Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№9321/25.06.2020г., подадена от О. Г. Т. чрез процесуалния му представител адв.Я. В. от САК, срещу решение №955, постановено на 30.04.2020г. от Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав по в. гр. д.№2175/2018г., потвърждаващо решението на първоинстаницонния съд, с което е прекратено производството по иска по чл.124, ал.1, пр.2 ГПК, предявен от О. Г. Т. срещу държавата за признаване за установено, че при изграждане на [улица]държавата не е имала право да завземе 506.00 кв. м от имот №...., местност „П. п.“ по плана на [населено място] от 1956г. и е отхвърлен искът по чл.108 ЗС, предявен от О. Г. Т. срещу държавата и „Професионален футболен клуб Левски“ АД за признаване на ищеца за собственик и предаване на владението на част от имот №... с площ от 4725 кв. м.; част от имот №... с площ от 1028 кв. м.; имоти без планоснимачни номера с площи от 1650 кв. м. и 1138 кв. м., които имоти са очертани със синя химикална паста и със зелена линия по скицата на вещото лице С. К., приложение №19 към заключението, представляваща неразделна част от решението.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните правни въпроси:

-Длъжен ли е решаващият състав при преценка на писмените доказателства – в случая представените нотариални актове, да вземе становище по възражение на ищеца, че по смисъла на Закон за нотариусите и околийските съдии, които извършват нотариални дела (ЗНОСНД), утвърден с Указ №14/31.01.1885г. (отм.) писмените доказателства (в случая нотариалните актове) са ирелевантни поради пороци, които ги правят негодни като писмени доказателства. Поддържа, че счита тези нотариални актове за нищожни, за което е изложил подробни съображения в писмената защита пред СГС. Поставя въпроса следва ли решаващият състав да преценява и отчита тяхната нищожност, както при хипотезата, че в този смисъл са направени възражения от ищеца, така и при хипотезата, че при преценката им съдът е длъжен служебно да отчете тяхната нищожност, независимо дали е направено възражение и да направи фактически и правни изводи процесните покупко-продажби, обективирани в тези нотариални актове, породили ли са вещнопрехвърлително действие. Поставя в обобщение и въпроса длъжен ли е решаващият съд да се произнесе по доказателствената сила на представени по делото писмени доказателства, каквито са представените нотариални актове.

Касаторът поддържа също така, че в противоречие с практиката на ВКС (решение №94 от 28.03.2014г. по гр. д.№2623/2013г. на IV г. о. на ВКС; решение №157 от 08.11.2011г. по т. д.№823/2010г. на II т. о. на ВКС и решение №283/14.11.2014г. по гр. д.№1609/2014г. на IV г. о. на ВКС) решаващият състав на САС е постановил обжалваното решение без цялостно, комплексно и взаимно обвързано обсъждане и преценка на доказателствената сила на събраните доказателства, поради което е допуснал нарушение на съществени процесуални правила – не е дал отговор на възраженията относно доказателствената стойност на представените по делото писмени доказателства, в т. ч. на нотариалните актове, въз основа на които е приел, че към момента на отнемане или отчуждаване на процесните недвижими имоти са прехвърлени на трети лица, пренебрегнал е установеното от приетите по делото единична и тройна СТЕ, че процесните имоти не са застроени с утвърдени по надлежния ред строителни книжа, пренебрегнал е становището на вещите лица, че сочената от ответниците заповед за отчуждаване не се отнася за процесните имоти.

Поддържа също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като решаващият състав на САС като не е съобразил фактическите и правни изводи, произтичащи от пороците на нотариалните актове, които ги правят нищожни по смисъла на ЗНОСНД отм., както и като е пренебрегнал обоснованите заключения на единичната и тройна СТЕ относно липсата на застрояване върху процесните имоти, е постановил неправилно решение –незаконосъобразно и необосновано.

