Производството е по чл. 288 от ГПК.

МИНИСТЕРСТВОТО НА ОКОЛНАТА СРЕДА И ВОДИТЕ обжалва решение № 527 от 28.02.2020 г. по в. т.д. 2898/19 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в частта, с която е ПОТВЪРДЕНО решение № 576 от 27.03.2019 г. по т. д. 1671/17 г. по описа на СГС, VI-9 състав, за отхвърляне на предявените от него срещу ЗК „Лев инс“ АД искове, иск с правно основание чл. 208, ал. 3 от КЗ отм. за разликата над присъдената от Софийски апелативен съд сума от 41 377,20 лв до напълно предявения размер от 84 000 лв. и за отхвърляне на иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение върху посочената главница за сумата над 2 264,24 лв до 2 400 лв.

Излага съображения за нарушение на материалния закон, както и за необоснованост на съдебното решение и съществени нарушения на процесуалните правила – основания за отмяна съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК.

Счита, че при постановяване на акта, съдът е нарушил нормата на чл. 208, ал. 3 от КЗ отм.,

Освен това решението било необосновано, тъй като решението било основано на съдебно-техническа експертиза, която е взела констативни протоколи, единият от които не бил двустранно подписан.

Твърди съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на доказателствата в цялост, конкретно обсъждане на съдебно-техническата експертиза без обсъждане на експертизата, изготвена от инж. С. с приложената количествено-стойностна сметка.

Моли да се отмени решението и вместо него да се постанови друго, с което да се уважат исковете изцяло, както са предявени.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните въпроси:

1. Как се определя размерът на застрахователното обезщетение и обвързаността на последното с действителната стойност на увреденото имущество на база пазарната стойност към датата на погиването на вещта, поради противоречие с обжалвания акт с практиката на ВКС, конкретно решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС, т. д. 667/08 г, I ТО и решение № 147 от 23.07.2012 г. по гр. д. 627/11 г. III ГО на ВКС, с което обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. „По договор за имуществена застраховка може ли да се откаже изплащане на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя при добросъвестно поведение от страна на застрахования и реална оценка на възникналите реално щети по…“. Счита, че по поставения правен въпрос липсва съдебна практика.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани. Конкретно обосновава противоречие със задължителната практика на ВКС, съгласно ППВС 1/1953 г,. ППВС 7/65 г. и ППВС 1/85 г, ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Неправилно и незаконосъобразно САС бил приел за обективна, компетентна и безпристрастна експертизата, приета по делото, без да съпостави същата с всички изнесени по делото факти, със събрания доказателствен материал, с оспорванията на страните, а както и не обсъжда депозираните пред съда обяснения на вещите лица при приемане на самите заключения, което от своя страна представлявало съществено противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 463/25.05.2010 г. по гр. д. 1261/09 г. на IV ГО на ВКС, решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр. д. 931/№9 г. на IV ГО на ВКС и решение № 230 от 24.07.2012 г. по гр. д. 978/10 г. на III ГО на ВКС, с което сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

4. Не следва ли при тълкуване на общата воля на страните по реда на чл. 20 от ЗЗД, да се изхожда както от спецификата на самия договор, така и от спецификата на правоотношението по него, с оглед защита на интереса на изправната страна?

5. Приложима ли е разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ГПК, когато не са налице предпоставките по чл. 269, ал. 1 от ГПК – произнасянето по този въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Обосновава, че липсвало съдебна практика по поставените въпроси 4 и 5.

Освен това мотивира основание за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Счита, че е налице очевидна необоснованост на съдебното решение.

Подадена е насрещна касационна жалба от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД срещу решението на въззивния съд в частта, с която е отменено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска и вместо това е осъден да заплати на Министерство на околната среда и водите сумата от 41 377,20 лв обезщетение за настъпило застрахователно събитие, на основание чл. 208, ал. 3 от КЗ отм. и обезщетение за забава върху главницата на основание чл. 86 от ЗЗД за сумата от 2 264,24 лв.

Излага съображения за нарушение на материалния закон. Въззивният съд неправилно бил преценил, че липсва право на застрахователя да откаже плащане, като то е в причинна връзка с неизпълнение на задължението на застрахования да вземе всички мерки за предпазване на застрахованото имущество. Сочи, че решението е постановено при допуснато съществено процесуално нарушение и поради това неправилно, тъй като от въззивната инстанция в противоречие на чл. 266, ал. 1 от ГПК са допуснати доказателства.

Моли да се отмени решението в осъдителната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

В хипотезата на приета в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, процесуално допустимо ли е въззивният съд отново да допуска и назначава експертиза, при условие, че ищецът в хода на първоинстанционното производство не оспорва експертизата и не сочи аргументи за неговата неправилност?

