О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1734 [населено място], 04.06.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на тридесети април, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 588/2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Федерална агенция по заетостта, Магдебург, чрез процесуален представител, против Решение № 6053 от 06. 11.2024 г. по в. гр. д. № 4517/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение №[ЕИК] от 01.12.2021 г. по гр. д. № 54335/2019 г. на Софийски районен съд. С посоченото решение са отхвърлени предявените от Федерална агенция по заетостта, Магдебург, Ф. Р. Г. срещу ЗАД „Б. В. И. Груп“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.213, ал.1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 18 212, 45лв. (левова равностойност на 9 311,88евро), претендирана като стойност на осигурителни плащания в полза на Д. Н. С. за периода от 15.09.2014г. до 14. 04.2015 г. - обезщетение за продължителна нетрудоспособност, настъпила в резултат на реализирано на 19.07.2009г. в [населено място] пътно-транспортно произшествие по вина на лице със застрахована при ЗАД „Б. В. И. Груп“ АД гражданска отговорност, и за сумата от 6 936, 96 лв., претендирана като обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 19.12.2015г. до 18.09.2019г.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове. Изразено е несъгласие с извода на съда за недоказаност на всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, вследствие липсата на дадени от първоинстанционния съд указания в този смисъл. Изложени са съображения срещу извода за неоснователност на претенциите и поради погасяването им по давност, като се поддържа различен от приетия от въззивния съд начален момент, от който до предявяване на иска не е изтекъл давностният срок.
Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно:
1. „Съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД, не следва ли да се предполага вината на застрахования при ответника за настъпването на процесното произшествие, като опровергаването на тази презумпция не следва ли да е в тежест на ответника, при условията на обратно пълно доказване?“;
2. „Не следва ли да се следи стриктно съдържанието на доклада и разпределението на доказателствената тежест по всеки един от исковете? В случай на установени пороци, въззивният съд следва ли да ги отстрани чрез собствени действия по установяване на фактите и прилагане на правото? Следва ли въззивният съд да даде указания на страните относно релевантните факти и необходимостта да ангажират доказателства във връзка с тях, след като решаващите му изводи са основани на недоказването именно на тези факти, а първоинстанционният съд не е дал указания във връзка с конкретните факти и доказателства - съобразно т. 2 на ТР № 1/2013г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и да събере доказателствата, които се събират служебно от съда - в случая да назначи техническа експертиза? Налице ли е съществено процесуално нарушение ако въззивният съд обосновава акта си с мотива, че ищецът не е доказал факти по делото, за които факти нито първоинстанционният, нито въззивният съд са му дали указания, че не сочи доказателства във връзка с тях съгласно правилото на чл. 146, ал.2 ГПК? Налице ли е съществено процесуално нарушение, ако въззивният съд обосновава акта си с мотива, че ищецът не е доказал факти по делото, за които нито първоинстанционният, нито въззивният съд са му били дали указания, че подлежат на доказване съгласно правилото на чл. 146, ал.1, т.5 ГПК, и съответно ответникът не е знаел, че е следвало да ги доказва? Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и без да вземе предвид доказателството, което доказва именно фактите, които съдът посочва като недоказани по делото?“;
3. „Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят? Относно съдържанието и характера на протокола за ПТП във връзка с установяване на механизма на ПТП? Ако протоколът за ПТП е съставен от полицейски служител след посещение на място в деня на произшествието, т. е. актосъставителят лично е установил фактите на база на извършен оглед и професионална преценка на ситуацията, представлява ли същият официален удостоверителен документ по см. на чл. 179 ГПК по отношение на фактите, описани в него?“;
4. „Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти? Не следва ли съдът да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и доказателствата по делото в тяхната цялост ? Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези факти, обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне изхода на спора, както и да изложи конкретни съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение ? Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им ?;
5. „Немското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага във Ф Р Германия ? Не следва ли да се съобрази немската съдебна практика ? Предвид чл. 44, ал. 1 и ал. 2 КМЧП предмет на установяване не следва ли да е не само съответната позитивно-правна норма, но също така тълкуването й и съдебната практика по нейното приложение ?“.
По поставените въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: по въпрос № 1 - Решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 2 – Решение № 137 от 06.11.2014 г. по т. д. № 3016/2013 г. на ВКС, I т. о.; т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и Решение № 304 от 01.10.2015 г. по гр. д. № 2460/2015 г. на ВКС, IV г. о.; по въпроси № 3 и № 4 – решения по т. д. № 1506/2013 г. на ВКС, I т. о.; по т. д. № 768/2008 г. на II т. о.; по т. д. № 444/2010 г. на I т. о.; по т. д. № 423/ 2011 г. на I т. о. и по т. д. № 750/2011г. на II т. о.; по въпрос № 5 - решения по гр. д. № 2536/2021г. на III г. о.; по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о.; по гр. д. № 2560/2017г. на IV г. о.; по гр. д. № 920/2017 г. на IV г. о.; по въпрос № 6 – Решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ВКС, II г. о.
Самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с довода, че обжалваният въззивен съдебен акт е очевидно неправилен поради формирани от въззивната инстанция необосновани изводи, в нарушение правилата на логическите връзки.
Ответникът – ЗАД „Б. В. И. Груп“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да сподели извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искови претенции с правно основание чл.213, ал.1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите ог 18 212, 45лв. (левова равностойност на 9 311, 88 евро), претендирана като стойност на осигурителни плащания в полза на Д. Н. С. за периода от 15.09.2014г. до 14.04.2015г. - обезщетение за продължителна нетрудоспособност, настъпила в резултат на реализирано на 19.07.2009 г. в [населено място] пътно-транспортно произшествие по вина на лице със застрахована при ЗАД „Б. В. И. Груп“ ЕАД гражданска отговорност и за сумата от 6 936, 96 лв., претендирана като обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 19.12.2015г. до 18.09.2019г., Софийският градски съд е приел, че: Българският съд е компетентен да се произнесе по правния спор като съд на държава-членка, където е местоживеенето на застрахователя, срещу когото е предявен искът, съгласно чл.10, вр. чл.11, т.1, б.„а“ Регламент (ЕС) № 1215/ 2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. (в сила от 10.01.2015 г.) относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, предвид факта, че в случая ответникът е българско застрахователно дружество със седалище в България; По отношение на обуславящите регресното право извъндоговорни правоотношения, възникнали от непозволено увреждане, включително и при пътно-транспортно произшествие, приложение намира Регламент (ЕО) № 864/2007 на Е. П. и на Съвета относно приложимото право по извъндоговорни правоотношения /“Рим II“ и конкретно разпоредбата на чл. 4, т. 2 от този нормативен акт, съгласно която приложимо е правото на държавата-членка, в която делинквентът и увреденото лице имат обичайно местопребиваване, а именно - правото на Р. Б.
За безспорни са приети обстоятелствата, че: на 19.07.2009г. в [населено място] било реализирано ПТП с участието на лек автомобил марка „Мерцедес“, управляван от К. Р. Д., и мотоциклет марка „БМВ“, управляван от Д. Н. С.; гражданската отговорност на водача на лекия автомобил „Мерцедес“ била застрахована към 19.07.2009г. при ответното дружество ЗАД „Б. В. И. Груп“ ЕАД; Д. С. имал качеството на осигурено лице във Ф. Р. Г. като в периода от 15.09.2014г. до 14.04.2015г. на същия били изплатени от осигурителната институция Федерална агенция по заетостта обезщетения за риска безработица (обезщетение за оставане без работа и загуба на доход) в размер на претендираната сума.
Решаващият въззивен състав е споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд за недоказаност на предявения иск и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като по оплакванията във въззивната жалба по отношение на механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие е приел следното: В представения по делото констативен протокол № 737 от 19.07.2009г., съставен след посещение на място от служител на СДВР, отдел „Пътна полиция“, се съдържат данни единствено за участниците в ПТП, видимите щети върху превозните средства и първоначални данни за получените от пострадалото лице Д. С. наранявания - многофрагментна фрактура на дясна подбедрица. В графа „обстоятелства и причини за ПТП“ било посочено, че на 19.07.2009 г., около 14 ч., мотоциклет марка „БМВ“, модел 650, с рег. [рег. номер на МПС] , се движил в посока от [улица]по [улица]към [улица]в [населено място] и на 105 м. след разклонението за [улица]реализирал ПТП с лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Ц 200“, с рег. [рег. номер на МПС] , движещ се в същата посока. Изложено е, че вписаните в документа обстоятелства не са достатъчни за установяване механизма на ПТП, за което ищецът носи доказателствена тежест. Според въззивния съд, ищецът не е ангажирал никакви доказателства, установяващи каквито и да било данни относно поведението на всеки един от участниците в произшествието и конкретната пътна обстановка, поради което не може да се направи извод, че застрахованото при ответното дружество лице е извършило противоправно деяние - че е нарушило правилата за движение по пътищата, в причинна връзка с което деяние са настъпили твърдените телесни увреждания.
За неоснователни въззивният съд е намерил наведените във въззивната жалба оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд по отношение на релевираното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност. В тази връзка съдът е посочил, че приложимото право относно възникването, предпоставките и обхвата на регресния суброгационен иск на осигурителя спрямо застраховалото гражданската отговорност на делинквента дружество за компенсация на изплатените обезщетения, се определя от законодателството на държавата-членка, към която принадлежи социално-осигурителната институция - чл.85, т.1, б.„а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Е. П. и на Съвета от 29 април 2004г. (разпоредба, дерогираща общата регламентация в Регламент (ЕО) № 864/2007 на Е. П. и на Съвета относно приложимото право по извъндоговорни правоотношения), поради което и доколкото ищецът е имал качеството на осигурителна институция във Ф. Р. Г. приложимо е немското право. Съгласно § 195 от Германския граждански законник общият давностен срок е три години, а съобразно § 199, ал. 1 този срок започва да тече с настъпването на края на годината, в която вземането е възникнало. В случая се касае за осигурителни плащания, извършени в периода от 15.09.2014г. до 14.04.2015г., поради което давността за извършените плащания през 2014г. година е започнала да тече на 01.01.2015г. и е изтекла на 31.12.2017г., а давността за извършените плащания през 2015 г. е започнала да тече на 01.01.2016г. и е изтекла на 31. 12.2018г. Исковата молба е била предявена на 19.09.2019г., т. е. след изтичането на давността. Съгласно § 203 от Германския граждански законник, ако предстоят преговори между длъжника и кредитора относно иска или обстоятелствата, породили иска, давността се спира, докато едната или другата страна откаже да продължи преговорите. Въз основа на представената от ищеца електронна кореспонденция съдът е установил, че на 17.12.2015г. пълномощникът „А. Б. е предявил искане за изплащане на обезщетение във връзка с процесното ПТП, по което на 18.12.2015г. ответното дружество е постановило отказ. Следователно, според въззивния съд, дори и да се приеме, че предявяването на извънсъдебна претенция представлява по своята същност преговори по смисъла на § 203 от Германския граждански законник (предвиждащ, че в случай на преговори между длъжника и кредитора относно иска или обстоятелствата, породили иска, давността се спира, докато едната или другата страна откаже да продължи преговорите), то давността е била спряна до 18.12.2015г., като към датата на предявяване на исковата молба - 19.09.2019г., тригодишната давност за процесното вземане е била изтекла.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос от изложението е относим към приложението на презумпцията по чл.45 ЗЗД и чия е тежестта за опровергаването й. Въпросът обаче не е съобразен с решаващия за изхода на спора извод на съда за неустановеност на механизма на процесния пътен инцидент, съответно на противоправното поведение на застрахования при ответното дружество водач на автомобила, в който случай насрещната страна би имала интерес от опровергаване презумпцията за вина. С оглед на това, в обжалваното решение не са излагани съображения в тази насока. Следователно, въпросът не удовлетворява общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за искания достъп до касационно обжалване съгласно задължителните указания в ТР №1/ 19.02. 2010г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият въпрос е процесуалноправен, като множеството включени в същия варианти, се свеждат до задължение на въззивния съд да следи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения поради неизпълнение на задълженията по чл. 146, ал.1,т.5 и ал.2 ГПК. Така обобщен, въпросът е предпоставен от твърдението на касатора, че причина за неустановяването по делото на механизма на процесното ПТП и съответно на всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, обусловило неоснователност на главния иск, е неуказването от страна на първоинстанционния съд на подлежащите на доказване от ищеца обстоятелства, което процесуално нарушение въззивният съд не е съобразил и не е отстранил. При позоваване на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения в посочения аспект следва да се изхожда от дадените в т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания за това, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада /липсата на доклад или непълнен и неточен доклад/. Само когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. В случая, нито във въззивната жалба, нито в отговора към нея някоя от страните се е позовала на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада. За пълнота на изложението следва да се посочи, че възражения не е имало и срещу доклада по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд, в който изрично е указано, че в тежест на ищеца е доказване противоправното поведение на застрахованото при ответника лице и причинната връзка с претърпяните имуществени вреди, след констатация, че с отговора на исковата молба е оспорен посоченият от ищеца механизъм за настъпилото ПТП. Следователно, въпросът не съответства на данните по делото и не е годен да обоснове допускане на касационното обжалване.
Първата част от третия въпрос не кореспондира с мотив на въззивния съд и не е обоснована с конкретно допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, доколкото нито в касационната жалба, нито в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК има позоваване на постановено от съда изключване на прието по делото доказателство. Ако касаторът, с оглед останалата част от въпроса, е имал предвид приетия по делото протокол за ПТП, същият не е изключен от доказателствения материал, като изложените от решаващия съд съображенията са за това, че вписаните в него обстоятелства не са достатъчни за установяване на цялостния механизъм на ПТП. За да направи този извод, позовавайки се на практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че протоколът за ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, съставлява официален документ по смисъла на чл.179 ГПК. Споделено е тълкуването, че като официален свидетелстващ документ същият се ползва с обвързваща материална доказателствна сила относно удостоверените в него непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. По тези съображения въззивният съд е приел за надлежно доказани отразените в процесния протокол за ПТП обостоятелства, непосредствено възприети от съставилия го след посещение на място служител на СДР, досежно данните за участниците в ПТП, видимите щети върху превозните средства и първоначалните данни за получените от пострадалото лице Д. С. наранявания. При това положение, останалата част от въпроса за съдържанието, характера и доказателствената стойност на проткола за ПТП, освен че е теоретична и общо формулирана, не е съобразена с решаващите мотиви в обжалваното решение. Тоест, и този въпрос не удовлетворява общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК съгласно цитираното тълкувателно решение.
Без посочване на допуснато от въззивния съд конкретно нарушение на задължението му да обсъди относимите към спора доказателства по делото, доводи и възражения на страните в съответствие с разясненията по т.1 и 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК четвърти правен въпрос, отнасящ се обобщено до процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, няма нужното значение за изхода на спора и не може да обоснове искания достъп до касация.
Последният пети въпрос изхожда от несъгласието на касатора с извода на съда за погасяване на вземането по давност. Първо, следва да се посочи, че съображенията, изложени във връзка със заявеното от ответната страна възражение за погасителна давност, са за пълнота и изчерпателност на изложението, т. е. нямат самостоятелно и решаващо за изхода на спора значение. Независимо от това, следва да се съобрази, че недоволството на касатора не е обосновано с неправилно тълкуване от българския съд на приложимото немско законодателство, уреждащо материята за погасителната давност на вземанията, а изхожда от несъгласието с извода, че проведените в случая преговори, които са довели до спиране на давността съгласно § 203 от Германския граждански законник, са приключили на 18.12.2015г. с постановения от ответното дружество отказ по искането на пълномощника на ищеца - А. Б. като тригодишният срок е изтекъл преди предявяване на иска на 19.09.2019г. Поддържаното от ищеца твърдение, че преговорите са приключили окончателно на 13.03.2017г. и че новата давност е започнала да тече от 01.01.2018г., с което е обосновано несъгласие с горепосочената констатация на въззивния съд, касае обосноваността на фактическите изводи, т. е. правилността на обжалваното решение, която не се преценява във фазата по селектиране на касационната жалба според ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение № 6053 от 06.11.2024 г. по в. гр. д. № 4517/2023 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.