Образувано е по касационна жалба на „Корфу транс“ ЕООД, седалище и адрес на управление гр. Б.д, ул. „Т. А.“ №47, офис №8 срещу решение №1115 от 14.03.2011г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №8086/2010г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на касатора срещу заповед №РД-01-829 от 04.10.2010г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, с която са прекратени правата му произтичащи от лиценз на общността №9314 за международен превоз на товари, издаден на 11-02.2008г.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Не сочи конкретни доводи за твърдението си. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отмени оспорената заповед. Касаторът се представлява от адв. В. П., Адвокатска колегия, гр. Б.д.

Ответникът по касационната жалба – изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно, постановено в съответствие с материалния закон и при спазване на съдопроизводствените правила. Моли съда да го остави в сила. Ответникът се представлява от старши юрисконсулт Б. К..

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. С оспорваната заповед органът отнел правата на касатора, произтичащи от издадения му лиценз, на непредвидено в закона правно основание. При непредставяне на доказателства за финансова стабилност органът е бил длъжен по силата на чл. 35 АПК служебно да установи фактите и обстоятелствата от значение за правилното решаване на случая. Това той не е направил, поради което оспорената заповед се явява незаконосъобразна.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. „Корфу транс“ ЕООД е дружество, притежаващо лиценз на общността №9314 от 11.02.2008г. за международен превоз на товари.

2. Със съобщение от 07.01.2010г., публикувано на електронната страница, Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ уведомила превозвачите, които следвало на основание чл. 6, ал. 6, т. 3 във вр. с ал. 8 от Наредба №11 от 31.10.2002г. за международен превоз на пътници и товари (Наредба №11) да подадат доказателства за финансова стабилност.

3. Периодично, на електронната страница на агенцията бил публикуван списък на лицата, притежаващи лицензии, издадени през м. февруари 2008г., които не били представили доказателства за финансова стабилност като под №69 в списъка фигурирал касаторът.

4. „Корфу транс“ ЕООД не представило в срок доказателства за финансова стабилност, поради което и на основание чл. 11, т. 1, б. „б“ във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Закона за автомобилните превози (ЗАвт.П) и чл. 14, т. 2 във вр. с чл. 8, т. 5 и чл. 6, ал. 6, т. 3 и ал. 8 наредба №11, чл. 6, ал. 1, т. 7 и чл. 7 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ и доклад, рег. №11-04-127/10 от 23.09.2010г. на директора на дирекция „Автомобилни превози и международна дейност“ изпълнителният директор издал заповед №РД-01-829 от 04.10.2010г., с която прекратил правата на дружеството, произтичащи от лиценз на Общността №9314 за международен превоз на товари.

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Съдът приел, че търговецът бил надлежно уведомен за задължението си, тъй като то е визирано в нормативен акт. Приел, поради същото, че органът не е имал задължение да уведомява касатора за необходимостта да представи доказателства. Приел, че задължението не е изпълнено и след дадената от административния орган възможност от допълнителни единадесет месеца. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед. Този извод на съда е правилен.

По делото няма спор за факти. Безспорно е, че „Корфу транс” ЕООД е лицензиран превозвач, притежаващ лиценз на Общността за извършване на международен превоз на товари, издаден на 11.02.2008г. Безспорно е, че в срока по чл. 6, ал. 6, т. 3 Наредба №11, редакция към датата на издаване на оспорената заповед, дружеството не представило на ответника доказателства за финансова стабилност. Не се спори, че ответникът не уведомил лично касатора за започналото административно производство, както и че на електронната страница на ответника била своевременно поставена информация за необходимостта от представяне на доказателства за финансова стабилност. Доколкото касаторът не сочи конкретни доводи в подкрепа на твърдяните отменителни основания съдът е длъжен да изпълни задълженията си по чл. 218, ал. 2 АПК и да провери валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон.

Обжалваното решение е постановено от надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е надлежно подписано, поради което е валидно. Същото е постановено в резултат на проведено съдебно производство, образувано по допустима жалба, поради което е и допустимо. По съответствието с материалния закон:

Финансовата стабилност на превозвача е едно от основните изисквания, които законодателят е поставил към лицата, които искат да извършват и които извършват правно регламентираната дейност – международен превоз на пътници и товари. Финансовата стабилност е съвкупност от обстоятелства, визирани в чл. 7, ал. 6 ЗАвт.П, която доказва ниво на устойчивост на субекта срещу риск от загуби и финансова възможност за извършване на дейността в съответствие с изискванията и която с оглед на това гарантира, заедно с другите изисквания, определено нейно качество. С оглед на това безспорно финансовата стабилност е състояние, в което превозвачът трябва да се намира през целия период на извършване на разрешената дейност. Но житейски нелогично е да се изисква непрекъснато доказване на финансовата стабилност. Законодателят е приел, че е достатъчно доказването на финансовата стабилност на определен период. Трябва ясно да се разграничи състоянието на финансова стабилност и доказването на финансова стабилност пред компетентния орган. Видно от разпоредбата на чл. 6 от Наредба №11 законодателят е създал специален механизъм за установяване на наличието на финансова стабилност и доказването на това трайно състояние е свързано с представянето на точно определени – чл. 6, ал. 7 Наредба №11, редакция към процесния период, документи.

Съгласно действалата към датата на издаване на заповед №РД-01-829 от 04.10.2010г. нормативна уредба лицензираният превозвач е длъжен да представя определените документи, доказващи финансовата му стабилност, на всеки две години – един месец до изтичане на двегодишния срок на лиценза, чл. 11, ал. 1, б. „б” ЗАвт.П във с чл. 7, ал. 8 от Наредба №11. Разпоредбата в тази й редакция е в сила от 2006г. и към датата на издаване на заповедта не е променяна. Т.е. задължението на превозвача, както обосновано приел и съда, е било визирано в надлежно публикуван нормативен акт и следователно му е било известно още към датата на издаване на лиценза. Нещо повече, били са му известни и последиците от непредставяне в срок на исканите документи, тъй като правните последици са определени в закона и наредбата и също не са променяни. С оглед на това правните очаквания на превозвача не биха могли по какъвто и начин да бъдат свързани с липсата на задължение, с незнание на срока за неговото изпълнение или с неяснота относно правните последици от неизпълнението.

Правилно и обосновано съдът приел, че в хода на административното производство органът не е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила и в частност на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 АПК. Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 АПК безспорно е процесуална норма, която създава правила за поведение, които подпомагат, улесняват правоприлагането в административното производство, в т. ч. и спазването на правата на страната. По принцип нейното нарушаване би могло да доведе до постановяването на акт с друго съдържание. Но това не е абсолютно задължително винаги, тъй като тя не е норма, чието нарушение поначало води до материална незаконосъобразност на постановения акт. Понеже предназначението на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 АПК е да улесни правилното прилагане на материалноправната норма то нарушението й ще бъде правно релевантно тогава, когато е довело до неправилно прилагане на тази норма, в това число разбира се и на нормите-принципи. Следователно, за да е съществено в конкретния случай нарушението на чл. 26, ал. 1 АПК и да е основание за отмяна на акта, следва да се прецени задължен ли е бил органа и ако да, да се установи степента, в която нарушението се е отразило на правилността на оспорения акт.

Както основателно посочва съда задължението за представяне в срок един месец до изтичането на лиценза на доказателства за финансова стабилност е законово определено задължение, т. е. юридическо задължение. Законодателят, отчитайки характера на правнорегламентираната дейност, значението й за основни ценности на обществото е определил в закон задължението както на извършителя на дейността, така и на органа. Той е предпочел да регламентира императивно задълженията и на двете страни по административното правоотношение и по този начин да гарантира в максимална степен изпълнението на условията за извършване на дейността като избегне всякакви възможности за субективизъм. Административният орган е поставен в условията на обвързана компетентност. Той няма право на каквато и да било субективна преценка, а винаги, когато установи визираните в хипотезата на правната норма - чл. 11, т. 1, б. „б” във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 ЗАвтП във вр. с чл. 14, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 8, т. 5 Наредба №11, факти е длъжен да приложи автоматично нейната санкция. На практика законодателят е създал една фикция като е приравнил факта на непредставяне в определения срок на необходимите документи на липса на самото, подлежащо на доказване състояние. Правилно и обосновано с оглед на това съдът приел, че не органът е длъжен по собствена инициатива да събира доказателства за финансовата стабилност на превозвача, а превозвачът е този, който има правен интерес от извършване на правно регламентираната дейност. Именно той, по собствено желание и в собствен интерес, кандидатства за получаване на лиценза. Приемайки да извършва лицензираната дейност, той е приел и да спазва изискванията, при които това става. Общ принцип в правото е cuius commodum, eius incommodum -

комуто ползите, нему и вредата/тежестите. Не е икономически целесъобразно държавата да заделя огромен административен ресурс, за да извършва непрекъснато проверка за наличието на финансова стабилност на всеки един превозвач, още повече че характера на два от трите документа, които установяват това – счетоводния баланс и банковата гаранция, са изцяло от компетентността на превозвача. Грижа на превозвача е – веднъж на две години, да докаже пред компетентния орган състоянието си на финансова стабилност като представи в срок необходимите документи.

С оглед на изложеното и при отчитане на факта, че от една страна, задължението на превозвача е законово определено по съдържание и срок, а от друга, че органът действа в условията на обвързана компетентност, не може да се приеме за нарушение, още повече – съществено, на административнопроизводствените правила неуведомяването на адресата на акта за започване на административното производство. За превозвача е налице едно юридическо задължение, неизпълнението на което води до установените в закона неблагоприятни правни последици. Разбира се, право на адресата на задължението е да прецени дали да го изпълни или да понесе последиците. Да се изисква от административния орган да уведомява адресата на юридическото задължение да го изпълни, защото в противен случай ще настъпят неблагоприятните правни последици, т. е. да го уведомява, че ще спази закона, е извод, който противоречи на правната и житейска логика.

Видно от изложеното съдът след като установил правилно релевантните за делото факти правилно приложил правилно материалния закон. С оглед на това касационното оспорване е неоснователно, а съдебното решение следва да бъде оставено в сила.

Страните по делото не са поискали присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

решение №1115 от 14.03.2011г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №8086/2010г.

РЕШЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Ю. К.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ И. Р./п/ С. Я.

С.Я.