При наличие на причинна връзка на поведението на застрахования с настъпилото застрахователно събитие, следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да вземе предвид доказаните чрез относими, допустими и предвидими доказателства пред първоинстанционния съд факти и обстоятелства, въпреки че застрахователят изрично е посочил всички нарушени материалноправни разпоредби в отговора на исковата молба? Счита, че по отношение на този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 49/29.7.2013 г. по т. д. 840/12 г., ВКС I ТО, решение № 207 от 13.01.2017 г. по т. д. 3394/15 г. на II ТО на ВКС, решение № 168/2016 по т. д. 2284/14 г. II ТО на ВКС. По този начин обосновава основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са допустими и подадени в предвидените срокове.

Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за застраховка по смисъла на чл. 183 вр. чл. 200 КЗ отм. № Д-30-6/24.01.2015 г., за което е издадена полица № 00008054/980011510000042 от 23.12.2014 г. По силата на този договор, ЗК „Лев инс“ АД като застраховател, е поел риска от увреждане или погиване на застрахованото имущество на ответника Министерството на околната среда и водите, съгласно опис, неразделна част към договора. Установено е, че по силата на този договор покритите рискове са пожар и последиците от гасенето му, включително причинен от служители и работници на застрахования, поради нарушение на стандартите и изискванията на компетентните органи, умишлен пожар. С оглед уговорките между страните съдът е направил извод, че застрахователната сума е уговорена в размер на балансовата стойност на застрахованите активи размер на 84 000 лв. Прието е, че е настъпил покрит риск, като са отхвърлени възраженията за непокрит по застраховката риск. Прието е, че с оглед § 22 от ПЗР на КЗ следва да се приложи КЗ от 2005 г. (отм.), както и че договорът е сключен с оглед чл. 186, ал. 1 КЗ отм. при Общи условия, тъй като Общите условия са му предадени, той е заявил, че ги приема и е същите го обвързват. Въззивният съд е констатирал противоречие между поетото задължение с договора да се покрива и риск, при който вредите са причинени и от служители, и уговореното в т. 5.1.2 и т. 5.1.3 от Общите условия, съгласно които застрахователят не изплаща обезщетение при настъпване на вреди в резултат на нарушени строителни правила и норми, изисквания, стандарти, недостатъчна или неправилна поддръжка, вътрешни инсталации, извършени в нарушение на нормативните изисквания, експлоатация в нарушение на утвърдените технологии и стандарти. Предвид констатираното противоречие, въззивният съд е приел, че следва да се приложи, изричните уговорки в индивидуалния договор, сключен между страните.

Приел е, че е налице императивната разпоредба на чл. 211, т. 2 от КЗ отм., с която е въведено право на отказ на застрахователя да плати обезщетение. Но е приел, че не е налице такова право на застрахователя в конкретния случай, тъй като не са доказани предпоставките, предвидени в тази норма. Въззивният съд е направил извод, че не е налице неизпълнение на задълженията от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в закона или в договора. Прието е, че с оглед разпитаните пред въззивния съд свидетели, електрическата инсталация е работела, била е надлежно поддържана. Пожарът е открит с оглед силна миризма от съседната стая и спиране работата на компютрите. Установеният механизъм за възникване на пожара е приет за недължащ се в резултат на неправилна експлоатация на сградата и при нарушение на нормативните изисквания при стопанисване на застрахованото имущество. Прието е, че не е обоснован изводът на съдебно-техническата експертиза, че най-вероятно става въпрос за неизправност. Но е изключено правото, предвидено в чл. 211 т. 2 от КЗ отм, поради това, че не са налице условията на т. 5.12 и 5.1.3 от Общите условия на застрахователния договор. Така е прието, че е възникнало задължение на застрахователя да заплати обезщетение. За установяване действителния размер на вредите е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, изслушана пред въззивния съд. Същата е приета за обоснована поради това, че е основана на два констативни протокола, за оглед и оценка на щетите от пожара, като въззивният съд е приел, че вторият протокол е подписан от двете страни, а констатациите по протоколите не се оспорват, както и възприетите свидетелски показания, кореспондиращи с протоколите, подписани и от двете страни. Прието е, че оценката на вещото лице е за необходимите средства за отстраняване на щетите и възстановяване на сградата в състоянието й от преди пожара, без да съобразява реално извършените от застрахования разходи, които не само са отстранили вредите, но са довели и до значителни подобрения в сградата и поради това застрахователят не отговаря за тях. Необходимите средства за труд и материали без ДДС са приети на стойност 34 481 лв, а с ДДС 41 377,20 лв. С оглед така определените средства е прието, че размерът на обезщетението за причинените на застрахования вреди от пожара на застрахованото имущество, е в размер на 41 377,20 лв.

Така е приета дължимостта на обезщетение, като е определено, че застрахователят на основание чл. 208, ал. 1 от КЗ отм. дължи заплащането му в посочения срок по чл. 206, ал. 1 и ал. 2 и чл. 207 от КЗ отм. Прието е, че в договора, сключен между страните е уговорен с 5 дни по-къс от посоченото в закона и началото на същия е от изпълнение на задълженията на основание чл. 207 от КЗ отм., включващи уведомяване на застрахования, допускането му за оглед и да представи на застрахователя документите, пряко свързани с установяване на застрахователното събитие и размера на вредите. Съдът е приел, че тези задължения са изпълнени от застрахования на 25.07.2016 г. и ответникът е в забава и дължи обезщетение за забавено изпълнение от този момент, но бил формулирал претенцията си за обезщетение за забава от 13.10.2016 г.

Допускането на касационно обжалване се извършва служебно само при наличие на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка в настоящия случай не се установява наличие на сочените основания. Съгласно чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

По посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси настоящият съдебен състав намира следното:

По отношение на първия поставен въпрос следва да се посочи, че съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допускане на касационно обжалване може да е само този поставен от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и който е обусловил изхода на спора. В случая поставеният въпрос по същество е свързан с оплакването на касатора за неправилност на съдебното решение с оглед определяне на конкретния размер на застрахователното обезщетение. Въззивният съд, за да определи размера на следващото се обезщетение за причинените в резултат на покрит риск вреди, на основание чл. 208, ал. 3 от КЗ отм., е обсъдил конкретните доказателства по делото, констативни протоколи за установени вреди, единият от който двустранно подписан, както и заключението на вещото лице от изслушаната съдебно-техническа експертиза, основано също на тези писмени доказателства, както и разпита на допуснатите от въззивния съд свидетели. В случая, не поставеният правен въпрос за определяне на застрахователното обезщетение за причинени вреди, на основание чл. 208 вр. чл. 203 от КЗ отм, е определил изхода на спора. Въззивният съд с оглед конкретния анализ на доказателствата, в тяхната съвкупност, е приел, че на обезщетение подлежат само тези вреди, които са в пряка и непосредствена последица от пожара и обезщетението обхваща разходите за отстраняването им съгласно действителната им пазарна стойност. За да направи този извод е взел предвид описаните от страните щети в протоколи-описи, както и оценката им съгласно заключение на вещи лица относно разходите, необходими за отстраняване на тези щети.

Съгласно разясненията в посоченото тълкувателно решение, правният въпрос, обосноваващ общо основание за допускане касационно обжалване, не може да е свързан с анализ на доказателствата и правилността на съдебното решение. В случая изхода на спора с определяне на конкретно обезщетение и отхвърляне на иска в обжалваната от касатора част, е обусловен от конкретно установените факти, след анализ на доказателствата и приемане вида на ремонтните работи, които е следвало да се извършат, за да се отстранят констатираните от страните щети, които са пряка последица от пожара. Въззивният съд е направил разграничение между ремонтните работи и тяхната стойност за отстраняване на вредите или стойността на ремонтните работи за подобряване на сградата, в която е било застрахователното събитие - пожар. Тези изводи са обосновали изхода на спора. Обезщетението е определено съгласно действителната стойност, а именно разходите за отстраняване на вредите съгласно тяхната пазарна стойност към увреждането, но само за тези вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждането, а не и тези разходи, които са послужили за ремонт и извън конкретните щети. Следователно поставеният правен въпрос не е обусловил изхода на спора. За да отхвърли иска частично, съдът е приел, конкретната стойност на конкретните разходи и този извод е свързан изцяло с правилността на съдебното решение. Поставеният от касатора правен въпрос като необуславящ изхода на спора не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е неясен. В случая правото на отказ на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение, не е прието за обусловено от поведението на застрахования. Прието е, че не съществува право на отказ от заплащане на обезщетение. Но е прието, че обезщетение се следва само за тези вреди, които страните са констатирали при оглед след застрахователното събитие и са в пряка причинна връзка със същото. Поради това, поставеният въпрос не отговаря на изискванията на закона, посочени в чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както са разяснени с посоченото тълкувателно решение, а именно да е въпрос, включен в предмета на делото, разгледан от въззивния съд и обусловил изхода на спора. При липса на общо основание за допускане касационно обжалване, не може да се изследва посоченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По отношение на посочения трети въпрос, настоящият съдебен състав намира, че касаторът е обосновал правен въпрос, който представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Но въззивният съд не се е отклонил от задължителното тълкуване на ВКС, посочено от касатора, както и от трайната практика на ВКС. Соченото от касатора в изложението обстоятелство не се установява по делото. Въззивният съд подробно е мотивирал какви са отношенията между страните, как е установил същите като обосновано е приел, че уговорките между страните в сключения договор следва да се приложат, предвид предмета на застраховане. Този извод е направен с оглед анализ на представения договор за застраховане. По отношение на установяване на действителните вреди и определянето на обезщетението по размер, е прието, че настъпилите вреди се установяват от протокол-опис, подписан от страните двустранно, както и още един констативен протокол. Подробно е изложил съображения, като е анализирал заключението на вещото лице по допуснатата пред въззивния съд експертиза и неговата обоснованост с оглед свидетелските показания и подписаният двустранно от страните протоколи. Изцяло е съобразена практиката на ВКС, изискваща да се анализират подробно доказателствата, да направи съвкупен анализ на доказателствата, да се установят фактите и въз основа на тях обоснове правни изводи. Конкретно по отношение на соченото възприемане на експертизата, без обсъждане на становищата на страните, обясненията в открито заседание от вещите лица, настоящият съдебен състав намира, че не отговаря на данните по делото. В случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд се е произнесъл съобразно основанието на предявения иск, преценявайки доказателствата и обективирайки своите изводи в мотивите си по делото. Въззивният съд е изпълнил задълженията си включително, така както са разяснени в т. 19 от Тълкувателно решение 1/04.01.2001 г. по тълк. д. 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да мотивира решението си като изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора и се произнесе по доводите и възраженията, в рамките на изложените от страните основания, като се съобрази с непосредствената цел на въззивното производство да бъде разрешен правният спор между страните. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС, както и от посочената от касатора задължителна практика, което води до извод, че не е налице посоченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Наличието на задължителна и трайна практика на ВКС, изключва наличието на соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсва подробно мотивиране от касатора защо счита, че посочената от него практика на ВКС е непоследователна и противоречива, за да е налице необходимост да бъде преодоляна.

По отношение на посочения четвърти въпрос, така както е формулиран не е разрешен. Въззивният съд, действително е изложил мотиви, какви са действителните уговорки между страните, с оглед постигнатото съгласие за поети рискове от застрахователя и по този начин е извършил тълкуване на сключения между тях договор. Конкретно, въззивният съд е посочил, дали е изключен риск с приетите от застрахования общи условия настъпването на вреди в резултат на нарушени строителни-технически норми, изисквания, стандарти, недостатъчна или неправилна поддръжка, вътрешни инсталации и извършени в нарушение на нормативни изисквания, експлоатация в нарушение на утвърдените технологии и стандарти и е приел, че следва да се приложи сключения между страните договор, в който изрично е посочено, че застрахователят дължи обезщетение и за настъпили вреди от пожар, включително, причинен от работници и служители. Така действително при наличие на спор, въззивният съд се е произнесъл по действителните уговорки между страните, прилагайки нормата на чл. 20 от ЗЗД и посочените в нея критерии – тълкуване на отделните уговорки една с друга, смисълът, който произтича от договора, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Но така формулираният правен въпрос, не е разрешен от въззивния съд с оглед защита на изправната страна по договора. Въззивният съд е установил действителното съдържание на договора, като е взел предвид обективираната воля в договора между страните, а не предполагаемата. В този смисъл не се е отклонил от тълкуването на чл. 20 от ЗЗД, така както е разяснена в трайната практика на ВКС и съгласно която на тълкуване подлежат неясните договорни клаузи и клаузите, по които страните имат спор. Допълнението във въпроса относно защита на интереса на изправната страна, не може да се приеме, че е част от критериите, посочени в чл. 20 от ЗЗД, така както са разяснени в трайната практика на ВКС. Установяването на действителните уговорки между страните предхожда установяване действителните права и задължения, изпълнение, неизпълнение на задълженията. В случая, поставеният от касатора правен въпрос в частта относно установяване действително изявените уговорки в договора, а не предполагаеми, посредством тълкуване на основание посочените критерии е действително правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Но разрешението на този въпрос не е станало в противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд. Наличието на трайна практика, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото липсва конкретно обосноваване на същото от касатора.

Правният въпрос дали застрахованият е изправна страна по договора не е разгледан от въззивния съд. Вече беше посочено, че в случая съдът не е приел, че е налице право на отказ на застрахователя да не заплати следващото се застрахователно обезщетение. Но размерът на обезщетението е определен по начина, който бе посочен. В случая не е обосновано основание за допускане касационно обжалване по посочения от касатора правен въпрос.

По отношение на пети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е зададен коректно. Нормата на чл. 269 от ГПК няма две алинеи. Има две изречения. Съгласно тази норма съдът проверява само валидността и допустимостта на съдебното решение служебно, но по правилността е ограничен от изложените основания във въззивната жалба. Предвид възможността страните да упражнят правото си на защита срещу порочно съдебно решение на първоинстанционния съд чрез способа на въззивното обжалване, на основание чл. 269 от ГПК, съдът на първо място и служебно проверява валидността на обжалваното решение, както и неговата допустимост. Докато относно допуснатите нарушения от първоинстанционния съд, засягащи правилността на съдебното решение, въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Тази правна норма е приложена в случая от въззивния съд, като приложението на чл. 269 от ГПК, не е в противоречие със задължителното тълкуване съгласно т. 1 и 2 на Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не съществува и очертаното противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение по гр. д. 1261/09 г. IV ГО на ВКС. Въззивният съд не се е отклонил от задължението си като втора първа инстанция да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал и да направи свои правни изводи по съществото на спора, които са резултат на решаваща дейност.

Съществуващата задължителна съдебна практика изключва соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касаторът не е обосновал необходимостта от преодоляване на съществуващото тълкуване поради неговата неправилност или поради изменение на обществените отношения. Изложението на допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е конкретно мотивирано, а бланкетно.

В изложението касаторът е посочил и основания за неправилност на съдебното решение, което както вече бе посочено, не е въпрос, който може да бъде разглеждан в стадия по селекция за допускане на касационно обжалване. Въпросът за това необосновано ли е съдебното решение е въпрос, свързан с оплакването за неправилност, съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.

По отношение на посоченото от касатора основание очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. Така посоченото основание изисква, касационната инстанция да може да установи без същинска проверка на обжалвания акт, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК, а само от мотивите на същия, неправилност на съдебното решение. За да е налице необоснованост на съдебното решение, която може да се установи само от проверка на обжалвания съдебен акт, въззивният акт следва да е постановен при грубо нарушение на правилата на формалната логика, необсъждане или фрагментарно обсъждане на доказателствата. В случая, не може да се установи очевидна неправилност на съдебното решение. Съдебното решение е извършило анализ на доказателствата, събрани от първоинстанционния съд и допуснати пред въззивната инстанция, на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК. Решението е логически последователно. Въпросът за неговата обоснованост не може да се преценява на посоченото от касатора основание чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване съобразно искането на Министерството на околната среда и водите.

С оглед недопускане на касационната жалба на Министерството на околната среда и водите, на основание чл. 287, ал. 4 от ГПК, не следва да бъде извършена преценка за допускане касационен контрол на основание насрещната касационната жалба на ЗК „Лев инс“ АД, в обжалваната с нея част от съдебното решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 527 от 28.02.2020 г. по т. д. 2989/19 г. по описа на Софийски апелативен съд, 6 състав, в обжалваната част, с която е потвърдено решение № 576 от 27.03.2019 г. по т. д. 1671/17 г. по описа на СГС, ТО, VI-9 състав в частта, с която е отхвърлен иска на Министерството на околната среда и водите срещу ЗК „Лев инс“ АД за разликата над 41 377,20 лв до напълно предявения размер от 84 000 лв, на основание чл. 208 КЗ отм., за заплащане на застрахователно обезщетение за увреждане в резултат на пожар на 07.01.2016 г. на застраховано имущество сграда с адрес [населено място], [улица].

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл. 287, ал. 4 от ГПК, насрещната касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу на решение № 527 от 28.02.2020 г. по т. д. 2989/19 г. по описа на Софийски апелативен съд, 6 състав, в частта, с която ЗК „Лев инс“ АД е осъден да заплати на Министерство на околната среда и водите сумата от 41 377,20 лв, на основание чл. 208 КЗ отм. – дължимо застрахователно обезщетени еза нъстипл риск увреждане в резултат на пожар на 07.01.2016 г. на застраховано имущество – сграда [населено място], у. „А. Д.“ 33 по щета 0305-9801-А-167017, договор за застраховка „Пожар и природни бедствия“ и „Щети на имущества“ на юридически лица, полица 00008054/98011510000042 от 23.12.2014 г.

Определението не подлежи на касационно обжалване, с изключение на частта, с която е оставена без разглеждане насрещната касационна жалба, в която част подлежи на обжалване, с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд, в едноседмичен срок от връчването му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: