Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

В. С градски съд, с решение № 260304/01.10.2020 г., по въззивно гр. д. № 1134/2020 г., е осъдил солидарно „Междинна станция“ ООД, [населено място] и „БТВ М. Г“ ЕАД да заплатят на Г. Х. П. обезщетение за причинени й неимуществени вреди в размер от 4000 лв., компенсаторно обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, считано от 21.06.2015 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски по делото.

Ответникът по делото „Междинна станция“ ООД, [населено място], представлявано от управителя А. В. А., чрез адв. А. Я., обжалва въззивното решение с касационна жалба вх. № 285139/09.11.2020 г., „на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост“. По същество оплакванията са за необоснованост във фактическите изводи и противоречие с материалния закон – касационни доводи по чл. 281, т. 3 ГПК. Цитираната разпоредба – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК урежда една от хипотезите за допускане на касационно ожалване, не и касационните основания. Касаторът иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска, евентуално намаляване размера на присъденото обезщетение, но не сочи, какъв е, според него, евентуалният справедлив размер. Претендира съдебноделоводни разноски по делото.

Неправилно администриращият съд е връчил копие от тази жалба за становище на солидарния съдлъжник и втори ответник по иска - „БТВ М. Г“ ЕАД. Последното не е насрещна страна по касационната жалба на „Междинна станция“ ООД, [населено място], с което са обикновени другари по спора – ответници по иска. Касационната жалба не е досежно изводът на въззивния съд за наличие на солидарност в отговорността на ответниците. Само, ако „Междинна станция“ ООД, [населено място], имаше оплакване в касационната жалба, че единствен деликвент и длъжник по иска е „БТВ М. Г“ ЕАД, тогава двамата ответника биха имали положение на насрещни страни в касационното производство, но случаят не е такъв. Постъпилото становище от „БТВ М. Г“ ЕАД не може да се разглежда като отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Насрещната страна по касационната жалба – ищцата по делото Г. Х. П., е получила копие от касационната жалба и приложенията към нея, чрез адв. А. К., на 21.12.2020 г. Няма постъпил отговаря по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Ответникът по иска „БТВ М. Г“ ЕАД, чрез юрисконсулт Г. И. Р., обжалва въззивното решение с касационна жалба вх. № 288120/16.11.20200 г. Счита, че то е недопустимо, защото въззивният съд се е произнесъл свръх петитум – за вреди, както от следенето и филмирането, така и от излъченото съдържание. Касаторът твърди, че във второто открито съдебно заседание пред първата инстанция, проведено на 18.04.20200 г., процесуалният представител на ищцата по делото Г. П., заявил, че тя не претендира вреди от излъченото съдържание, което значи, че се отказала от тази си претенция. Излага и съображения за неправилност, които следва да бъдат определение като такива за необоснованост във фактическите и правни изводи и за нарушение на материалния закон. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото.

Солидарният длъжник „Междинна станция“ ООД, [населено място] е насрещна страна по тази жалба в частта й относно оплакването, че доставчикът на медийна услуга не носи отговорност за начина на създаване на съдържанието и използваните средства за неговото създаване. Не е депозирал отговор.

Ищцата Г. Х. П., чрез адв. А. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че двете касационни жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страна, срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт (цената на иска, който е от значение за функционалната подсъдност, е над 5000 лв.), и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Софийският градски съд, като потвърдил решението на първостепенния съд, като краен резултат, осъдил солидарно „Междинна станция“ ООД, [населено място] и „БТВ М. Г“ ЕАД да заплатят обезщетение на Г. П. за причинени й неимуществени увреждания от извършено следене, на нея и семейството й, в продължение на повече от един месец - пред жилището й, така и на публични места, за да бъде филмирана. Действията са извършени от А. и А., а може би и от други неустановени лица, по поръчение на „Междинна станция“ ООД – продуцент на предаването „Папараци“. Деянията са осъществени по изключително груб, стряскащ и незаконосъоборазен начин. Особено фрапантно е било преследването на автомобила, в който е била ищцата и членовете на семейството й, включително деца, по пътя към летище София, кадри от което дори били включени в предаването „Папараци“, излъчено от „БТВ М. Г“ ЕАД. Според съда няма нарушение на личната неприкосновеност и правото на личен живот на Г. П. само поради създаване и излъчване на записи на нея и съпругът й на публични места, без нейно знание/съгласие. Обосновал се е с това, че Г. П. е публична личност и публикации за това дали говори по мобилен телефон, докато шофира, без да ползва хендс-фрий, и дали изпълнява свой обществен ангажимент, са защитени от конституционно защитените принципи за свобода на словото, за събиране и разпространяване на информация и за свобода на медии. Няма значение, че тази информация не е от съществен обществен интерес. От друга страна, обаче съдът е посочил, че от значение е начина, по който е придобита информацията и обстоятелствата във връзка филмирането, а в случая те са незаконосъобразни и увреждащи. Съдът приел, че обезщетението следва да бъде определено общо за цялостната дейност, приета за незаконна във връзка с филмирането и следенето, като отговорността на продуцента и доставчика на аудио-визуалната услуга в случая е солидарна и по чл. 49 ЗЗД.

По касационна жалба вх. № 285139/09.11.2020 г., подадена от „Междинна станция“ ООД, [населено място], представлявано от управителя А. В. А., чрез адв. А. Я.:

Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по следните „процесуалноправни въпроси от значение за решаване на делото“:

1. Засегната ли е неприкосновеността на личния живот, когато публична личност е заснета на обществени места, след което материалът е излъчен в телевизионно предаване; заснемането представлява ли нарушение на неприкосновеност на личния живот;

2. Длъжен ли е продуцент на предаване да иска предварителното съгласие от засегнатото лице при разпространение на данни, които не са част от личния живот и интимната сфера на публична личност; необходимо ли е съгласие от заснаманото лице, когато това заснемане се осъществява на публични места или в хода на обществената му дейност;

3. Допустимо ли е видеозаснемане на публични места, без предварително задължително указване на видеокамерите и уведомяване на гражданите;

4. Възможно ли е на публична личност да бъдат причинени неимуществени вреди (болки и страдания), следствие на излъчен видеоматериал, заснет на обществено място, който не предоставя информация относно личния живот на лицето;

5. В кои случаи следва да се приеме, че е налице следене и филмиране на публична личност и по какъв начин следва да бъдат установени тези действия; допустимо ли е само въз основа на свидетелски показания да бъде установено извършено следене и филмиране, както и периода, за който се отнасят;

6. Представляват ли противоправно поведение по см. на чл. 45, вр. чл. 49 ЗЗД, както и поведение, нарушаващо правото на лична неприкосновеност и зачитане на личния и семеен живот по смисъла на чл. 32 от Конституцията н РБ, действия, изразяващи се в заснемане на публична личност на обществени места от лице без негово съгласие; може ли тези действия да създават у физическото лице впечатление за непрекъснато следене чрез видеонаблюдение и да породят у същото чувства на напрежение, притеснение, безпокойство, страх, психичен дискомфорт.

Според касатора налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въззивното решение е постановено в нарушение на задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд. Следва цитат от решение на Върховния административен съд № 5398/17.04.2013 г. по административно дело № № 9002/2012 г.: „папарашката журналистика е един уродлив елемент от демократичните права на свобода на словото и право на информираност на обществото ни, но тя е част от тези права. Същевременно тя отговаря и задоволява правото на част от обществото да търси и получи именно такава по своята същност информация, колкото и подбрана (вкл. и изкривена) да е тя понякога. Ако в поднесената информация няма незаконосъобразно обработени лични данни и/или невярна и позоряща личността такава, не може да се твърди наличието на нарушения по смисъла на ЗЗЛД или НК.“

Няма формиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитираната практика е на ВАС и не попада в нито една от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК (така изрично е изяснено и в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, още при по-общата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК). Решението освен това е постановено при тълкуване на ЗЗЛД (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА НА ЛИЧНИТЕ ДАННИ).

Според касатора, съществува и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се обосновава с цитати от решения на Европейския съд по правата на човека. Решенията, така, както са описани, са: „решение от 16.01.2014 г. по дело № 13258/09, по казуса Lillo-Stenbergand Saether v. N.; решение по дело № 39954/08 казус A. S. AG v. G.;

Няма формулиран правен въпрос.

Поддържа още и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса – в случаите, в които публични личности са заснети на обществени места, след което материалът е излъчен в телевизионно предаване, представлява ли намеса в личния им живот. Касаторът се обосновава с това, че с посочения въпрос се предоставя потенциална възможност за постановяване на решение, което да има съществено значение за развитие на правото, а освен това решението ще има значение и за точното прилагане на закона, което е възпроизвеждане на текста на цитираната разпоредба. Продължава с това, ме в практиката казусите като настоящия са твърде много и заслужават единно и ясно квалифициране и правилно разрешаване, което да буди доверие в обществото, че именно това е разрешението на закона.

Позовава се и „на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК“, като счита, че излъчването на кадри с г-жа П. и нейното семейство, за които не е давала съгласие, не съставлява нарушение на правото й на личен живот, както приел съдът, нито е противоправно деяние, а информацията, използвана в предаването не е придобита и обработвана в нарушение на законовите разпоредби. Отново развива съображения, че публичните личности се ползват с по-ниска степен на защита на личния живот и затова информация за техния личен живот може да бъде разкривана В предаването не се съдържа информация относно г-жа П. в семеен, здравен или сексуален аспект, т. е., не се информира за нейния личен живот според чл. 21 от ДР от Закон за радио и телевизия; информацията е единствено във връзка с поведението й на обществени и публични места.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице подържаните касатора „Междинна станция“ ООД, [населено място] основания за допускане на касационно обжалване.

За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е ясно първо кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касатора, и какво е конкретното му отношение към резултата по спора.

Той трябва да бъде ясно и точно посочен, като съдът може само да го конкретизира, преформулира и уточни или квалифицира, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивното решение, или да го предположи от представените (цитирани) съдебни актове, каквито указания изрично са дадени и в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение (хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК).

В цитираното ТР е изрично изяснено, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Липсата на обосновка за значението на повдигнатите въпроси към конкретния спор, както и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК, също има като резултат недопускане на касационното обжалване.

Касаторът следва да се обоснове и за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК, според поддържаното основание, а именно, че разрешението по поставеният въпрос в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и на Върховния касационен съд (т. 1), или противоречи на актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз (т. 2), съответно, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване.

Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка, нито отменя изискването за формулиране на правния въпрос, при решаването на който въззивният съд е достигнал до съответния резултат, като определението му противоречи на задължителна съдебна практика или е постановено при наличие на противоречива съдебна практика или пък изисква разглеждането му с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото. Прилагането или само цитирането на съдебна практика също не е достатъчно, защото тази практика служи като доказателство на твърдението, че по изяснен, конкретно поставен правен въпрос, за който е установено, че е от значение за изводите на въззивния съд, той се е произнесъл в противоречие с нея. Съставът на Върховния касационен съд трябва да може да прецени с оглед разрешаването на какви правни въпроси са посочени решения на ВС и на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), на СЕС или актове на Конституционния съд (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), съответно дали се отнасят до аналогични с разглеждания казус случаи.

В случая в първата част от изложението са поставени въпроси, обособени в 6 точки. Всички те, с изключение на част от въпросите от т. 6 – как трябва да се установят действия по следене и филмиран, както и периода, за който се отнасят, и допустимо ли е това да стане само въз основа на свидетелски показания“, са материалноправни и нямат отношение към съображенията на въззивния съд и постановения от него резултат. Изводът на въззивния съд за деликтно поведение не е поради самото заснемане на ищцата, нито поради това, че не е искано нейно предварително съгласие, както и поради това, че материалът е излъчен. Нещо повече, съдът е развил съображения, че публичната личност, каквато се явява ищцата Г. П., следва да търпи по-голямото медийно внимание и обществен интерес, включително на „жълта“ и „папарашка“ журналистика. Увреждането, което е приел съдът е от начинът, по който се е случило самото следене и филмиране, чрез преследване, вкл. на автомобила, в който се е намирала ищцата и нейното семейство, създаващо потенциална опасност за пътен инцидент и живота и здравето на пътуващите, предизвикващо обоснован страх поради неидентифициране на преследвачите. Последното е оценено от съда с оглед цялостната дейност по следене и филмиране и насаждането на уплах, навярно и тенденциозно, а не като необходимост при събиране на информация задължително да се поставя указание на видеокамерите и да се уведомяват гражданите. Съдът е установил, че по този начин т. нар. „папараци“ са изплашили и стресирали не на шега семейството на ищцата, следенето е било продължително и по фрапантно груб начин, създал обосновано безпокойство, вкл. за отвличане на пътуващите в колата деца, за планирано престъпно посегателство срещу семейството. Съдът е квалифицирал действията като смущаващи и грубо незаконосъбразни, в противоречие с основното правило да не се вреди другиму.

Относно въпросът за начина, по който се доказва следене и филмиране и ползването на гласни доказателства, следва да се приеме, че е включен в предмета на делото, но няма никаква обосновка за наличие на допълнителните условия по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно, няма никакво съмнение в теорията и съдебната практика, че доказването се осъществява с относими и допустими доказателствени средства, а съдът гради своите фактически изводи по вътрешно убеждение и след преценка поотделно и в съвкупност на доказателствения материал. Броят и видът на доказателствата и доказателствената средства, безспорно, не е определящ за изпълнение на доказателствените задачи. Свидетелски показания са допустими във всички случаи, както разпорежда чл. 164 ГПК, като изключенията са изрично посочени в същата разпоредба, която не може да се тълкува разширително. Също така, в случая проследяването и филмирането съдът е установил при съвкупна преценка, както на свидетелските показания, но още и на данни от заснетия материал – излъчен и неизлъчен, заключение на съдебна експертиза.

Не е налице и поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Както стана ясно от изложеното по-горе съображенията на въззивния съд не са в противоречие с посочените решения, напротив, съдът сам се е позовал на разрешението в Lillo-Stenbergand Saether v. N. и A. S. AG v. G., а още и на Von Hannover v. G..

По изложените вече съображения, извън предмета на постановеното от въззивния съд е въпросът - в случаите, в които публични личности са заснети на обществени места, след което материалът е излъчен в телевизионно предаване, представлява ли намеса в личния им живот, поради което няма как да се обоснове допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изложените съображения във връзка с „основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК“ не сочат на наличие на някоя от хипотезите, уредени в цитираната разпоредба. Съдът сам, служебно, също не намира основания за допускане на касационно обжалване с оглед вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение.

По касационна жалба вх. № 288120/16.11.20200 г., подадена от „БТВ М. Г“ ЕАД, чрез юрисконсулт Г. И. Р.:

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице произнасяне по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото и са решени в нарушение на практиката на Европейския съд по правата на човека.

Въпросите са следните:

1. Необходимо ли е при използване на методи за събиране на информация чрез филмиране на лице на обществени места, да е налице обозначаване на заснемащото лице, когато чрез това филмиране не е засегната личната неприкосновеност на филмираното лице;

2. Допустимо ли е и в каква степен като метод за събиране на информация използване на специални технологии за заснемане, вкл. скрити камери, фотографски обективи за допълнително увеличение, както и транспортни средства за придвижване;

3. Отговаря ли доставчик на медийни услуги за действията на подизпълнителите на продуцента, имащ задължение за създаване на предаване.

Следват съображения и цитати от решения на ЕСПЧ – дело Von Hanover v. G. (№ 2 № 40660/08 and 60641/08), A. S. AG v. G. (№ 39954/08); Lillo-Stenberg and Saether v. N. (дело 13258, § 39), PHA Doryforiki Tileorasi Anonymi Etaria v. Greece (дело 72562/10).

Първите два въпроса се припокриват с тези, разгледани във връзка с касационната жалба на „Междинна станция“ ООД, [населено място] и по изложените вече съображения, са неотносими към постановеното от въззивния съд. Както стана ясно, той, също така не се е произнесъл и в противоречие, а в унисон с посочената практика на ЕСПЧ.Уеното увреждане, признато за незаконно, е за друго поведение, свързано с филмиране и събиране на информация чрез проследяване.

Третият правен въпрос е включен в предмета на произнасяне и е от значение за резултата по спора. Ако се приеме, че по отношение на него касаторът се позовава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез възпроизвеждане текста на същата, то следва да се посочи, че съществува многобройна и непротиворечива съдебна практика, вкл. задължителна кога е налице солидарност в отговорността, когато по договор между два различни правни субекта, единият е възложил на другия определена работа, при извършването на която настъпят вреди и. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия, тя има обезпечително-гаранционна функция. Ако в процеса се установи, че натовареното лице е причинило вредата чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата; или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него, отговорността по чл. 49 ЗЗД е всякога налице. Отговорност по чл. 49 ЗЗД съществува дори, когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа. В случая съдът е установил отношенията между доставчика на медийна услуга и продуцента на предаването според договора между тях, като е ясно също, че доставчикът носи редакционна отговорност за избора на съдържанието на медийната услуга. Редакционна отговорност е упражняването на ефективен контрол както върху избора на предавания, така и върху тяхната организация както в хронологичен ред при линейни услуги, така и в каталог при медийни услуги по заявка (чл. 4 от ЗРТ (ЗАКОН ЗЗД РАДИОТО И ТЕЛЕВИЗИЯТА)).

Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение с оглед оплакванията на БТВ М. Г“ ЕАД за произнасяне свръх петитум. Десезиране на съда валидно се извършва чрез оттегляне или отказ изцяло или частично на иска, а не чрез „неподдържането му“. Отделно, както стана ясно, ответниците са осъдени за причинени вреди на ищцата от извършено филмиране и следене, поради начина, по който е осъществено, определящ го като незаконен, а не за вреди от излъчено съдържание на заснетия материал в предаването „Папараци“. Съдът се е позовал на излъчени кадри, като доказателство за начина, по който е извършено филмирането и преследването на ищцата.

В заключение, няма основания за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационните жалби Г. Х. П. е поискала с отговора на касационната жалба, подадена от БТВ М. Г“ ЕАД, присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията и е представила договор за правна защита и съдействие от 11.01.2001 г. с уговорено адвокатско възнаграждение от 1000 лв., както и преводно нареждане от 21.01.2021 г. за извършено от доверителя на довереника заплащане по банков път.

При тези данни, молбата й е основателна, като задължено лице се явява само касаторът БТВ М. Г“ ЕАД, тъй като разходът е сторен във връзка с неговата касационна жалба.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 260304/01.10.2020 г., по въззивно гр. д. № 1134/2020 г., постановено от Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „БТВ М. Г“ ЕАД да заплати на Г. Х. П. сумата в размер на 1000 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. ГПК направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: