Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 169/07.05.2021 г. по в. гр. д. № 925/2020 г. Великотърновският окръжен съд е потвърдил решение № 1518/02.12.2019 г. по гр. д. № 3977/2018 г. на Великотърновския районен съд в частта, с която е допусната делба на четири земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], в местностите „Б. л.“, „В. п.“, „Н. л.“ и „Х.“, между съделители и при квоти: М. И. В. - 9/36 ид. ч., К. Н. В.- 9/36 ид. ч., Д. Л. И. - 7/36 ид. ч. и Д. Л. И. и М. А. И. - 11/36 ид. ч. в режим на съпружеска имуществена общност.

Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от Д. Л. И., която иска то да бъде отменено като неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Ответниците по касация М. И. В., К. Н. В. и М. А. И. не са подали отговори.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Данните по делото сочат и това е прието за установено, че земеделските земи, предмет на делбата, произхождат от И. Т. В., починал на 22.06.1973 г., в полза на чиито наследници по закон: К. Н. В., М. И. В., С. В. В., О. А. В. и В. А. В., са възстановени с решения на поземлената комисия [населено място].

Част от наследниците на И. В. са се разпоредили с притежаваните от тях права в полза на ответницата по иска за делба Д. И.. Така, с н. а. №. ......./24.07.2014 г. В. В. дарил на Д. И. 7/36 ид. ч. от имотите, находящи се в местностите „Б. л.“, „В. п.“, „Н. л.“ и „Х.“, а с н. а. №. ......./24.07.2014 г. и с н. а. №. ........./25.07.2014 г. С. В. и О. В. продали на Д. И. съответно 4/36 ид. ч. и 7/36 ид. ч. от същите имоти. Договорите са сключени по време на брака между ответниците Д. И. и М. И..

По предявения от М. И. В. и К. Н. В. иск за делба първоначалната ответница Д. И. е противопоставила правопрекратяващо възражение за придобиване на делбените имоти на основание придобивна давност с начало на владението от м. декември 2003 г., както и възражение, че квотите на съделителите са неправилно определени.

М. А. И. - допълнително конституиран като ответник по иска за делба предвид факта, че сделките от 2014 г. са сключени по време на брака му с приобретателката Д. И., не е подал отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК.

Наведеното възражение за придобиване по давност на целия обем на правото на собственост от ответницата И. въззивният съд намерил за неоснователно като лишено от подкрепата на конкретни доказателства, а и предвид изявата на воля /съгласие/ от нейна страна да приеме дарението на и да закупи идеални части от другите съпритежатели на правото /без ищците/ през м. юли 2014 г. Съдът посочил, че с двата вида сделки ответницата е придобила право на собственост върху чужда, а не върху собствена, вече придобита по давност, недвижима вещ. Ако ответницата е упражнявала непрекъснато владение в продължение на 10 години, т. е. ако са се осъществили елементите от фактическия състав на чл.79, ал. 1 ЗС, е нелогично тя да приема дарение и/или да купува, вместо да се снабди с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка и така да се позове на вещноправната последица на владението, изразяваща се в придобиване на правото на собственост. Затова изявената воля за приемане на дарението и за закупуване на правото на собственост е разгледана от въззивния съд като факт със значението на доказателство, а именно като извънсъдебно признание на ответницата, че към момента на сключване на сделките тя, дори и да е държала имотите в продължение на 10 и повече години преди това, не ги е държала като свои, за да е мислимо придобиването им по давност. Съдът посочил, че след сключване на сделките на 24 и 25.07.2014 г. принципно е възможно да се упражнява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС върху идеалните части на ищците, но е безпредметно да се обсъжда дали ответницата е упражнявала такова, тъй като до предявяване на иска за делба /на 28.12.2018 г./ 10-годишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. Освен това - фактът, че ответницата е придобила правото на ползва /обработва по предназначение/ три от делбените имоти на основание договори за наем от 26.03.2005 г. и 16.02.2008 г., сключени с Т. И. В. - един от тогавашните съсобственици, и договор за аренда от 20.03.2014 г., сключен със С. В. В. - една от тогавашните съсобственици, я е поставил в качеството само на държател на имотите по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, но не и на техен владелец по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Съдът посочил, че това е така, защото основанието на договора за наем /аренда/ е именно придобиването от наемателя /арендатора/ на облигационното право да ползва по предназначение вещта срещу заплащане. Когато наемодател е собственикът на вещта, с договора за наем /аренда/ той отстъпва временно на наемателя /арендатора/ правомощието ползване от състава на правото си на собственост, но не и правомощието владение, така че продължава да е владелец, но упражнява това правомощие чрез наемателя /арендатора/- чл. 68, ал. 1, предл. 2 ЗС.Зпредположението на закона - чл. 69, ал. 1 ЗС, че едно лице упражнява фактическа власт върху дадена вещ за себе си /като своя/, е неприложимо относно наемателя /арендатора/, който няма как да я държи като своя, тъкмо защото е дал съгласие да я държи за собственика-владелец и субективната му нагласа не е да упражнява цялото съдържание на правото на собственост Безспорният и доказан по делото факт, че ответницата е заплащала на втората ищца наемна цена по 200 лева за ползването на нейната идеална част от имотите, обхващащо стопанските сезони 2012-2013 г., 2013-2014 г., 2014-2015 г., 2015-2016 г. и 2016-2017 г., е логически несъвместим със субективния признак на владението, защото е показател не за отрицание, а за зачитане /признание/ на правото на собственост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което почти приповтаря оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос - постановено е решение, с което е прието, че ответницата Д. Л. И. в качеството на наемател е била държател, а не владелец на притежаваните от ищците идеални части от правото на собственост.

Така поставен, въпросът според настоящия състав на ВКС, I-во г. о., се свежда до питането дали наемателят на една вещ е неин държател или владелец.

Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационното обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Жалбоподателката не се е позовала на такава съдебна практика.

Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по гр. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице тогава, когато произнасянето е по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена. Жалбоподателката не е обосновала с какво разглеждането на спора от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото.

Трайна и безпротиворечива е съдебната практика на ВКС, че когато фактическата власт върху една вещ е придобита на правно основание, то упражняващият я се явява държател на вещта. Такъв е случаят, при който фактическата власт е придобита на основание договор за наем /аренда/. Наемателят е държател на вещта. Упражняваната от него фактическа власт в това му качество не може да доведе до придобиване правото на собственост върху отдадената му по наем вещ по давност, тъй като презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, е опровергана. За да придобие по давност вещта, държателят трябва да превърне държането във владение за себе си и така да започне да тече в негова полза придобивна давност /решение № 1135/12.12.2008 г. по гр. д. № 3568/2007 г. на III-то г. о., решение № 1050/19.11.2008 г. по гр. д. № 1620/2007 г. на I-во г. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I-во т. о., решение № 197/27.10.2015 г. по гр. д. № 2426/2015 г. на I-во г. о., определение № 290 от 11.06.2020 г. по гр. д. № 4855/2019 г. на II-ро г. о./.

В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е приел, че ответницата по иска за делба /сега жалбоподател/ Д. И. в качеството си на наемател /арендатор/ е била държател, а не владелец на делбените имоти и това е едно от съображенията за неоснователност на противопоставеното от нея правопрекратяващо възражение за придобиване на имотите на основание придобивна давност. А щом по поставения правен въпрос е налице съдебна практика и обжалваното въззивно решение е в съответствие с тази практика, то възможността касационното обжалване да бъде допуснато както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е изключена.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Според утвърдената практика на ВКС това е квалифицирана форма на неправилност, която не е равнозначна на допуснати нарушения на закона и процесуалните правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване следва да бъде установима пряко от мотивите към решението, без да се налага анализ на извършените процесуални действия на съда и на страните и на доказателствата по делото. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

Такива пороци на обжалвания съдебен акт по настоящото дело не се установяват.

Жалбоподателката свързва очевидната неправилност с липсата на мотиви в решението на въззивния съд, който е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и така е постановил незаконосъобразен съдебен акт. Тези твърдения не могат да обосноват очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Препращането към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, което в случая касае само фактическите констатации, е в съответствие с процесуалната възможност, предвидена в разпоредбата на чл. 272 ГПК, а направените от въззивния съд самостоятелни правни изводи са основани на трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС и на извършен в съответствие с изискванията на ГПК анализ на събраните доказателства, доводи и възражения на страните.

Ответниците по касация не са сторили разноски по водене на делото във Върховния касационен съд и такива не се присъждат.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 169/07.05.2021 г. по в. гр. д. № 925/2020 г. на Великотърновския окръжен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: