Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя В. А. Л., подадена чрез адв. Г. Н срещу Решение № 54 от 16.01.2015г. по адм. дело 3203/2014г. по описа на Административeн съд – В. (АСВ), с която е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт (РА) № 081305569 от 07.04.2014г., издаден от орган по приходите при Териториалната дирекция (ТД) на Националната агенция за приходите (НАП), потвърден с Решение № 348 от 22.08.2014г. на и. д. директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) – [населено място] при Централното управление (ЦУ) на НАП и [фирма] е осъдено да заплати на Дирекция „ОДОП“ – [населено място] при ЦУ на НАП, юрисконсултско възнаграждение в размер на 1580 лв.
В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 11, т. 2 от Спогодба между Р. Б и Република К. за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото (СИДДО), а по време на ревизията не е издадено становище за наличието или отсъствието на предпоставките за приложение на СИДДО по чл. 135 – чл. 142 ДОПК. Твърди, че издаването на РА е недопустимо без горепосоченото становище. Административният съд не е обсъдил представените по делото писмени доказателства, като е отказал да събере доказателства в подкрепа на твърдението, че заемодателят е платил данък за приходите си от лихви в Република К.. Иска решението да бъде отменено.
Ответникът – Директорът на Дирекция „ОДОП“ – [населено място] при ЦУ на НАП е изразил становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 590.81 лв.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото.
Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество – неоснователна, поради следното:
С обжалваното решение АСВ е отхвърлил жалбата на [фирма] против РА № 081305569 от 07.04.2014г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП, потвърден с Решение № 348 от 22.08.2014г. на и. д. директор на Дирекция „ОДОП“ – [населено място] при ЦУ на НАП, с който на ревизираното лице на основание чл. 195 ЗКПО за данъчния период 2008г. са определени задължения за корпоративен данък в размер на 25024.22 лв и лихви в размер на 10336.14 лв.
За да постанови спорното решение съдът е възприел фактическите констатации в РА, който не са оспорени от ревизираното лице.
В хода на ревизионното производство органът по приходите е констатирал, че дружеството финансира дейността си от заемни средства от чуждестранното лице К. Е. Л. К., от което е получило заеми в общ размер – 2684950 евро и 4325927.37 + 600000 G., посочени подробно по дати в РД. По делото са представени копия от договорите и писмени обяснения от ревизираното лице. Установено е, че по договор за кредит от 28.10.2005г. в размера на 5000000 евро е начислена лихва 3%, считано от 01.01.2008г., равна на 293374.50 лв, а по договор за кредит от 19.06.2006г. в размер на 3000000 паунда и споразумение за кредит от 06.08.2008г. е начислена лихва с лихвен процент в размер на 1% в общ размер на 64114.29 лв. Начислената лихва е осчетоводена в счетоводните регистри за 2009г., но се отнася за 2008г. Въз основа на посочените констатации органът по приходите е приел, че са налице предпоставките за прилагане на чл. 195, ал. 1 ЗКПО, като е определил спорните задължения.
По делото е било спорно дали е приложима разпоредбата на чл. 11, т. 2 СИДДО между Р. Б и Република К. и по конкретно дали трябва доходите от лихва да се обложат в държавата, в която платецът на лихвата е местно лице.
Административният съд е приел, че в случая е приложима нормата на чл. 11, т. 2 СИДДО, поради което органът по приходите правилно е определил данък в размер на 7 % върху лихвите по договорите за кредит с К. Е. Л.. Така постановеното съдебно решение е правилно.
Неоснователен е доводът на касатора, че по време на ревизията не е издадено становище от приходния орган за наличието или отсъствието на предпоставките за приложение на СИДДО. Преди всичко, касае се облагане с данък при източника на местно юридическо лице. Освен това, становището не е задължителна предпоставка за издаването на РА. Не на последно място, на л. 424 по делото е приложено Становище за наличие или липса на основание за прилагане на СИДДО с Република К., с което е прието, че друг подобен реализиран от чуждестранното лице доход попада в обхвата на чл. 11, т. 2 от СИДДО между Р. Б и Република К., съгласно която разпоредба доходите от лихви с източник Р. Б и изплащани на местно лице на Република К. се облагат с данък в размер на 7% в Р. Б, доколкото лицето е декларирало, че тези доходи не са ефективно свързани с мястото на стопанската дейност в Р. Б, както и, че е притежател на посочените доходи.
Неоснователно е и оплакването в касационната жалба, че административният съд не е обсъдил представените по делото писмени доказателства и е отказал да събере доказателства в подкрепа на твърдението, че заемодателят е платил данък за приходите си от лихви в Република К.. Настоящият състав намира, че АСВ е обсъдил всички доказателства, които са от значение за спора и въз основа на тях е достигнал до правилни и законосъобразни изводи. За изхода от настоящия спор е ирелевантно обстоятелството дали чуждестранното лице е платило или не данък в Република К..
Съгласно чл. 195, ал. 2 ЗКПО данъкът по ал. 1 за доходи на чуждестранни юридически лица се удържа от местните юридически лица, които начисляват доходите на чуждестранните юридически лица. Разпоредбата регламентира задължението на местното юридическо лице при начисляването на дохода /в случая от лихви по чл. 12, ал. 5, т. 1 ЗКПО/ да удържи данъка от брутния размер на начисления доход и да го преведе в приход към бюджета в срока по чл. 202. Съгласно нормата на чл. 11, т. 1 от СИДДО между Р. Б и Република К. лихвите, произхождащи от едната договаряща държава и платени на местно лице на другата договаряща държава, могат да се облагат с данък в тази друга държава, а в разпоредбата на чл. 11, т. 2 от СИДДО между Р. Б и Република К. е посочено, че въпреки т. 1 от същата норма тези лихви могат също да се облагат с данък и в договарящата държава, от която произхождат, и съобразно законодателството на тази държава. Настоящият състав намира, че облагането с данък в едната държава не изключва облагането с данък и в другата държава, поради което АСВ правилно е отказал да събере доказателства в подкрепа на твърдението на касатора, че заемодателят е платил данък за приходите си от лихви в Република К.. Това обстоятелство не е от значение за настоящия спор. Единственото ограничение което е поставено в чл. 11, т. 2 от СИДДО е, че когато притежателят на лихвите е местно лице на другата договаряща държава, наложеният данък не може да надвишава 7 на сто от брутната сума на лихвите. В процесния РА е видно, че това ограничение е спазено, тъй като определения данък е в размер на 7 % върху лихвите по договорите за кредит с К. Е. Л.. По делото не са представени доказателства, а и не е твърдяно от ревизираното лице, че по отношение на настоящия спор са налице, някои от предпоставките на чл. 11, т. 3 – т. 8 от СИДДО, изключващи облагането с данък.
Предвид изложеното, съдебното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила.
С оглед изхода на спора на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1590.81 лв.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 54 от 16.01.2015 г. по адм. дело 3203/2014 г. по описа на Административния съд – В..
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя В. А. Л., да заплати на Дирекция „ОДОП“ – [населено място] при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1 590.81 (хиляда петстотин и деветдесет лева и осемдесет и една стотинка) лева. Решението не подлежи на обжалване.