Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности” – МВР срещу въззивното решение на Градски съд София по гр. д. №5799/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Б. Л. срещу касатора искове по чл.422 ГПК, вр. с чл.222, ал.3 КТ и чл.42, ал.2 от КТД №812100-25626/19.12.17 г. – признато е за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата от 5 042,52 лв., обезщетение по чл.222, ал.3 КТ и сумата от още 5 042,52 лв. – обезщетение по чл.42, ал.2 КТД, ведно със законната лихва и сторените деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – р. по гр. д. №1296/13 г. на трето г. о., р. по гр. д. №335/98 г. на трето г. о., р. по гр. д. №3521/16 г. на трето г. о. и р. по гр. д. №969/14 г. на четвърто г. о., по правните въпроси от предмета на спора: Има ли право работникът или служителят на гратификационно обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, в случай, че вече е получил по специален закон гратификационно обезщетение за прослужено време?; Допуска ли се кумулиране на гратификационното обезщетение по чл.222, ал.3 КТ с гратификационното обезщетение по специален закон за прослужено време?

Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с нарушение на императивната норма на чл.222, ал.3 КТ, регламентираща еднократност на изплащане на обезщетението. Според касатора безспорно е по делото, че ищцата е получила гратификационно обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР при прекратяване на служебното й правоотношение, поради което очевидно неправилно са й присъдени от въззивния съд обезщетения по чл.222, ал.3 КТ и чл.42, ал.2 КТД, при прекратяване на осн. чл.328, ал.1,т.10 КТ със заповед от 5.10.18 г. на тр. й правоотношение, възникнало след прекратяване на служебното..

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че на ищцата се дължат обезщетения по чл.222, ал.3 КТ и чл.42, ал.2 КТД. На ищцата е било заплатено обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР при прекратяване на служебното й правоотношение със заповед от 27.12.16 г., като след това е възникнало ново тр. правоотношение по тр. договор между страните от 14.03.17 г., който е прекратен на осн. чл.328, ал.1,т.10 КТ, поради придобитото от ищцата /род. на 12.01.57 г./право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Претендираните в настоящото производство обезщетения са последица от прекратяването на тр. правоотношение с ищцата поради придобитото право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Тези изводи на въззивния съд не противоречат на сочената от касатора практика на ВКС, в която е прието, че принципът за еднократност на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ се основава на обстоятелството, че работникът или служителят придобива право на пенсия веднъж и това право възниква към определен момент. Той може да го реализира спрямо този работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото /р. по гр. д. №1296/13 г. на трето г. о. на ВКС/. В р. по гр. д. № 3521/16 г. на трето г. о. на ВКС е посочена разликата между дължимостта на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ в две хипотези: когато работникът или служителят вече е придобил и упражнил право на пенсия за изслужено време и старост и след това сключи тр. договор с друг работодател, при прекратяване на това последващо тр. правоотношение, той няма право на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ. Когато обаче при освобождаване от кадрова военна служба лицето е получило обезщетение по чл.237 ЗОВСРБ, отм. / специален закон/, но не е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст и продължи да работи при същия работодател, то има право на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ към момента на реализиране на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст – р. по гр. д. №61/13 г. на четвърто г. о. на ВКС. Двете обезщетения се дължат на различни основания и при различни законови предпоставки, както е и в случая.

Не се установяват предпоставките и на второто сочено от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Това основание, както е възразила и ответницата по жалба, изисква да е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост на въззивното решение поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, без да е необходим конкретен анализ на доказателствата и правните изводи по делото, какъвто изисква установяването на касационното основание неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Първоинстанционният и въззивният съд са изложили подробни и логични, подкрепени с цитирана съдебна практика, съображения за продължителността на работата на ишцата в системата на МВР, която е от значение за присъдените обезщетения по чл.222, ал.3 КТ и чл.42, ал.2 КТД. Посочили са, че в случая ищцата е работила при същия работодател/ в различни структури на МВР/ от 2.04.93 г. до 5.10.18 г. Стажът й следва да се счита за непрекъснат по см. на чл.42 КТД, защото няма данни тя, вкл. в сочения сега от касатора период от 27.01.17 г. до 14.03.17 г., да е работила при друг работодател. Трудовият стаж се счита положен при един и същи работодател независимо от извършените структурни и други преобразувания / р. по гр. д. №5054/08 г. на първо г. о. на ВКС./.

Не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр. д. №5799/20 г. от 31.03.21 г.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: