Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца „О. М“ АД, [населено място], чрез процесуален представител юрк. В.Р.В срещу определение № 1674 от 09.07.2020г. по ч. гр. дело № 1587/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено определение № 5109 от 26.11.2019г. по т. дело № 32/2019г. на Благоевградски окръжен съд, Гражданско отделение, 2 състав за оставяне без уважение искането на „О. М“ АД, направено в частна жалба с вх. № 1036/25.03.2019г., за възстановяване /връщане/ като недължимо платена на внесената по делото държавна такса в размер 15 171 лв.

Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон. Твърди, че въззивният съд е тълкувал стеснително разпоредбата на чл.4б ЗДТ. Излага становище за наличието на предшестващо съдебно производство, което е неразривно свързано с исковото производство по обезпечения бъдещ иск. Твърди, че презумпцията за знание относно откритото производство по несъстоятелност се отнася и до съда по обезпечението, поради което той дължи ново произнасяне с нарочен акт, с който да укаже на бъдещия ищец какви са правните последици. Излага съображения, че в противен случай ищецът е изправен пред невъзможен избор – дали да спази указанията на съда по обезпечението или да се съобрази с разпоредбата на чл. 637, ал. 6 ТЗ.Пва се на практика на ВКС относно последващо предявяване на иск в рамките на образувано заповедно производство, като поддържа, че дадените разрешения намират приложение по аналогия и в производството по иск, по който е допуснато обезпечение.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. „Задължен ли е съдът да възстанови заплатената държавна такса на страна в процеса, която я е заплатила поради незаконосъобразни указания на съда?“

2. „Възможна ли е хипотезата на недължимо платена такса по смисъла на чл.4б ЗДТ извън случаите на платена за производството, което не е било образувано, събрана е, въпреки че страната е била освободена от заплащането й, или е надвнесена такса? Следва ли съдът автоматично да се ограничи до изследването на посочените три хипотези или е длъжен за всеки конкретен случай да изследва причините за дължимостта/недължимостта на таксата? Какво е значението на добросъвестността на страната, платила таксата, за установяване обстоятелството за дължимостта й, респ. недължимостта й?“

3. „Към кой момент се преценява законосъобразността на дадените от съда указания – към датата на постановяването им или към датата на изпълнението им, ако в периода между тези две дати са възникнали обстоятелства, които правят изпълнението на дадените указания незаконосъобразно, тъй като постановяват предявяването на недопустим иск?“

4. „Подлежи ли на спиране срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК?“

5. „Какъв е характерът на производството по чл. 390 ГПК и налице ли е свързаност на същото с исковото производство, развиващо се след допуснатото предварително обезпечение? Допустима ли е аналогия между правните последици от предявяване на иска по чл. 422 ГПК с предявяване на иска по чл. 390, ал. 3 ГПК?“

Първият въпрос според частния жалбоподател е решен в противоречие с определение № 43 от 19.01.2018г. по ч. т. дело № 2428/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. и определение № 456 от 30.09.2016г. по ч. т. дело № 1077/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. По останалите въпроси поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането на ищеца „О. М“ АД за възстановяване като недължимо платена на внесената по делото държавна такса, въззивният съд е констатирал, че с определение от 28.01.2019г. по гр. дело № 1161/2019г. на Софийски градски съд е допуснато обезпечение на бъдещи искове срещу „Т. П. ЕАД, като на бъдещия ищец „О. М“ АД е даден едномесечен срок за предявяването им; исковата молба е депозирана в Благоевградски окръжен съд на 25.02.2019г. и е внесена държавна такса в размер 15 171 лв.; с решение № 860 от 20.02.2019г. по т. дело № 252/2016г. на Благоевградски окръжен съд е открито производство по несъстоятелност на „Т. П. ЕАД, а т. дело № 32/2019г. е прекратено поради недопустимост на иска, на основание чл. 637, ал. 6 ТЗ, с определение № 1186 от 12.03.2019г. Въз основа на установените факти въззивният съд е счел за неоснователни доводите на „О. М“ АД относно дадените от съда по обезпечението указания за предявяване на бъдещите искове. Приел е, че извън хипотезите на чл.4б ЗДТ връщането на държавни такси е недопустимо. Изтъкнал е, че определеният от съда срок за предявяване на обезпечените бъдещи искове е неотносим към възможността на ищеца да прецени тяхната допустимост с оглед публично известното обстоятелство за открито производство по несъстоятелност. Приел е, че към момента на допускане на обезпечението и даване на указания от съда за предявяване на бъдещите искове не е била налице законова пречка, засягаща допустимостта на исковете. С оглед на това е счел за правилни тези указания и е преценил като неотносима хипотезата на чл. 422 ГПК, на която частният жалбоподател се е позовал относно предявяване на недопустим иск и момента, от който искът се счита за предявен. Поради това, че ответникът е обявен в несъстоятелност преди предявяването на бъдещите искове, въззивният съд е заключил, че същите са недопустими на осн. чл. 637, ал. 6 ТЗ, а държавната такса за завеждане на делото е дължима и не подлежи на връщане.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в неговия предмет и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора – частен жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от частния жалбоподател въпроси с оглед данните по делото и аргументите на въззивната инстанция в обжалвания съдебен акт не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите нямат естеството на въпроси, които да са от значение за изхода по конкретното дело.

Поставените в т. 1 и т. 3 от изложението въпроси не съответстват на мотивите на обжалваното определение – съдебният състав не е приел, че указанията на съда за предявяване на бъдещите искове в определен срок са незаконосъобразни. Релевираните във връзка с тези въпроси оплаквания за неправилност на въззивното определение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила са от значение за правилността на обжалвания съдебен акт във фазата след допуснато касационно обжалване и разглеждане на частната касационна жалба по същество, но не и за преценката на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Посочените в т. 2, т. 4 и т. 5 от изложението въпроси са поставени общо и хипотетично, и както и да бъдат решени, отговорът им не би променил изхода на спора.

Поради липса на основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените от частния жалбоподател въпроси за допускане на касационно обжалване, ВКС не дължи произнасяне по релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1674 от 09.07.2020г. по ч. гр. дело № 1587/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.