Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Р. А. от [населено място] срещу решение № 265741/13.09.2021 г. по гр. д. № 9320/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 155748/21.07.2020 г. по гр. д. № 9244/2019 г. на Софийски районен съд за признаване за установено, че настоящият касатор дължи на Г. С. К. сумата от 25 000 лв., представляваща главница по запис на заповед за сумата от 30 000 лв., издаден на 12.03.2008 г., с падеж на плащане на 07.04.2008 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК отм.. 04.2010 г. по ч. гр. д. № 1592/2010 г. на Софийски градски съд.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът по касация Г. С. К. от [населено място] оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови въззивното решение в обжалваната част, Софийският градски съд е приел за безспорно установено, че със заявление с вх. № 59080/23.11.2009 г. Г. С. К. е поискал издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.9 ГПК срещу А. Р. А. за сумата от 30 000 лв., представляваща главница по запис на заповед от 12.03.2008 г., с падеж 07.04.2008 г.; с разпореждане от 11.12.2009 г. Софийският районен съд е отхвърлил заявлението; вследствие обжалване на разпореждането и неговата отмяна от Софийски градски съд, в полза на заявителя е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК отм.. 11.2009 г.; в резултат на подадено от ответника на 05.052017 г. възражение срещу заповедта за изпълнение, на 14.02.2019 г. Г. С. К. е депозирал в Софийски районен съд искова молба с предмет част от вземането по издадената заповед за изпълнение. Въззивният съд е приел още за безспорно, че въз основа на заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист е образувано изп. дело № 418/2010 г. на ЧСИ С. Х., по което поканата за доброволно изпълнение не е връчена редовно на длъжника и са извършени изпълнителни действия; по молба от 10.02.2011 г. изпълнителното дело е предадено на ЧСИ Г. К. за продължаване на изпълнителните действия, като поканата за доброволно изпълнение отново не е връчена на длъжника; впоследствие делото е изпратено на ЧСИ Н. Д.; с постановление от 16.02.2017 г. ЧСИ Н. Д. е прекратила изп. дело № 891/2016 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК и е вдигнала всички наложени възбрани и запори; с молба от 23.02.2017 г. ищецът е поискал образуване на ново изпълнително дело при ЧСИ Н. Д. въз основа на процесната заповед за изпълнение и издадения изпълнителен лист; по молбата е образувано изп. дело № 108/2017 г. на ЧСИ Н. Д., по което поканата за доброволно изпълнение е връчена лично на длъжника на 21.04.2017 г. С оглед на тази фактическа установеност и при позоваване на т.9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решаващият съдебен състав е приел за неоснователно релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането по записа на заповед, като е акцентирал, че заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е подадено преди давността по чл.531, ал.1 ТЗ да е изтекла – на 23.11.2009 г. Счел е за неоснователни и доводите относно извършваните изпълнителни действия, годни да прекъснат давността за вземане, за което е приключил съдебния процес, относими към иска по чл.439 ГПК, като е изтъкнал, че заповедта за изпълнение не е влязла в сила до 21.04.2017 г., когато е връчена лично на длъжника с поканата за доброволно изпълнение по изп. дело № 108/2017 г. на ЧСИ Н. Д.. Изложил е съображения, че при липса на връчване на заповедта за незабавно изпълнение на длъжника изпълнителната й сила не се стабилизира окончателно, тъй като предмет на установяване със сила на пресъдено нещо е съществуването на материалното право на вземане, давността за което не тече в хода на процеса.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Бездействието на кредитора в изпълнителното производство в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.418 ГПК и предявен иск по чл.422 ГПК следва ли да води до дерогиране на института на давността за периода от издаване на заповедта до завеждането на иска по чл.422 ГПК, като се вземе предвид факта, че заповедта за изпълнение не е връчена в разумен срок на длъжника, поради липса на активност от страна на кредитора?“; 2. „Моментът/датата на връчване на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК с цел стабилизирането й от значение ли е за прекъсването на давността и тече ли давностен срок за вземането в изпълнителното производство от издаването на заповедта до връчването й?“; 3. „Приложимо ли е в производството по чл.422 ГПК общото правило на чл.235, ал.3 ГПК и следва ли съдът да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, а това са фактите, настъпили след предявяване на иска, респ. след момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?“. По първите два въпроса поддържа противоречие на обжалваното решение с т.14 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 334/24.04.2019 г. по гр. д. № 281/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 118/12.12.2019 г. по т. д. № 2288/2018 г. на ВКС, II т. о. Твърди, че третият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 118/12.12.2019 г. по т. д. № 2288/2018 г. на ВКС, II т. о. По всички въпроси поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Формулираните от касатора въпроси могат да се обобщят като въпрос за течението за погасителната давност за вземане в хипотеза на издадена заповед за изпълнение, въз основа на която кредиторът е предприел изпълнителни действия преди заповедта да е връчена на длъжника, а след връчването й длъжникът е подал възражение по реда на чл.414 ГПК и кредиторът е предявил иск за установяване на вземането съгласно чл.422 ГПК.

В цитираната от касатора практика на ВКС, основно в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени разяснения относно прекъсването на погасителната давност с предприемането на изпълнителни действия по образувано изпълнително производство и за прекратяване на изпълнителното производство, ако в продължение на две години не е поискано извършването на изпълнителни действия. В Тълкувателното решение се отговаря на въпроса за прекъсването на новата давност, която е започнала да тече с влизане в сила на изпълнителното основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително производство. Образуваното изпълнително производство въз основа на разпореждане за незабавно изпълнение по чл.418 ГПК е на основание заповед за изпълнение, която влиза в сила по реда на чл.416 ГПК, като съгласно чл.418, ал.5 ГПК съдебният изпълнител връчва заповедта на длъжника. По силата на разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ако е спазен срокът по чл.415, ал.3 ГПК.

В решение № 118/12.12.2019 г. по т. д.№ 2288/2018 г. ВКС, ІІ т. о., е приел, че при спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква, само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора. Фактите по настоящия спор не са идентични с тези по делото, по което е даденото от ВКС тълкуване, тъй като в разглеждания случай изпълнението е предприето незабавно (заповедта за изпълнение е издадена на 23.04.2010 г., а молбата за образуване на изпълнително дело – на 28.04.2010 г.), но може да се приложи принципното разрешение, че погасителната давност санкционира бездействието на кредитора. По образуваните изпълнителни дела са били предприемани изпълнителни действия, но при направените многократни опити за уведомяване на длъжника, включително за връчване на призовка за доброволно изпълнение и за налагане на запори, той не е бил открит на адреса. Срокът за подаване на възражение от длъжника не е започнал да тече до връчването на заповедта за изпълнение, което е задължение на съдебния изпълнител, а не на кредитора. В този смисъл липсва бездействие на кредитора и при предприето действително незабавно изпълнение, подадено възражение и предявен иск по реда на чл.422 ГПК в законовите срокове, прекъсването на давността следва да се определи към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съобразно с практиката на ВКС.

Съществуването на практика на ВКС, на която въззивното решението съответства изключва допускането на касационно обжалване и на двете въведени основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Разноски за производството не се дължат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 265741/13.09.2021 г. по гр. д. № 9320/2020 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.