В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба „Професионален клуб Левски“ АД чрез процесуалния си представител юрисконсулт И. П., изразява становище, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

О. Г. Т. е предявил срещу Р. Б иск за признаване за установено, че при изграждането на [улица]държавата не е имала правото да завземе 1506.00 кв. м. от имот с пл.№..., м.“П. п.“ по плана на [населено място] от 1956г., както и иск по чл.108 ЗС срещу Р. Б и „Професионален клуб Левски“ АД за признаването му за собственик и предаване на владението на част от имот №.......... с площ от 4725 кв. м.; част от имот №.......... с площ от 1028 кв. м.; имоти без планоснимачни номера с площи от 1650 кв. м. и 1138 кв. м. по сега действащия план на [населено място] за местност „С. р.“ от 1983г., които имоти са очертани със синя химикална паста и със зелена линия по скицата на вещото лице С. К., приложение №19 към заключението, представляваща неразделна част от решението.

Поддържа в исковата си молба, че като наследник по завещание на Г. Д. Т., е собственик на неотчуждената част от имот пл.№... по плана на от 1956г., като твърди, че през 1903г. и 1908г. наследодателят закупил общо 22500 кв. м., от които през 1986г. са отчуждени 5047.00 кв. м., но при реализиране на мероприятието са усвоени 6560.00 кв. м. или с 1513 кв. м. повече, за които предявява иска си срещу държавата.

Поддържа, че други части от имота не са били отчуждавани и останалата част е неправомерно завзета и тази част с площ от 9924 кв. м. се владее от „Професионален футболен клуб Левски“ АД.

Ответникът „Професионален футболен клуб Левски“ АД оспорва предявения по реда на чл.108 ЗС иск с твърдението, че имотите, които са били собственост на Г. Т., не са идентични с процесните, а дори и да са идентични, то същите не са собственост на ищеца, тъй като са прехвърлени на трети лица от наследодателя. Поддържа също така, че имотите са застроени и не подлежат на възстановяване.

От фактическа страна по делото е установено, че през 1903г. (крепостен акт от 11.03.1903г., том I) Д. Т. е закупил на публична продан една нива, находяща се в [населено място], П. м., местност П., с площ от 18.00 дка, а през 1908г. (крепостен акт от 15.07.1908г., том I) е закупил още една нива, съседна на закупената през 1903г., с площ от 4.5 дка. Процесните имоти са идентични с част от закупените през 1903г. и 1908г. недвижими имоти.

Не се спори между страните, че към 1946г. правото на собственост върху тези недвижими имоти е принадлежало на С. И. Т. (съпруга на Д. Т.), Й. Д. Т. (дъщеря на Д. Т.) и Г. Д. Т. (син на Д. Т.), като по делото е установено, че Г. Д. Т. е починал на 10.07.1990г. и негов единствен наследник по силата на универсално завещание е О. Г. Т..

Установено е, че на 20.01.1947г. между Г. Д. Т., С. И. (Д.) Т. и Й. Д. Т. е сключена съдебна спогодба по ч. гр. д.№213/1946г. за поделянето на част от закупените през 1903г. и 1908г. недвижими имоти, която по кадастралния план, изработен през 1951г. представлява имот пл.№.., а по плана от 1986г. – имот пл.№.... Тази част е била отчуждена през 1986г. и не е идентична с процесния недвижим имот.

С. Т. е починала на 24.02.1964г. и като наследници по закон е оставила дъщеря Й. Т. и син Г. Т.. Й. Т. е починала на 10.12.1984г. и неин наследник по закон е брат Г. Т..

Установено е също така, че част от процесния недвижим имот е застроена със закрито спортно съоръжение ( покрита тренировъчна база) и тренировъчно игрище, които се ползват от „Професионален клуб Левски“ АД, 123 кв. м. попадат в УПИ. ......... и са асфалтирани като прилежаща площ (подход) към изградения в това УПИ магазин Зора, а друга част е обрасла с храсти и е неизползваема, но попада в оградената територия около стадион Г..

Спорен по делото е въпросът извършвани ли са били разпоредителни сделки с части от процесния недвижим имот и дали застрояването е извършено въз основа на одобрени по надлежния ред строителни книжа.

В подкрепа на тезата си, че Г. Т., С. Т. и Й. Т. са се разпоредили с процесните имоти в полза на трети лица, ответникът „Професионален клуб Левски“ АД представя преписи от нотариални актове, обективиращи договори за покупко-продажба, сключени в периода 1945-1954г.

Тъй като нотариалните актове са представени след подаване на отговора на исковата молба, но преди провеждане на първото открито съдебно заседание по делото, на О. Т. е дадена възможност да изрази становище по представените доказателства с писмена молба.

С молба вх.№110744/26.08.2014г. в определения от съда срок О. Т. чрез процесуалния си представител адв. Я. В., е оспорил автентичността на нотариалните актове, представени от ответника с молба от 05.09.2014г. – оспорил е подписа на своя баща като продавач. Доказателства в подкрепа на оспорването по делото не са представени.

С последваща молба-становище с вх.№126802/30.10.2014г. О. Т. е оспорил допълнително представените с молба от 26.09.2014г. нотариални актове с твърдението, че както неговата баба С. Т., така и неговият баща Г. Т. са били принудени да подпишат договорите под заплаха, като е навел и доводи, че в част от нотариалните актове не е записана самоличността на страните, което счита за необходим и задължителен реквизит на нотариалния акт. Доказателства в подкрепа на твърдението, че договорите са сключени под заплаха по делото не са представени.

Навел е и доводи, че нотариалните актове следва да бъдат изключени от доказателствата, тъй като в Агенцията по вписванията актовете са на други страни, а не на неговите наследодатели. Поддържа също така, че в актовете границите на имотите са неверни, както и че в представения с молбата от 05.09.2014г. нотариален акт №... от 1949г. е посочено, че личните карти на свидетелите са издадени през 1958г.(така е разчетена от процесуалния представител посочената в нотариалния акт дата на издаване на документа, която би могла да се разчете и като „1938г.“). Други оспорвания на нотариалните актове в определения от съда срок не са били направени. Едва в молба с вх.№15721/06.02.2015г. и в писмените бележки, представени в определения от първоинстанционния съд срок, процесуалният представител на О. Т. е навел доводи, че в част от нотариалните актове не са посочени лични данни на купувач, продавач и свидетели, попълнени са с два почерка, с различно мастило, не е посочен том и страница от Службата по вписванията, не е посочено име на нотариус, не са посочени свидетели и др.

Във връзка с довода, че в Агенцията по вписванията актовете са на други страни, а не на неговите наследодатели, О. Т. е поискал издаването на съдебно удостоверение с цел извършване на проверка в Агенцията по вписванията, както и за снабдяване със заверени преписи от намиращите се в агенцията нотариални актове и такова е било издадено, но допълнителни изявления в тази насока по делото не са правени и доказателства не са били представени.

По своевременно направените оспорвания първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните и при така очертания предмет на спора е приел, че възражението на предявилото иска лице, че нотариалните актове, сочещи на разпореждане с процесните имоти от неговите праводатели в полза на трети лица, са нищожни, е било направено след срока за това и не следва да бъде обсъждано.

Възражението не е било обсъдено и от въззивния съд, но с оглед обстоятелството, че същото не е било наведено своевременно и поради това не е включено в спорния предмет от първоинстанционния съд, това не може да се приеме за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както поддържа касаторът в изложението, респ. не обосновава наличие на основание за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението въпроси.

Не може да бъде споделена тезата на касатора, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали решаващият съд е длъжен да се произнесе по доказателствената сила на представени по делото писмени доказателства, каквито са представените нотариални актове. На първо място по причина, че в практиката на ВКС по категоричен начин и непротиворечиво се приема, че съдът следва да вземе предвид представените по делото писмени доказателства и с оглед доказателствената им сила и значение да формира фактическите си констатации и правни изводи, което въззивният съд, макар и с кратки мотиви, е сторил, като е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че процесните имоти, представляващи имоти. ..,. ..-... и имот без планоснимачен номер по плана от 1977г., са били прехвърлени преди отчуждаването им, което означава, че за тези имоти не е налице първата предпоставка за придобиване правото на собственост по силата на реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, а именно към момента на отнемане или отчуждаване да са собственост на ищеца.

По отношение на оспорването на нотариални актове с твърдения за нищожност на нотариалното удостоверяване, в практиката си към настоящия момент ВКС се произнася само при наличие на своевременно направено оспорване с цел да бъде дадена възможност и на ползващата се от доказателството (нотариален акт) страна да организира защитата си, тъй като обсъждането на доводите, наведени едва в писмената защита, представена след приключване на устните състезания, би нарушило основни принципи на гражданския процес. Така в решение №231/08.07.2015г. по гр. д.№6604/2014г. на IV г. о. на ВКС и решение №38/19.05.2017г. по гр. д.№3438/2016г. на II г. о. на ВКС съдът се е произнесъл по направено оспорване, касаещо посочената в нотариалния акт цена на продаден имот. В решение №38/19.05.2017г. по гр. д.№3438/2016г. на II г. о. на ВКС е прието, че верността на удостоверителните изявления на нотариуса за извършените от него и пред него действия (относно датата на съставяне на нотариалния акт; самоличността и явяването на посочените лица; направата на волеизявления от тяхна страна, така както са записани в нотариалния акт; прочитането на тези волеизявления от нотариуса и одобряването на прочетеното от лицата; подписването на нотариалния акт от тези лица пред нотариуса; представянето на посочените в нотариалния акт документи) може да се оспори по реда на чл.193 ГПК, както и че се касае се до оспорване истинността на официален свидетелстващ документ в двете му хипотези (при твърдение, че документът е неавтентичен, т. е. че материализираното в него изявление не е направено от лицето, сочено като издател на документа или при твърдение, че документът е неверен, т. е., че удостоверените в него факти и обстоятелства не отговарят на действителното фактическо положение). Приема се следователно, че е необходимо надлежно оспорване на акта по реда и в сроковете, предвидени в ГПК, както и че оспорване истинността на официален свидетелстващ документ (нотариален акт за извършена сделка) е защитно средство срещу формалната и материалната му доказателствена сила, като се открива производство по чл.193 ГПК, в което в зависимост от наведените от страната твърдения се проверява дали документа е автентичен и дали удостоверителните волеизявления на нотариуса отговарят на действителното фактическо положение. В този смисъл в решение №28/13.05.2019г. по гр. д.№2212/2018г. на II г. о. на ВКС изрично е посочено, че оспорването трябва да бъде направено в предвидените в ГПК срокове, след което правото да се оспори документа се преклудира и само при надлежно оспорване истинността на удостоверителната част на нотариален акт съдът преценява дали неговата доказателствена сила следва да се зачете или е оборена.

Приема се също така, че съдът е длъжен да откаже да зачете извода на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост в констативен нотариален акт поради порок в процедурата по неговото издаване, само когато нотариалното удостоверяване е нищожно, т. е. когато нотариусът не е имал правото да го извърши, и когато при неговото извършване са били нарушени изискванията за лично явяване на участващите лица, изискването за прочитането на акта, изискванията на чл.476 ГПК отм., но само при надлежно оспорване и въз основа на събраните доказателства - решение №267/2014г. от 15.05.2015г. по гр. д.№3225/2014г., І г. о. на ВКС. По отношение на оспорванията, касаещи фактите, които са се осъществили пред нотариуса: явяването на страните по сделката или техните представители пред нотариуса, прочитането на нотариалния акт и изявлението им, че са съгласни със съдържанието на прочетения акт, ВКС приема, че страната (или неин правоприемник), която оспорва някой от удостоверените от нотариуса факти носи тежестта да докаже пълно (по несъмнен начин) твърдените от нея различни факти - решение №198/10.08.2015г. по гр. д.№5252/2014г., IV г. о. на ВКС.

С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен от касатора въпрос, а именно по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди цялостно и комплексно представените по делото доказателства и да ги прецени.

Въпросът е поставен на първо място във връзка с оплакването, че съдът не е дал отговор на възраженията за доказателствената стойност на представените от ответниците нотариални актове, обективиращи разпоредителните сделки, с които праводателите на касаторите са прехвърлили правото на собственост върху процесните имоти преди незаконното им завземане на трети лица. Както беше посочено, тези възражения, касаещи пороците на нотариалното удостоверяване, са несвоевременно наведени и поради това не са били обсъждани от съда, т. е. съдът не е бил длъжен да ги обсъди като в случая въпроси за срока, в който подобни възражения могат да бъдат включени в спорния предмет не се поставят. Поради това не може да се приеме, че сочената от касатора практика на ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди съдържащите се във въззивната жалба възражения, в настоящия случай е неприложима.

Въпросът е поставен и с оглед оплакването, че съдът е пренебрегнал установеното от приетите по делото единична и тройна съдебно-технически експертизи, че процесните имоти не са застроени с утвърдени по надлежния ред строителни книжа.

Подобно оплакване би могло да се свърже с поставения въпрос, само ако по делото е установено по категоричен начин, че имотите са принадлежали на предявилото иска лице, респ. на негов праводател, към момента на незаконното отнемане, тъй като само в този случай застрояването на имотите без надлежно издадени и одобрени строителни книжа би обосновало извод за наличие на предпоставките за възстановяване на собствеността. В настоящия случай обаче по делото, както е прието в обжалваното решение, е установено, че правото на собственост върху имотите е било прехвърлено от праводателите на ищеца на трети лица преди незаконното завземане, т. е. не е налице първата предпоставка за възстановяване на собствеността по реда на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Обсъждането на законността на застрояването би било необходимо само за пълнота на изложението, но не представлява съображение, което би имало значение за крайния изход на правния спор.

Сочените от касатора решения на ВКС, в противоречие с които се поддържа, че въззивният съд е разрешил поставените в изложението правни въпроси, касаят хипотези, при които съответното възражение, довод или оспорване са били включени в спорния предмет по предвидения в ГПК ред и са касаели релевантни за спора факти и обстоятелства.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение като основание за допускане на касационното обжалване.

По делото е установено, че наследодателят Г. Т. е придобил по наследство след смъртта на своя баща Д. Т. процесните имоти в съсобственост със С. Д. Т. и Й. Д. Т., като в периода 1945-1951г. и през 1967г. тримата са продали на трети лица всички имоти, идентични с процесните, с изключение на малки части, които обаче не са достатъчни за обособяването на самостоятелни имоти по правилата на действащия към 1997г. ЗУТ (ЗАКОН ЗЗД УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА). Това обстоятелство е установено от представените по делото нотариални актове и е посочено в представения по делото протокол от открито съдебно заседание, проведено на 20.01.1947г. по ч. гр. д.№213/1946г. по описа на Софийски околийски съд, по което е била постигната спогодба за поделянето на останалата част от имотите, които са били предмет на надлежно проведено отчуждаване за [улица]и които не са предмет на производството по настоящето дело – в протокола се съдържа изявление на Г. Т., Й. Т. и С. Т., че след извършените общо от тримата продажби на частите от сънаследствения имот, са постигнали спогодба за поделянето само на онази част от имотите, които остават след разпорежданията. Именно това обстоятелство е обосновало извода на съда за неоснователност на предявения иск и то според разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗВСОНИ е основното, което решаващият съд следва да прецени при предявена претенция за право на собственост с твърдения, че същото е възстановено по реда на чл.2, ал.2 от този закон – правото на собственост се възстановява на лицата, от които имотите са били отнети или на техните наследници по закон. Разпоредбата е приложена според точния смисъл.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №955 от 30.04.2020г., постановено от Софийския апелативен съд, ГК, 1 състав по в. гр. д.№2175/2018г.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: