Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по жалба, подадена от Д. И. П. от с. Т., Пловдивска област срещу решение № 1591 от 27.ХІ.2009 г. по адм. д. № 1169 от 2009 г. на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № З-4005/07.05.2009 г. на директора на ОД на МВР Пловдив за налагане на принудителна административна мярка по чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност /ЗБДС/ забрана за напускане на страната и издаване на паспорти и заместващи ги документи.

Излагат се доводи за неправилност на съдебното решение, тъй като не е взето предвид съществено нарушение на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта и несъответствие на издадения административен акт с целта на закона.

Ответникът не е взел становище в настоящото производство.

Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, Седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК. Разгледана по същество е основателна.

За отхвърли подадената жалба, съдът е приел, че към момента на постановяване на принудителната административна мярка жалбоподателят е дължал на физическо лице по издаден запис на заповед сумата 8770 лв., за която е издаден изпълнителен лист от 26.04.2006 г. на ПРС, поради което са налице материалноправните предпоставки за издаване на ограничителната заповед, както са посочени в чл. 76, т. 3 от ЗБЛД. Изложените са мотиви, че в условията на оперативна самостоятелност, административният орган по свободна преценка може да наложи принудителната административна мярка - забрана за напускане на страната,

ако са налице материалноправните предпоставки на правната норма .

Решението е постановено при неизясняване на всички относими обстоятелства. С оспорената пред съда заповед

№ З-4005/07.05.2009 г. на директора на ОД на МВР Пловдив на Д. И. П. е наложена принудителна административна мярка по чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност /ЗБДС/ забрана за напускане на страната и издаване на паспорти и заместващи ги документи.

Установено е, че срещу жалбоподателя е издаден изпълнителен лист от 26.04.2006 г. по ч. гр. д.№ 2849/2006 г. на ПРС за заплащане на сума в размер на 8770 лв. по запис на заповед, издадена в полза на физическо лице. Законосъобразни са изводите на съда, че при издаване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, с оглед възраженията на жалбоподателя, че не му е дадена възможност да се запознае с преписката, съгласно изискванията на чл. 34 ал.1 и 3 АПК и че не е спазен реда предвиден в чл. 46 АПК, както и че по смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на ЗБЛД, парични задължения в големи размери са тези, които надхврълят 5000 лв.

Разпоредбата на чл.76, т.3 от ЗБЛД / отм. ДВ бр. 82 от 16.10.2009 г./ не предвижда обвързана компетентност, а дава възможност на административния орган да не разреши напускане на страната и да постанови да не

се издават паспорти и заместващи ги документи на лица, които имат парични задължения в големи размери към български физически и юридически лица и към чуждестранни такива, установени по съдебен ред, освен ако личното имущество покрива задължението им или ако представят обезпечение.

В случая жалбоподателят не е представил обезпечение, но не са събрани доказателства дали личното имущество на длъжника покрива задължението. От друга страна, жалбоподателят е твърдял както пред административния орган, така и пред съда, че доходите му са свързани с търговска дейност извън страната, за което притежава доказателства, а наложената му принудителна административна мярка елиминира тази възможност и го лишава и от средства за препитание. Следвало е да се даде указание на жалбоподателя да представи доказателства за извършвана от него търговска дейност, както и относно стойността на личното му имущество, с оглед проверката за законосъобразността на издадената заповед. След събиране на тези доказателства следва да се има предвид, че е необходимо преценката на административния орган в рамките на предоставената му оперативна самостоятелност за налагането на принудителна административна мярка да е съобразена с целта на закона и с принципа за съразмерност прогласен в чл. 16, ал. 5 АПК, който предвижда, че административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел.

Воден от изложеното, Върховният администратнивен съд, Седмо отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ

решение № 1591 от 27.ХІ.2009 г. по адм. д. № 1169 от 2009 г. на Административен съд Пловдив.

Връща делото на друг състав на същия съд за ново разглеждане. Решението е не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ В. А. секретар: ЧЛЕНОВЕ:

/п/ Т. В./п/ П. Н.

П.Н.