Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ), подадена чрез процесуалния представител юриск.Д.Т.Ж е срещу решение №796 от 12.02.2018г., постановено по адм. дело №11853/2017г. от Административен съд – София град, в частта му, с която по жалба на А. Насралаипур е отменено решение №16595/06.10.2017г. на председателя на ДАБ, в частта му, с която на А. Насралаипур е отказано предоставянето на хуманитарен статут, и делото е върнато като преписка на председателя на ДАБ за ново произнасяне, при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението.
С касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Развитите доводи в жалбата касаят правилността на решението в необжалваната му част. Иска се отмяна на оспорената част от съдебния акт.
Ответникът - А. Насралаипур, в открито съдебно заседание лично и чрез процесуалния си представител адв.. Г, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че оспореното решение е правилно като постановено при спазени процесуални правила и точно приложен материален закон, поради което предлага същото да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от А. Насралаипур, [гражданство], против решение №16595 от 06.10.2017г. на председателя на ДАБ, с което на основание чл.8, чл.9 и чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от ЗУБ му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут.
С обжалваната част от решението на първоинстанционния съд е отменено решение №16595 от 06.10.2017г. на председателя на ДАБ, в частта му, с която на А. Насралаипур е отказано предоставяне на хуманитарен статут и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне, след съобразяване на дадените в решението задължителни указания. С другата необжалвана в настоящото производство част от същото съдебно решение е отхвърлена жалбата на А. Насралаипур срещу решение №16595 от 06.10.2017г. на председателя на ДАБ, в частта му, с която е постановен отказ за предоставяне статут на бежанец.
За да постанови този резултат по обжалваната част от съдебното решение, съдът е приел за безспорно, че А. Насралаипур отговаря на условията за субсидиарна закрила по смисъла на чл.2, б.“е“ от Директива 2011/95/ЕС, като лице, което се намира извън държавата си по произход и за което съществуват сериозни основания да се смята, че ако бъде върнато обратно би било изложено на реална опасност от тежки посегателства по смисъла на чл.15 от същата директива. За този си извод съдът се е позовал на представеното и прието от него съдебно решение на отдел 101 на Наказателен съд 2 на [населено място], с което е издадено „смъртно решение“ срещу обвиняемия А. Насралаипур по обвинение в оскверняване на светините на В. П на Исляма. Административният съд е приел, че за съществуването на присъдата А. Насралаипур е знаел още при идването си в България, като е разказал подробностите около налагането й при даденото пред интервюиращия орган интервю. Този основен аргумент за търсене на международна закрила не бил обсъден при вземане на оспорения административен акт и бил споменат съвсем повърхностно. По никакъв начин не било обсъдено твърдението на чужденеца, че в страната си по произход е бил съден, както и какви биха били последствията при евентуалното му завръщане в [държава по произход], още повече, че в представените от органа справки за актуалната обстановка в тази държава се съдържали факти в тази връзка.
Съдът е разгледал и анализирал подробно дадените от чужденеца сведения на проведеното с него интервю. Приел е, че тези сведения, както и обяснението, че близките на А. Насралаипур не са могли да му изпратят присъдата по пощата в оригинал, тъй като пратките се следят, звучат правдоподобно. Според съда, търсещият закрила бил направил всичко, предвид положението си, за да обоснове истинността на представения документ и така да докаже твърдените факти. В същото време представената осъдителна присъда не била оспорена по реда на чл.193 от ГПК, поради което съдът е приел, че същата е официален свидетелстващ документ, имащ обвързваща доказателствена сила, досежно фактите и обстоятелствата, обективирани в него. Тоест следвало да се приеме, че А. Насралаипур е бил осъден на смърт в [държава по произход] поради оскверняване и унижаване на светините на В. П на Исляма. Позовал се е на решение на ЕСПЧ по дело №52589/2013г. M.A. v. SWITZERLAND, влязло в сила на 18.02.2015г. по идентичен казус. П. е също, че определената присъда не можела да се счита за недостоверна в контекста на общоизвестни факти за наказателната система в [държава по произход], където обидата срещу представители на държавната власт, на религията и религиозните лидери се наказва със смърт. Съдът е разгледал казуса и в контекста на чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като е приел, че дори при индиция за наличие на възможност от налагане на смъртно наказание, чужденецът не може да бъде върнат в страната си на произход. Обжалваното решение е правилно.
Неоснователно е възражението в жалбата, че административният съд неправилно е дал вяра на заявеното едва в хода на съдебното производство твърдение на чужденеца, че напуснал страната си на произход поради страх от преследване по причина на религиозните му убеждения. Всъщност всички доводи в жалбата са насочени и визират липса на основания за предоставяне на чужденеца на статут на бежанец. Набляга се на това, че в бежанския разказ липсвало позоваване на причини от религиозен характер, породени от религиозни убеждения и вярвания. Първоинстанционният съд се е произнесъл по този въпрос като е приел, че не съществуват доказателства А. Насралаипур да е бил подложен в [държава по произход] на преследване заради неговата раса, религия, политическа принадлежност или убеждения или народност – все основания за предоставяне на статут на бежанец по чл.8 от ЗУБ. Изрично съдът е посочил, че твърдението за приемане на [вероизповедание] е изложено едва по време на съдебното производство. С тези съображения е отхвърлил жалбата на А. Насралаипур срещу решението на председателя на ДАБ, касаеща отказа за предоставяне на статут на бежанец. Следователно не влизат в предмета на обсъждане в настоящото производство причините, визирани в чл.8 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец, въпреки че касаторът се е фокусирал да изтъква именно липсата им. По друг начин казано, няма отношение към настоящото производство твърдението на А. Насралаипур, че е възприел [вероизповедание], как точно е приел тази религия, дали сведенията, които дава във връзка с това, че е участвал в сбирки с други [етническа принадлежност], и че се страхува да се върне в [държава по произход] поради основателен страх от преследване на тази основа, са противоречиви или не и т. н.
Важното в случая е, че с решението на председателя на ДАБ въпросът за осъждането на жалбоподателя със смъртна присъда при дадени сведения в тази насоча от търсещия закрила не е обсъден. Видно от проведеното на 05.07.2017г. интервю с А. Насралаипур, чужденецът е казал, че знае, че срещу него е издадена присъда, като подробно е разказал защо тази присъда му е наложена и защо не може да я представи, като обясненията му в тази насока звучат достоверно. Административният орган обаче въобще не е споменал за това в решението си, а се е задоволил да констатира само, че жалбоподателят не излага твърдения, че е изложен на реална опасност от смъртно наказание или екзекуция, нито от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. В административния акт се съдържа догадка, че използвайки разказа си, молителят по-скоро целял да улесни възможността да придобие международна закрила, „подсилвайки по този начин бежанската си история“. Според органа, опасенията на А. Насралаипур, свързани с евентуално негативно отношение към него от страна на официалната власт в [държава по произход], били единствено негови предположения. Използвани са бланкетни мотиви и е обсъдена основно политическата обстановка в [държава по произход], която няма никакво отношение към наведеното от чужденеца твърдение, че е осъден в държавата си по произход.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че търсещият закрила е направил всичко възможно, предвид трудностите да се снабди и представи присъдата, за която е твърдял, че му е наложена, за да докаже този факт, и да обоснове достоверността на представената от него бежанска история, както и че сведенията от тази история звучат достоверно. Съгласно чл.75, ал.3 от ЗУБ, когато твърденията на молителя не са подкрепени с доказателства, те се приемат за достоверни, ако той е положил усилия да обоснове молбата си, дал е задоволително обяснение за липсата на доказателства и изявленията му са преценени като непротиворечиви и достоверни. А съгласно изречение второ на цитирания текст, липсата на достатъчно данни за преследване, включително поради непровеждане на интервю по чл.63а, ал.6, не може да бъде основание за отказ за предоставяне на международна закрила. Следователно липсата на достатъчно данни в подкрепа на изявленията на А. Насралаипур, че е осъден, както и че издадената му присъда поражда опасения за живота му, не могат да бъдат самостоятелно основание за отказ за предоставяне на статут, в това число и хуманитарен. Обстоятелството, че жалбоподателят не е предоставил на административния орган копие от осъдителната присъда, за която е навел твърдения в проведеното с него интервю, не съставлява достатъчно основание да се приеме за неоснователно искането за закрила.
Правилно първоинстанционният съд е приел също, че след като представената пред него присъда не е била оспорена по реда на чл.193 от ГПК, същата следва да се ползва с доказателствената сила на официален свидетелстващ документ, като е отчетено, че българските власти са могли да изискат по официален дипломатически път от Р. И данни дали такава присъда е издавана срещу търсещия закрила и какви са възможностите за реалното й изпълнение. Предвид тази възможност, звучат голословно наведените в жалбата доводи, че Наказателен съд на [държава по произход] не предвиждал смъртно наказание за престъпление от вида на това, за което е постановена присъдата, като в представеното съдебно решение не се уточнявал вида на наказанието, независимо от използвания термин „смъртно решение“. Преводът на представения документ сочи на наличието на осъдителна присъда за смъртно наказание, съставляваща основание за напускане на държавата по произход, в качеството й на заплаха за сигурността и живота на лицето, което административният орган следва да провери и установи, включително с оглед отрицателните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут, визирани в чл.12 от ЗУБ.
Според чл.9, ал.1, т.1 и т.2 от ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в нея е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. В случая, както правилно е преценил и първоинстанционният съд, административният орган е взел решението си без да прецени всички факти и обстоятелства, имащи значение за случая, в това число за осъществяване на преценка относно наличието на материалноправните предпоставки, съгласно цитираната разпоредба, както и в нарушение на административнопроизводствените правила.
По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания.
Воден от горното, и на основание чл.221, ал.2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №796 от 12.02.2018г., постановено по адм. дело №11853/2017г. от Административен съд – София град, в частта му, с която по жалба на А. Насралаипур е отменено решение №16595/06.10.2017г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, в частта му, с която е отказано предоставянето на хуманитарен статут на А. Насралаипур, [гражданство], и делото е върнато като преписка за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени с мотивите на решението. Решението е окончателно.