О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2881гр. София, 05.06.2025 г.В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: БОРИС ИЛИЕВ

Членове: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. гр. д. № 1179 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на М. И. К., чрез адвокат С. Ж. от АК – Варна, срещу решение № 174 от 11.11.2024 г. по в. гр. д.№ 386/2024 г. на Апелативен съд Варна, с което се потвърждава решение № 681/06.06.2023 г. по гр. д.№ 505/2022 г. на Окръжен съд Варна и са уважени искове на Ж. Ж. К. против М. И. К. за общо 189 526 евро по пет писмени договори за заем от 05.10.2017г., 10.10.2017г., 19.10.2017г., 14.11.2017г., 18.12.2017г. и четири неформални договори за заем от 09.05.2018г., 17.05.2018г., 24.09.2018г., 24.09.2018г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 07.03.2022 г., до изплащане на сумите, както възнаградителни лихви общо 6781.67 евро и обезщетения за забава в общ размер от 66 714,65 лева, на основание чл.240, ал.1, ал.2 и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Според касатора са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпросите: 1. „Дали имейлът, съдържащ документ, съставен на хартия, подписан собственоръчно, който е сканиран и е изпратен, респективно получен по електронната поща, представлява „електронен документ“ по смисъла на чл.3 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на ЕП и Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО, съгласно който „електронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис?“ 2. „Дали имейл, изпратен по електронна поща, в който има прикачен файл на сканиран документ, може да бъде определен като съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови запис, т. е., че представлява „електронен документ“?“ 3. „При положение, че документът съществува, възпроизведен чрез сканиране и изпратен на електронна поща от страна по делото, следва ли съдът да задължава другата страна по делото, която се позовава на него, да представя оригинал на този документ, при положение че не разполага с такъв, тъй като не му е върнат от другата страна, която го е изпратила?“ 4. „Настъпва ли преклузия на наведени твърдения от ответника за липса на елемент от фактическия състав на договор за заем, направен в хода по същество на делото, а именно, че липсва уговорено задължение от ответника да върне сумите, преведени му от ищеца, или съдът е длъжен да се произнесе относно липсата или наличието на поемане на задължение за връщане на предоставената сума като част/ елемент от фактическия състав на договора за заем?“ 5. „Поставен по друг начин въпросът е, дали съдът следи служебно за всички елементи от фактическия състав на договора за заем, в това число и за наличието на поето задължение за връщане на предоставената сума, или ответникът следва изрично да посочи, че не е уговорено между страните задължение за връщане на сумата, което право се преклудира в хода на процеса?“ Според касатора, последните два въпроса са в приложното поле на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

От Ж. Ж. К., чрез адв. Г. Д. от АК - София, е подаден отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като твърди че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и претендира разноски за адвокатско възнаграждение в производството.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото се установяват вземания по девет договора за заем, от които пет са в писмена форма за определен срок, а останалите са договорени устно, но сумите по тях са били преведени по банков път от ищцата на ответника. Направеното възражение за относителна симулация на писмените договори, като прикриващи съглашение за продажбата на акции от капитала на търговско дружество със седалище в САЩ, според съда е недоказано. По делото не е представено „обратно писмо“ и липсват доказателства, които дори и косвено да обосноват извод за тяхната привидност, а представеното доказателство в тази връзка сканирано изображение на „меморандум за разбирателство от 03.10.2017г.“ /приложен като прикачен файл към електронна кореспонденция между страните/ е оспорен от насрещната страна и изключен от материалите по делото поради непредставяне на оригинала от ответника /с. з. от 08.03.2023г./. В допълнение се посочва, че документът е съставен на хартия и в него са положени саморъчни подписи, поради което няма характер на електронен документ по смисъла на ЗЕДЕУУ, възражение в този смисъл не е направено в срока за отговор на исковата молба, а представените договори съдържат задължение за връщане на паричните суми, които са декларирани от ответника пред данъчните служби като получен заем и няма промяна относно притежаваните от него акции в дружеството в САЩ, през 2017г., 2018г. и 2019г., което опровергава твърденията за продажбата им на ищеца.

Според мотивите на съда, заемът е реален договор и с оглед на вписаното основание за извършените преводи като „заем“, което се удостоверява от „ТАРГО БАНК“АД – Германия, въззивният съд достига до извод, че са налице всички съществени елементи на договора за заем, поради което претенциите са основателни и ответникът следва да ги заплати, заедно с възнаградителните и мораторни лихви поради забава на изпълнението по всички договори.

При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Липсват нарушения на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, обосноваващи порок на съдебния акт, който се установява непосредствено от съдържанието му, без необходимост от анализ на процесуални действия на страните при осъществяване на защитата им. Липсва и явна необоснованост на мотивите, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществува или отменена правна норма, или нарушения на правилата на формалната логика, а решението съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените правнорелевантни факти и приложението на закона към тях. Доводите за необоснованост на решението във връзка със задължението на въззивната инстанция да следи служебно дали са налице всички елементи от фактическия състав на договор за заем, за да бъде уважен иск за реалното му изпълнение по чл.240 ЗЗД, също не дават основание за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. В тази връзка, поставените въпроси по т.4 и т.5 не обосновават очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като независимо от мотивите за несвоевременно направено възражение, че липсва поето задължение за връщане на предоставените в заем суми поради преклузия, съдът е изследвал подробно наличието на елементите от фактическия състав по чл.240 ЗЗД, с оглед реалния характер на договора за заем, направеното признание за получаване на сумите от ответника, посоченото основание в банковите преводи - „заем“ и значението на изготвените данъчни декларации от самия ответник, с направено признание пред държавен орган, че сумите са получени по съществуващи заемни правоотношения с ищцата.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като даденото разрешение от въззивния съд е в съответствие със съдебната практика на ВКС, която приема, че за да има договор за заем, освен постигнато съгласие между страните, следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическия състав на сделката не е осъществен. Предаването на заетата сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем и основава претенциите си на този договор. При спор относно дължимостта на сумата, за която се твърди, че е дадена в заем, доказателствената тежест е на страната, която се позовава на сделката, която при условията на пълно доказване следва да установи, че сумата е предадена (решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д.№ 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.). В случая, въззивният съд приема, че ответникът не оспорва получаването на парите по банков път, но оспорва основанието за преводите, като твърди неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Формулираните въпроси в тази връзка въпроси по т.1, 2 и 3 в изложението на касатора са поставени теоретично и не покриват изискванията за правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Изложените съображения, всъщност, преповтарят оплакванията в касационната жалба за неправилната преценка на съда относно фактическите обстоятелства по делото и доказателствената сила на доказателствата, като счита че същите имат значението на електронни документи, т. е. по същността си въпросите представляват доводи за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по селектиране на касационните жалби, според т.1 на ТР №1/10.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо, поставените въпроси по т.1, 2 и 3 не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Отделно от изложеното, въззивното решение е постановено в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д.№ 868/2012 г., IV г. о., решение № 292/13.11.2012 г. по гр. д.№ 7/2012 г., III г. о. и решение № 603/21.10.2024 г. по гр. д.№ 4137/2023 г., II г. о./, в която се приема, че по смисъла на специалния закон, електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ (чл.3 ал.1 ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация (чл.2, ал.1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл.13 ал.1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл.13, ал.3 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице е създаден подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 ГПК). По смисъла на чл.25, ал.2 от Регламент (ЕС) № 910/2014, само квалифицираният електронен подпис е с равностойна правна сила на тази на саморъчния подпис. Когато документите не са подписани с електронен подпис и са оспорени от страната, на която се противопоставят, за тях се прилагат правилата за частния неподписан документ и съгласно разпоредбата на чл.194, ал.1 ГПК, съдът следва да се произнесе по основателността на оспорването след обсъждане на всички събрани по делото доказателства. В случая, изводите на въззивната инстанция са в същия смисъл – не е налице електронно изявление на страната по чл.2, ал.1 и ал.2 ЗЕДДУ, а сканиран частен писмен документ, който е изпратен по електронна поща като прикачен файл, т. е. подписаният от страната документ на хартиен носител не променя характера му и не го превръща в електронен документ. Следователно, изключването на писменото доказателство от доказателствения материал, при изричното искане на страната по делото да се представи оригинала на писмения документ на основание чл.183 ГПК, както и последвало непредставяне на оригинала в дадения срок, е в съответствие със съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 50061/11.05.2023 г. по гр. д.№ 1543/2022 г., III г. о., решение № 362/15.07.2010 г. по гр. д.№ 536/2010 г., II г. о, решение № 766/03.02.2011 г. по гр. д.№ 1590/2009 г., I г. о. и др.

След като съдебната практика е съобразена от въззивния съд, не може да се приеме, че е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. При липса на съображения, че съдебната практика следва да бъде осъвременена, с оглед на промяната в законодателството или обществените отношения, както и че правните норми за неясни или противоречиви, не е налице и основание за допускане на касационно обжалване приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

От Ж. Ж. К., чрез адвокат Г. Д. от АК – София, са поискани разноски за адвокатско възнаграждение, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор от 05.03.2025 г. и извлечение от банков превод.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 174 от 11.11.2024 г. по в. гр. д. № 386/2024 г. на Апелативен съд Варна.

ОСЪЖДА М. И. К., ЕГН [ЕГН], да заплати на Ж. Ж. К., ЕГН [ЕГН], сумата 9965,37 (девет хиляди деветстотин шестдесет и пет лева, тридесет и седем стотинки) лева, разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.