен в заем паричен заем, ведно с уговорената лихва), поради което нито се разглежда спор за вещни права върху недвижими вещи, намиращи се в Р. Б. нито спор за действителността на създаването, недействителността или прекратяването на юридически лица, регистрирани в Р. Б. (арг. чл. 24, т. 1 и т. 2 от Регламента). Прието е, че по необходимост предмет на привременните мерки за обезпечение на парични искове са имуществени права върху движими или недвижими вещи, или дружествени дялове в капитала на търговски дружества, те биха могли да бъдат наложени и върху недвижими вещи или върху дружествени дялове в капитала на търговски дружества, чието местонахождение или регистрация се намира в държава извън тази, чийто съд е международно компетентен да разгледа по същество паричния иск.

Изложени са съображения за това, че разпоредбата на чл. 35 от Регламента урежда само една правна възможност, но не и изключителна компетентност на българския съд да постанови привременни мерки за обезпечаване на процесния паричен иск чрез налагане на възбрана или запор върху имуществени права, които по териториален признак са свързани с юрисдикцията на българския съд.

Въззивният съд е приел, че при едностранни (охранителни) производства, в които ответникът не участва до връчване на препис от крайния съдебен акт, не е налице основание за отказ за изпълнение на Обезпечителната заповед, ако законодателството на държавата членка, чийто съд е постановил изпълняемия акт, регламентира правната възможност за оспорване на Обезпечителната заповед, какъвто е настоящият случай. Нещо повече, за да се постигне целта на обезпечението на искове (да се съхранят в патримониума на длъжника секвестируеми имуществени права, от чиято продажна цена кредиторът би могъл да удовлетвори своето парично притезание след снабдяване с годно изпълнително основание), преди да бъдат наложени допуснатите привременни мерки, длъжникът не следва да бъде уведомяван за издадената Обезпечителната заповед. Напротив, когато обезпечителните мерки са наложени, това производство се превръща в двустранно – ответникът би могъл да упражни уредените в закона процесуални права за защита, вкл. и да оспори по предвидения процесуален ред правилността на съдебния акт, с който е допусната привременната мярка. Такъв е настоящият случай. От правното становище по приложението на английското право, изготвено от адвокат Н. Ф. Р. С., процесуален представител на въззивницата пред английския съд, се изяснява, че в Англия и Уелс е допустимо да бъде издадена обезпечителна заповед срещу трети лица – т. нар. непреки ответници, за които има съмнение, че държат активи на прекия ответник, но до този момент ответниците по молбата за обезпечение не се призовават. Едва след издаване на Обезпечителната заповед съдът насрочва „заседание по обезпечителната мярка“, което представлява изслушване по същество и за което ответникът е получил надлежно уведомление, като може да участва и да представи аргументите си. Именно по време на това заседание ответникът има възможност да оспори заповедта, вкл. твърдейки, че заповедта изобщо не е следвало да бъде издавана. След постановяване на съдебно решение по съществото на материалноправния спор (по паричния иск) е възможно английският съд да замени Обезпечителната заповед (до този момент тя е временна заповед) с Обезпечителна заповед след съдебно решение (вероятно, тя се ползва с изпълнителна сила, сходно с изпълнителен лист по българското процесуално право) – в този случай Обезпечителната заповед може да се издаде безсрочно до удовлетворяване на задължението, произтичащо от съдебното решение. В случая е установено, че пред английския съд процесуалният представител на Б. М. е заявил, че последната не само е уведомена но е имала и възможност да оспори Обезпечителната заповед в съдебно заседание на 20.03.2022г., данни за каквото възражение не са представени по делото.

За да постанови своето решение въззивният съд приема, че при издаване на процесната Обезпечителна заповед са били обезпечени процесуални права на защита на жалбоподателката, поради което не е налице основанието за отказ от изпълнение, уредено в чл. 45, б. „б“ от Регламента.

При преценка дали изпълняемият чуждестранен акт противоречи на българския обществен ред съдът е взел предвид предвид обстоятелството, че при допускане на мерки за обезпечаване изпълнението на съдебно решение, с което ще се разреши със сила на пресъдено нещо материалноправен спор, съдебното производство пред българския съд също се развива едностранно – без да бъде призоваван ответникът и да му се връчва препис от молбата за становище. Посочено е, че по този начин се цели процесуална изненада и лишаване на ответника от възможността междувременно да се разпореди със свои имуществени права, от чиято цена ищецът-кредитор би могъл да удовлетвори предявеното пред съда парично притезание, както и че във вътрешното законодателство на Р. Б. е уредена правната възможност на ответникът да оспори акта, с който е допуснато обезпечението на иска и въз основа на който са наложени съответните обезпечителни мерки. Прието е, че дори и ищецът пред английския съд да бе упражнил процесуалната възможност, уредена в чл. 35 от Регламента, международно компетентният български съд също като английският – преди да се произнесе по основателността на молбата за допускане на обезпечението на иска във висящо производство, не би връчил препис от тази молба на ответника, тъй като едва след налагане на обезпечителните мерки ответникът притежава правната възможност да оспори акта, с която е допуснато обезпечението на иска – пред съответния функционално компетентен съд.

В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Б. Н. – Ф., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли касационната инстанция служебно да следи за правилното прилагане на правото на ЕС с директно действие(регламенти) от долните инстанции, дори когато касаторът не е формулиран основания за допустимост (чл. 280 ГПК), респективно касационни основания (чл. 281 ГПК) в тази връзка, следва ли касационната инстанция служебно да отправи искане за преюдициално запитване ако съществува съмнение относно точното прилагане на правото на ЕС с директно действие, дори и когато такива възражения не са наведени от касатора, следва ли съдът по съществото на спора служебно да установи съдържанието на чуждестранното право, има ли задължение първоинстанционния или въззивния съд в производство по молба за отказ от изпълнение по реда на чл. 623, ал.6 ГПК да извърши доклад по делото и да разпредели доказателствената тежест относно всички спорни въпроси по делото, на които впоследствие основава своето решение, следва ли съдът по същество на спора да уведоми страните за предприетите действия по установяване на чуждото право в хода на съдебното дирене – преди даване на ход на устните състезания, следва ли съдът да извърши автономно тълкуване на инвокираните норми от правото на ЕС – Регламент 1215/2012, когато в рамките на паричен иск срещу главен ответник бъдат приети и разгледани твърдения, че той е действителния собственик на недвижимото имущество, което обаче е на името на трети лица, то спорът за това имущество има ли за предмет вещни права по смисъла на Регламента чл.24,т.1 , по който въпрос следва да се отправи и преюдициално запитване, допустимо ли е чужд съд да наложи временни мерки, които обезпечават иск от изключителна компетентност на чужд съд по смисъла на чл.24 от Регламента, като и по този въпрос да се отправи преюдициално запитване, следва ли по смисъла на чл.45 от Регламента съдът на сезираната държава да откаже изпълнението на чуждестранно съдебно решение, ако на неявил се ответник не е бил връчен документ за образуване на производството и не е могъл да организира защитата си, преценката на съдът на сезираната държава дали ответникът може да оспори решението пред юрисдикциите на държавата по произход следва ли да включва пълен анализ на това при какви условия това обжалване е възможно, като и по този въпрос се отправи преюдициално запитване. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 и .3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание.

По отношение на въпросите : следва ли касационната инстанция служебно да следи за правилното прилагане на правото на ЕС с директно действие(регламенти) от долните инстанции, дори когато касаторът не е формулиран основания за допустимост (чл. 280 ГПК), респективно касационни основания (чл. 281 ГПК) в тази връзка, следва ли съдът по съществото на спора служебно да установи съдържанието на чуждестранното право, има ли задължение първоинстанционния или въззивния съд в производство по молба за отказ от изпълнение по реда на чл. 623, ал.6 ГПК да извърши доклад по делото и да разпредели доказателствената тежест относно всички спорни въпроси по делото, на които впоследствие основава своето решение, както и следва ли съдът по същество на спора да уведоми страните за предприетите действия по установяване на чуждото право в хода на съдебното дирене – преди даване на ход на устните състезания, не е налице общо основание по смисъла на чл.280 ГПК и ТД№1/2009г. ОСГТК на ВКС за допускане на касационно обжалване, Същите не са обусловили решаващите изводи на съда за неоснователност на молбата за отказ за изпълнение по чл.46 от Регламент (ЕС)1215/2012г. Посоченият от жалбоподателят материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не се налага да бъде отправено и преюдициално запитване по въпросите: следва ли съдът да извърши автономно тълкуване на инвокираните норми от правото на ЕС – Регламент 1215/2012, когато в рамките на паричен иск срещу главен ответник бъдат приети и разгледани твърдения, че той е действителния собственик на недвижимото имущество, което обаче е на името на трети лица, то спорът за това имущество има ли за предмет вещни права по смисъла на Регламента чл.24,т.1 , допустимо ли е чужд съд да наложи временни мерки, които обезпечават иск от изключителна компетентност на чужд съд по смисъла на чл.24 от Регламента, следва ли по смисъла на чл.45 от Регламента съдът на сезираната държава да откаже изпълнението на чуждестранно съдебно решение, ако на неявил се ответник не е бил връчен документ за образуване на производството и не е могъл да организира защитата си, както и преценката на съдът на сезираната държава дали ответникът може да оспори решението пред юрисдикциите на държавата по произход следва ли да включва пълен анализ на това при какви условия това обжалване е възможно.

В практиката на ВКС обективирана в Решение по гр. д. № 5165/2016 г. на IV – г. о. е прието, че задължението на съда, който разглежда дело като последна инстанция да отправи преюдициално запитване е диференцирано. Той е длъжен да отправи такова запитване, когато се постави въпрос за валидността на акт на органите на Европейския съюз и ако възникне съмнение за съответствието на закон с правото на Европейския съюз, въпреки че Конституционният съд в свое решение е приел, че несъответствие няма. Съдът от последна инстанция няма нужда да отправя запитване, ако отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейския съюз или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение, което позволява да се приеме без колебание, че противоречие съществува или не съществува.

В настоящия случай не е налице отклонение от практиката на СЕС, доколкото решението на въззивният съд е постановено в съответствие и решение С-568/2020г. –пар.40-до 46, където се приема:

„40. От установената в членове 39, 45 и 46 от Регламент № 1215/2012 система все пак следва, че признаването на такова определение за съдебно решение по смисъла на член 2, буква а) от този регламент не лишава длъжника от правото да се противопостави на изпълнението на това съдебно решение, като изтъкне някое от основанията за отказ съгласно посочения член 45.

41. По-специално, в съответствие с член 45, параграф 1, буква а) от Регламент № 1215/2012 във връзка с член 46 от същия, по молба от заинтересована страна признаването на съдебно решение се отказва, ако такова признаване явно противоречи на обществения ред в сезираната държава членка.

42. Важно е обаче да се подчертае, че макар държавите членки по принцип да остават свободни да определят в съответствие с националните си разбирания изискванията на своя обществен ред, границите на това понятие попадат в обхвата на тълкуването на посочения регламент. Следователно, макар Съдът да не може да определя съдържанието на обществения ред в държава членка, той следва да контролира пределите, в които съд на дадена държава членка може да се позовава на това понятие, за да не признае съдебно решение, постановено в друга държава членка (вж. по аналогия решения от 28 март 2000 г., Krombach, C 7/98, EU:C:2000:164, т. 22 и 23, и от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C 681/13, EU:C:2015:471, т. 42 и цитираната съдебна практика).

Освен това, като забранява да се преразглежда по същество постановено в друга държава членка съдебно решение, член 52 от Регламент № 1215/2012 не позволяват на съда на сезираната държава членка да откаже признаването на това решение единствено по съображение, че би имало разлика между правната норма, прилагана от съда на държавата по произход, и тази, която би приложил съдът на сезираната държава, ако бе сезиран със спора. По същия начин съдът на сезираната държава не може да контролира точността на правната или фактическа преценка, извършена от съда на държавата по произход (вж. по аналогия решения от 28 март 2000 г., Krombach, C 7/98, EU:C:2000:164, т. 36 и от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C 681/13, EU:C:2015:471, т. 43 и цитираната съдебна практика).

Така, за да се спази забраната за преразглеждане по същество на постановеното в друга държава членка съдебно решение, може да се прибегне до клаузата за обществен ред, съдържаща се в член 45, параграф 1, буква а) от Регламент № 1215/2012, само в хипотезата, в която признаването на съдебното решение, постановено в тази държава членка, би представлявало явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава членка, или на право, признато като основно в този правен ред (вж. по аналогия решения от 28 март 2000 г., Krombach, C 7/98, EU:C:2000:164, т. 37 и от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C 681/13, EU:C:2015:471, т. 44 и цитираната съдебна практика).

45. Такова нарушение може да се състои по-специално във факта, че длъжникът не е бил в състояние да се защити ефективно пред съда по произход и да оспори в държавата членка по произход съдебното решение, чието изпълнение се иска (вж. в този смисъл решение от 2 април 2009 г., Gambazzi, C 394/07, EU:C:2009:219, т. 27, 37, 45 и 46).

46. Така в настоящия случай, ако J успее да докаже пред съда по делото в сезираната държава членка, че в държавата членка по произход не е имал възможност да оспори по същество исканията, по които са постановени йорданските решения, предмет на разглежданото в главното производство определение, тази юрисдикция би могла да откаже изпълнението на това определение поради явната му несъвместимост с националния обществен ред. Единствено запитващата юрисдикция може да направи тази преценка.“

В настоящия случай не е налице отклонение от практиката на СЕС, доколкото решението на въззивният съд е постановено в съответствие и с решение С-568/2020г. –пар.40-до 46. Независимо от това, съгласно чл. 628 ГПК, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването на валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, каквито въпроси не се поставят за разглеждане по настоящото дело.

С оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК и ТД № 6/2012г. ОСГТК на ВКС на ответника по жалба не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. Съдът не следва да се произнася в това производство за дължимостта на разноски в другите инстанции с оглед разпоредбата на чл.81 ГПК.

Предвид изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.06.2022 г. постановено по в. гр. д. № 1791/2021 г. на Апелативен съд – София.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Б. М. Н. – Ф. за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС по поставените въпроси. в касационна жалба с вх. 17306/08.08.2022 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: