Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 297/21.11.2019 г. по в. гр. д. № 633/2019 г. Добричкият окръжен съд потвърдил решение № 77/05.06.2019 г. по гр. д. № 232/2018 г. на Районния съд [населено място], с което е отхвърлен предявеният от Р. Д. К., К. П. Г. и Г. П. Г. срещу Р. К. Г., М. Г. К., К. Г. К., Т. Г. К., К. К. К., С. К. К., Я. К. М. и П. К. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот, съставляващ нива от 20.001 дка, трета категория, в землището на [населено място], общ. Ш., местност „К.”, имот №. .... по кадастралната карта на селото.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците, които искат то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ответници по иска, е получен писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че страните са наследници по закон на Р. Д. Й. /Р. Й. О./, починала през 1967 г. Ищците са нейни низходящи от втора степен - деца на синовете й Д. Г. К. и П. Г. К., а ответниците са нейни низходящи от втора и трета степен - деца и внуци на сина й К. Г. К..

С договор от 20.05.1930 г. Р. Г. К. /Р. Д. Й./ закупила от румънския гражданин Д. Д. две земеделски земи в землището на [населено място], [община], окр. К. в С. Д., с площ от 1 хектар и от 2 хектара и 9 647 кв. м.

През 1939 г. Р. Й. сключила брак с Й. О., починал през 1966 г.

Ищците твърдят в исковата молба, че придобитите от Р. Й. през 1930 г. земеделски земи били включени при преселването на семейството от С. Д. в Ю. Д. в описа за притежаваните от съпруга й Й. О. земи. С оглед възстановяване на собствеността върху придобитите от Р. Й. земи и предвид факта, че тя не е била техен вносител в ТКЗС, всички нейни наследници, включително наследодателят на ответниците К. К., предявили иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване, че 40 дка от възстановените общо 114 дка на един от наследниците на Й. О. /С. Й. О./ принадлежат на Р. Й., основан на твърдението, че тези земи са включени в описа на притежаваните от Й. О. към 1940 г. земи. Наред с това дело обаче наследодателят на ответниците водил самостоятелно процедура за възстановяване на процесния имот като своя лична собственост, с което укрил същия като част от наследството на Р. Й. и на основание чл. 49, ал. 2, изр. 2 ЗНсл няма право на дял от укритото имущество.

По делото е установено, че на 10.11.1940 г. от българо-румънската комисия по размяна на населението е съставен опис на недвижимите селски имоти на Й. О., в който като членове на семейството му са записани съпруга Р. и дете П., а като притежание: ниви с площ 31 хектара по документи за собственост за покупка и предадени по наследство. Й. О. е бил оземлен, като с протокол от 04.07.1941 г. на Комисията по окончателното настаняване и заменяване имотите на преселниците от С. Д. получил в собственост нива от 305 дка и място за лозе от 5 дка в [населено място], [община].

Оземлен е и К. Г. К. - син на Р. Й. и наследодател на ответниците. С протокол от 15.07.1941 г. на Комисията по окончателното настаняване и заменяване имотите на преселниците от С. Д. той получил в собственост нива от 55 дка, място за лозе от 10 дка и дворно място от 2.5 дка в [населено място], [община].

Установено е, че наследодателката на страните не е извършвала разпоредителни сделки в периода 1930-1941 г. Липсват данни земеделски земи в обем от 40 дка, притежавани от Р. Й. и находящи се в С. Д., да са били заменяни със земи на територията на Ю. Д. във връзка с одворяване и оземляване на същата като преселник. Не са представени съставени на нейно име нарочен опис на българо-румънската комисия по размяна; декларация по чл. 7 от Закон за уреждане собствеността на недвижимите имоти в Ю. Д. /ЗУСНИЮД отм. на друг преселник - неин родственик /съпруг или дете/, респ. решение на съд по установителния иск, уреден в същата разпоредба; протокол на комисията по окончателното настаняване и заменяване имотите на преселниците от С. Д. или нотариален акт по чл. 8 ЗУСНИЮД отм..

Установено е, че липсват вписвания за извършени от Р. Й. О. и Й. О. разпоредителни сделки със земеделски земи в землището на [населено място], както и че Р. О. не е внасяла земеделски земи в ТКЗС относно същото землище. Наследниците й, в качеството на правоимащи по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, не са заявявали за възстановяване права на своята наследодателка в сроковете и по административния ред на чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, нито в исково производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ.

Част от наследниците на Й. О., както и К. Г. К. - наследодател на ответниците, са заявили за възстановяване земеделски земи в землището на [населено място] и [населено място] по 20 дка във всяко от тях, като се твърди да са с произход от наследството на Р. Й. О.. С решение на поземлената комисия № 25/1 от 12.11.1993 г. в полза на К. К. са възстановени земеделски земи в землището на [населено място] - лозе от 0.500 дка и нива от 64.500 дка. К. К. е предявил иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за установяване правото на възстановяване на собствеността върху още 40 дка като разлика до пълния размер на количеството земя от 105 дка - обект на негово притежание към момента на колективизацията. Претендирал е възстановяването им в размер на 40 дка в землището на [населено място] или по 20 дка в землищата на [населено място] и [населено място]. С влязло в сила решение по гр. д. № 72/2002 г. е признато правото на възстановяване на собствеността върху 20 дка в землището на [населено място], а по отношение на претендираните 20 дка в землището на [населено място] производството по делото е било прекратено на основание чл. 119, ал. 1 ГПК отм., Въз основа на този съдебен акт, с решение № 25/3 от 20.02.2003 г. общинската служба по земеделие и гори е предоставила на К. К. нива от 20 дка в землището на [населено място] - имот пл. №. .... по плана за земеразделяне, който по силата на доброволна делба от 2010 г. е поставен в дял на неговата наследница по закон Р. К. Г..

Спорният по делото имот с идентификатор. .... е предоставен в обезщетение на наследодателя на ответниците с решение № 170В/05.10.2007 г. на Общинската служба по земеделие и гори [населено място]. Решението е издадено въз основа на решение № 6/19.07.2006 г. по адм. д. № 9/2004 г. на Районния съд [населено място], с което е прогласен за нищожен отказ на поземлената комисия да се произнесе по заявлението на К. К. за възстановяване на 20 дка земя в землището на [населено място] и преписката е върната на поземления орган за произнасяне.

С решение № 134/15.04.2004 г. по в. гр. д. № 1017/2013 г. на Добричкия окръжен съд в сила е оставено решение № 196/04.08.2003 г. по гр. д. № 87/2002 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на наследниците на Р. Й. /ищците и наследодателят на ответниците по настоящото дело/ срещу И. С. О. /един от наследниците на Й. О./ за признаване на установено, че правото на собственост върху възстановените 40 дка от общо 114 дка земеделски земи в землището на [населено място] принадлежи на наследниците на Р. Д. Й.. Съображенията са свързани с приложението на ЗУСНИЮД отм., че имотите стават собственост по силата на акта на оторизирания орган, който има конститутивно действие и е основание за придобиване правото на собственост върху дадена в Ю. Д. в замяна на притежаваната в С. Д. земя /и по това дело ищците са твърдели, че собствените на Р. Й. 30.965 дка, придобити от нея през 1930 г., са били включени в описа на смесената българо-румънска комисия, видно от който Й. О. е бил настанен с 310 дка земеделска земя в землището на [населено място]/.

По делото е установено и това, че ищците по настоящото дело са предявили срещу ответниците иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване на установено, че имот №. .... по КВС на [населено място] с площ от 20 дка, възстановен на наследодателя на ответниците К. К. с решение № 25/3 от 20.02.2003 г., е принадлежал към момента на образуване на ТКЗС на Р. Д. Й.. Искът е бил оставен без разглеждане като недопустим с определение № 25/26.01.2017 г. по гр. д. № 346/2016 г.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд посочил, че разрешаването на спора е предпоставено от изпълнението на процедурите по оземляване на преселниците от С. Д. и реституирането на собствеността в полза на правоимащи лица по смисъла на чл. 10 ЗСПЗЗ, респ. предварителното разрешаване на споровете между тях кому принадлежат правата за това. Анализирайки правната уредба за придобиване на собственост в Ю. Д., уредена в разпоредбите на глава І и ІІ ЗУСНИЮД отм., чл. 9 от Спогодбата и чл. 16 и сл. от Правилник за доброволната размяна на румънско и българско население, предвидена в Договора и Спогодбата, приложение „В” към договора, сключен между България и Румъния в К. на 07.09.1940 г., въззивният съд посочил, че законодателят е предвидил пряк конститутивен ефект за акта на компетентните органи, с който е извършено оземляването на лицето, имащо качеството на преселник от С. Д., и същият е основание за придобиване на собственост върху дадената земя в Ю. Д. в замяна на притежавана земя в С. Д.. Съобразно тази правна уредба и въведения от ищците юридически факт, от който според тях е възникнало правото им на собственост - договор за покупко-продажба от 1930 г., въззивният съд посочил, че на общата на страните наследодателка не са признати права върху земеделски земи по реда на ЗУСНИЮД отм., Липсват съставени на нейно име нарочен опис на българо-румънската комисия по размяна; декларация по чл. 7 ЗУСНИЮД отм. от нейния съпруг Й. О.; решение на съд по установителния иск, уреден в същата разпоредба; протокол на комисията по окончателното настаняване и заменяване имотите на преселниците от С. Д.; нотариален акт по чл. 8 ЗУСНИЮД отм., Съдът посочил, че непризнати права върху земеделски земи по ЗУСНИЮД отм. не могат да се възстановяват по реда на ЗСПЗЗ. Правото на собственост на ищците в качеството им на наследници на Р. Й. не е било възстановено с акт на компетентния орган с конститутивно действие. При липса на позитивно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване правото на собственост по ЗСПЗЗ ищецът може да търси защита на правата си в исковия процес, но само доколкото се легитимира като титуляр на вещното право, предявеният ревандикационен иск ще бъде уважен. Ето защо претенцията по чл. 108 ЗС в случая е неоснователна.

Въззивният съд приел за неоснователно и позоваването от ищците на разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗНсл. Посочил, че по същество с искането за приложението й се повдига спор, аналогичен на спора за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разглеждан инцидентно в друго производство, респ. в настоящото. Фактическият състав на разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗНсл /която е част от законовата регламентация на приемането и отказа от наследство/ включва укриване на наследствено имущество от наследник в това му качество, на което законодателят е придал действието на приемане на наследството, както и допълнителната санкционна последица - загубване на собствеността върху укритото, което ще бъде поделено само между останалите наследници, чиито дялове ще се уголемят. Приложението на разпоредбата предполага имуществото да е част от наследствената маса, като рефлектира върху обема на налични права - тези на наследниците върху включено в патримониума на наследодателя имущество, но не може да има за последица промяна в титулярството на правото на собственост. Разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗНсл не е с реституционен ефект и не дерогира законовото изискване за провеждане на производствата по чл. 11, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ, които да приключат с позитивен индивидуален административен акт на орган по поземлената собственост. Последиците на чл. 49, ал. 2 ЗНсл не са идентични на последиците на влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и приложението й не може да замести пропуска на страната да проведе спорното исково производство.

В заключение окръжният съд посочил, че при недоказани вещни права от ищците съдът няма задължение да изследва правото на собственост на ответниците и валидността на актовете, които го документират, защото това не би повлияло на крайния резултат по спора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните четири въпроса:

1. Правото на собственост върху недвижим имот, предназначен за земеделско производство, предпоставено ли е от изпълнението на процедурите по оземляване на преселниците от С. Д., респ. губи ли правото на собственост преселник, чийто имот е включен в описа на друг преселник и не е представена декларация, нито съдебно решение по чл. 7 ЗУСНИЮД отм..

Касаторите обосновават наличието на това основание с твърдението, че разпоредбите на чл. 7 и чл. 66 /чл. 75 след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 57/1948 г./ ЗУСНИЮД отм. не дават уредба на въпроса какво става с правата на преселника, чиито имоти са включени в описа на друг преселник и не е представена декларация от последния, нито е предявен иск от първия за установяването на собствеността. Поради това е налице непълнота в правната уредба относно правните последици от липсата на декларация по чл. 7, респ. на съдебно решение. От друга страна, чл. 108 ЗС не създава правна възможност установяването на материалното право да е предпоставено от приключили административни производства или постановени установителни съдебни решения по реда на други закони.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, на което касаторите се позовават, визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма /т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.

В разглеждания случай тези предпоставки не са налице.

По въпроса за собствеността върху покритите и непокрити недвижими имоти, притежавани в С. Д., при преселването на собствениците им в Ю. Д., Върховният касационен съд е имал възможността да се произнесе в свои решения, като е приел, че собствеността върху имоти в Ю. Д. не възниква автоматично по силата на самото преселване, а след изпълнение на процедурите по оземляване, предвидени в глави І-ва и ІІ-ра на ЗУСНИЮД отм. и в К. спогодба от 07.09.1940 г. /решение № 193/19.02.2003 г. по гр. д. № 832/2002 г. на V-то г. о./. Според чл. 1 на ЗУСНИЮД отм. имотите, с които са оземлени преселниците от С. Д., съгласно наредбите за окончателното настаняване и заменяване на земите, стават тяхна собственост - това означава, че самият акт на оторизирания орган има конститутивно действие и е основание за придобиване правото на собственост върху дадената земя в Ю. Д. в замяна на притежаваната земя в С. Д. /решение № 284/23.06.1999 г. по гр. д. № 1003/1998 г. на ІІ-ро г. о., решение № 937/12.05.2004 г. по гр. д. № 1135/2003 г. на ІV-то г. о./. Същевременно разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и 2 ЗУСНИЮД отм. предвиждат, че ако в описа на един преселник са включени имоти и на други преселници, като на последните не са издадени описи, вследствие на което само първият преселник е получил имоти в Ю. Д., писмената декларация на този преселник пред нотариуса е достатъчна, за да се разделят имотите между всички преселници и всеки от тях да се снабди с нотариален акт за дадения му, според декларацията, имот; при липса на такава декларация засегнатият преселник може да предяви установителен иск срещу преселника, в чийто опис според твърденията му са включени и негови имоти. Описите на притежаваните в С. Д. земи са били основата за получаване от преселника на равностойни по количество и качество земи в Ю. Д..

Така създадената правна уредба и съдебната практика по приложението й налагат извода, че собствеността върху земеделската земя, притежавана в С. Д., по отношение на която не са били проведени процедури по чл. 7, ал. 1 или 2 ЗУСНИЮД отм., не е могла да бъде запазена, тъй като липсата на опис е пречка преселникът да бъде оземлен със земя в Ю. Д. и да стане неин собственик по силата на акта за оземляване на оторизирания орган. Ето защо не се разкрива непълнота в правната уредба, както смятат касаторите, която да налага произнасянето от касационната инстанция по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От друга страна касаторите не са обосновали необходимост от промяна в тълкуването, дадено от ВКС, по отношение конститутивното действие на акта за оземляване на лицето, което е имало качеството на преселник от С. Д.. А след като меродавният за собствеността административен акт има конститутивно действие, т. е. с постановяването му възниква правото на собственост върху съответната, предоставена в Ю. Д. земя, то основателността на иска по чл. 108 ЗС за защита на претендираното субективно материално право е предпоставена именно от наличието на такъв акт в полза на претендиращото собствеността лице или неговите наследници. Ето защо, като е приел, че липсата на решение за оземляване на наследодателката на ищците практически е довела до изгубване правото на собственост, въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената практика на ВКС, необходимост от чиято промяна с произнасянето по настоящото дело не се установява.

2. Единствено собственикът, в чиято полза е издадено позитивно решение на поземлената комисия /общинската служба по земеделие и гори, /общинската служба по земеделие, ли е легитимиран по искове за собственост на земеделска земя.

Този въпрос е обоснован с твърдението за липса на съдебна практика, която да дава отговор на въпроса дали е неоснователен искът по чл. 108 ЗС за земеделски имот поради това, че в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ; изтъква се необходимост от развитие на съдебната практика и отстраняване на непълноти в правната уредба по въпроса дали установяване на изведените в ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС условия за недопустимост на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ водят до неоснователност на иска с правно основание чл. 108 ЗС за земеделски имот.

По първата част на така обоснования въпрос следва да се посочи, че правото на собственост върху отнета или одържавена по начините, посочени в чл. 10 ЗСПЗЗ, земеделска земя, не възниква по силата на закона, а след провеждане на установената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ процедура по възстановяване на правото. Както е изяснено в трайната и последователна практика на ВКС, тази процедура започва с подаване на заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или с провеждане на производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ от бившия собственик или неговите наследници и приключва с постановяване на решение на поземлената комисия /общинската служба по земеделие и гори, общинската служба по земеделие/ по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ или по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост в стари реални граници или в нови граници с план за замеразделяне. Положителното решение на органа по поземлената собственост има конститутивно действие, защото с постановяването му възниква правното качеството на обекта на собственост, т. е. извършва се индивидуализацията на земеделската земя, която след обобществяването й е била обособена само по площ и категория. Без наличието на такова решение не е ясно отнапред дали правото ще бъде възстановено, върху каква част от земната повърхност и при какви граници /съседи/. Ето защо това решение е необходимият правен акт, който обуславя материалноправната легитимация на ползващите се от него лица да защитят признатото им право на собственост с иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК или по чл. 108 ЗС. Изключение от правилото за провеждане на административна процедура по възстановяване на собствеността се допуска само в случай, че правото на собственост върху земеделска земя е било запазено в неговите реални граници, но хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, не е такава. Дори да са носители на правото на възстановяване на земеделска земя, ищците /сега касатори/ не се легитимират с издадено в тяхна полза или в полза на наследодателката им решение за възстановяване, поради което отхвърлянето на предявения от тях иск е в съответствие с установената съдебна практика. Това от своя страна изключва наличието на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първата част на въпроса.

Втората част от въпроса не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Данните по делото са за това, че ищците /сега касатори/ са провели срещу ответниците иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не по отношение на спорния по настоящото дело имот, който се намира в [населено място], а по отношение на имот, находящ се в [населено място], възстановен на наследодателя на ответниците с решение на общинската служба по земеделие. Искът е бил оставен без разглеждане като недопустим. Това обстоятелство не е послужило за формиране на правни изводи при разрешаване на правния спор по настоящото дело, поради което и въпросът, свързан с него, не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение.

3. При предявен иск по чл. 108 ЗС от наследник на преселници от С. Д. длъжен ли е съдът да обсъди твърденията на ищеца за правопораждащите факти и да анализира приетите по делото доказателства, респ. длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните.

Касаторите твърдят, че въззивният съд е възпроизвел техните твърдения и е изброил събраните в хода на производството писмени доказателства, но не е отговорил на всички твърдения относно правопораждащите факти на правото на собственост; не е обсъдил всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а е ограничил анализа на доказателствения материал до установяване на фактите дали общата на страните наследодателка е била оземлена или не и дали ищците са подали заявление за възстановяване по ЗСПЗЗ.

Не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с представените от касаторите решения, според които съдът следва да обсъди в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила, всички ангажирани допустими и относими доказателства, както и възражения и доводи на страните, които имат значение за решението по делото; когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да се мотивира за това; да формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на допустимите и относими доказателства; да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; като приложи последиците на тежестта на доказване, да посочи кои факти намира за установени и кои - за недоказани /решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на І-во г. о., решение № 36/07.08.2015 г. по т. д. № 465/2014 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 88/06.07.2017 г. по т. д. № 3114/2015 г., І-во т. о., решение № 296/05.04.2017 г. по гр. д. № 1776/2016 г. на ІV-то г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 232/15.07.2015 г. по гр. д. № 6692/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г. на ІV-то г. о./.

Фактическият състав, от който ищците в разглеждания случай извеждат претендираното право на собственост, е наследствено правоприемство от Р. Д. Й., която закупила две ниви в [населено място] в С. Д., включени при преселването им в Ю. Д. в описа, съставен на името на съпруга й, и възстановени само на един, вместо на всички нейни наследници по закон. Така въведените факти са наложили изследването на процедурата по оземляване на преселниците от С. Д. в Ю. Д., както и предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ предвид вида на спорния имот - земеделска земя. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички допустими и относими доказателства за правнорелевантните факти, въведени с правните твърдения на ищците, от които произтича претендираното от тях право. Така, прието е за установено, че наследодателката на страните е придобила земеделски земи в С. Д., но е прието също така неизпълнение на законовата процедура по ЗУСНИЮД отм. за оземляване на преселниците със земи в Ю. Д.. Преценена е и липсата на доказателства за проведено от ищците производство по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. Макар да не е описал по дати и номера всички удостоверения, посочени в касационната жалба като необсъдени в обжалваното решение, възивният съд е изложил в мотивите установените от тези документи факти, а именно, че Р. и Й. О. не са извършвали разпоредителни сделки със земеделски земи в землището на [населено място], както и че Р. О. не е внасяла земи в ТКЗС. Обсъдено е и влязлото в сила решение по в. гр. д. № 1017/2003 г. на Добричкия окръжен съд, но мотивите към него за това дали правото на собственост върху 40 дка от възстановените общо 114 дка в землището на [населено място] на С. Й. О. принадлежи на наследодателката на страните, не са източник на сила на пресъдено нещо.

Не е нарушение на съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК необсъждането на всички доказателства, свързани с възстановяването на земеделски земи в полза на наследодателя на ответниците, какво е количеството на земите, с които същият е бил оземлен след преселването му в Ю. Д., включително и изявлението на К. Г. К., че наследодателката му е дала „на живот” 20 дка земя в [населено място], които той е обработвал до влизането в ТКЗС. Обсъждането на възраженията на ищците срещу материалната законосъобразност на проведеното от наследодателя на ответниците реституционно производство също не би могло да доведе до различен от приетия от въззивния съд краен резултат по спора, защото евентуалната липса на основание за възстановяване на процесния имот в лицето на К. К. не води автоматично до извода, че същият произхожда от общата на страните наследодателка.

4. Допустимо ли е съдът да не се произнесе по същество на позоваването на чл. 49, ал. 2 ЗНсл от ищците по чл. 108 ЗС с мотив, че с искането за прилагане на разпоредбата бил повдигнат спор, аналогичен на спора за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разглеждан инцидентно в друго производство.

Въпросът е поставен при предпоставка, която не съответства на мотивите към обжалваното решение. Действително, в тях е посочено, че позоваването на чл. 49, ал. 2 ЗНсл в производството по иск по чл. 108 ЗС е недопустимо, тъй като по същество това представлява въвеждане на спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Въпреки това въззивният съд е разгледал приложението на посочената разпоредба съобразно спецификата на настоящия случай - иск за собственост на недвижим имот, произхождаща от реституция по ЗСПЗЗ, и е посочил, че същата не е с реституционен ефект и не отменя законовите изисквания за провеждане на процедура по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и не може да има за последица промяна в титулярството на правото на собственост, каквато е целта на предявения от касаторите иск. Ето защо, като поставен при предпоставка, която не се установява да е налице, четвъртият въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Съобразно с изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация П. К. Г. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие № 030822/28.01.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 297/21.11.2019 г. по в. гр. д. № 633/2019 г. на Добричкия окръжен съд.

ОСЪЖДА Р. Д. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк], [улица], К. П. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] вх.. ..., ет.. .... и Г. П. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], вх.. ..., ет.. ...., да заплатят на П. К. Г. от [населено място], [улица], вх.. ..., ет.. ..., ап.. ..., разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 600 /шестстотин/ лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: