Производството е по реда на чл. 145 сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на В. С. С. против заповед рег. № К- 4951/18.05.2011 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) служебното му правоотношение е прекратено поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) – по инициатива на органа по назначаването. Жалбоподателят поддържа, че заповедта е издадена в нарушение на административнопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби. Моли заповедта да бъде отменена. Претендира и направените по делото разноски.
Ответникът - министърът на вътрешните работи оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена. Претендира и заплащане на възнаграждение с оглед участието на юрисконсулт в процеса.
Като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото Върховният административен съд, пето отделение, констатира следното:
Жалбоподателят Стоевски е назначен на длъжност „началник отдел „Пътна полиция” при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР).
С предложение рег. № Я 10918/ 12.05.2011 г. директорът на СДВР предлага на министъра на вътрешните работи да прекрати служебното правоотношение на Стоевски на основание чл. 245, ал.1, т. 13 от ЗМВР – поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от КСО. Към предложението е приложена справка рег. № 0245/ 02.05.2011 г., установяваща, че към 01.05.2011 г. служителят има общо 33 години осигурителен стаж, от които 29 години и 9 месеца са на длъжности в МВР.
При тези данни министърът на вътрешните работи приема, че са налице основанията на чл. 245, ал.1, т. 13 от ЗМВР и със заповед № К 4951/ 18.05.2011 г., предмет на оспорване в настоящото производство, прекратява служебното правоотношение на служителя на посоченото основание.
При така установените факти настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, стигна до следните изводи:
Жалбата е подадена в срок и от легитимирана страна, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Оспорената заповед на министъра на вътрешните работи е издадена от компетентния по смисъла на чл. 246, т.1 от ЗМВР орган, при спазване формалните изисквания на чл. 269, от Правника за прилагане на Закона за Министерството на вътрешните работи (ППЗМВР). Заповедта е в писмена форма и в нея са посочени изброените в текста реквизити.
При постановяване на обжалвания акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Заповедта е издадена при спазване на предвидените в чл. 268, ал.1 от ППЗМВР процедурни изисквания – по инициатива на органа по назначаването (в случая това е министърът на вътрешните работи) след предложение на директора на СДВР съгласно правомощията му по чл. 268а, ал. 2 от ППЗМВР във връзка с чл. 186, ал.1 от ЗМВР.
При липсата на нормативно установено задължение за запознаване на служителя с предложението на директора на СДВР за прекратяване на служебното правоотношение, следва да се приеме, че отсъствието на такова уведомяване не опорочава административно установената процедура, още повече че предложението е само етап от нея, а и всички факти, изложени в него, като общ осигурителен стаж и такъв в системата на МВР са известни и на служителя. Ето защо доводът за допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, водещо до отмяна на заповедта, е неоснователен.
Осъществени са и материалноправните предпоставки, предвидени в чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР за прекратяване на служебното правоотношение. Съгласно цитирания текст, служебното правоотношение на държавния служител се прекратява при придобиване право на пенсия по чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) - по искане на служителя или по инициатива на органа по назначаване. Разпоредбата на чл. 69, ал. 2, т. 1 от КСО предвижда, че държавните служители от МВР придобиват право на пенсия при освобождаване от служба независимо от възрастта им при осигурителен стаж до 31.12.2011 г. 25 години, от които две трети действително изслужени като държавни служители по ЗМВР. В конкретния случай е установено, че жалбоподателят, началник отдел в СДВР, до 01.05.2011 г. има общ осигурителен стаж 33 години и 30 дни, от които като държавен служител на различни длъжности в МВР общо 29 години и 9 месеца, т. е. повече от две трети. При тези данни настоящият съдебен състав приема, че изискванията на чл. 69, ал. 2 от КСО са изпълнени – жалбоподателят е придобил право на пенсия, поради което правото на органа да прекрати служебното правоотношение на това основание е упражнено в съответствие нормативно установените предпоставки.
Възраженията, че заповедта изразява „унижаващо отношение” и нарушава правото на труд на жалбоподателя, не могат да бъдат споделени. Както вече се посочи административният акт е издаден в съответствие с предвидените в закона правомощия на административния орган да прецени професионалните качества и работоспобност на служителя да изпълнява съответната длъжност. При преценка, че поради общия осигурителен стаж и продължителността на службата в МВР (условия, регламентирани в КСО) служителят не може да допринесе за развитието на службата, а от друга страна са му осигурени средства за живот (на служителя се отпуска пенсия) органът може, както в случая, да прекрати служебното правоотношение. Това не ограничава правото на труд, а само възможността служителят да продължи да изпълнява заеманата в МВР длъжност.
Поради всичко изложено настоящият състав приема, че предпоставките, предвидени в закона за налагане на дисциплинарно наказание са осъществени и дисциплинарната власт на административния орган е упражнена в рамките на закона. Заповедта е издадена в границите на компетентност на органа, при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила, както и на материалноправните разпоредби, поради което не са налице основания за нейната отмяна. Жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли.
С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 8 във връзка с чл. 7, ал.1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателят следва да заплати на Министерство на вътрешните работи сумата 150.00 лв. възнаграждение за юрисконсулт.
По тези съображения и на основание чл. 172, ал.2, пр. последно от АПК Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ: ОТХВЪРЛЯ
жалбата на В. С. С. против заповед рег. № К- 4951/18.05.2011 г. на министъра на вътрешните работи.
ОСЪЖДА В. С. С. от гр. С., с. В., ул. „Зарница” № 129 да заплати на Министерство на вътрешните работи, гр. С., ул. „6-ти септември” № 29 сумата 150.00 (сто и петдесет) лева възнаграждение за юрисконсулт.
Решението може да се обжалва пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщението на страните. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ А. И. секретар: ЧЛЕНОВЕ:
/п/ И. Д./п/ М. М.
М.М.