Производството е по реда на чл.145 във връзка с чл.132, ал.2, т.8 от АПК във връзка с чл.13, ал.7 от ЗЕ.

Образувано е по жалба от "Уинд енерджи" ЕООД със седалище в град Варна против решение № Ц-33 от 14.09.2012 година на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране с искане за отмяната му, като незаконосъобразно в частта по раздел VІІ, т.1. Правят се доводи за наличие на отменителните основания по смисъла на чл.146, т.2, 3, 4 и 5 от АПК: неспазване на установената форма; съществено нарушение на административно-производствените правила; противоречие с материалния закон и несъответствие с целта на закона.

Ответната комисия изразява становище за процесуална недопустимост на жалбата и алтернативно за нейната неоснователност.

Същото становище се поддържа и от заинтересованата страна – „Енерго про Мрежи” АД.

Жалбата е подадена от дружество – производител на ел. енергия от ВЕИ със сключен на 3.02.2010 година договор с „Е.ОН Б. М.” АД, като електроразпределително дружество, за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа. В договора са определени правата и задълженията, както и необходимите условия за присъединяване на обекта - вятърна електрическа централа с два вятърни генератора. Дружеството е сключило и договор на 28.09.2010 година с "Е.ОН България продажби" АД за изкупуване на електрическа енергия. В него ЕОН е купувач, а жалбоподателят е продавач през петнадесет годишния му срок на действие. В раздел V от договора „Цени, фактуриране и заплащане”, чл.18 е посочено, че цената за продажба е регулирана и има преференциален характер.

При тези писмени доказателства, жалбоподателят сам се определя, като собственик на вятърна електроцентрала "Кардам 2" с обща мощност от 4200 КВч, чиято преференциална цена е определена с решение № Ц-018 от 31.03.2010 година. В това си качество, той е адресат на оспореното решение в частта му по раздел VІІ, т.1 и има законово защитен правен интерес от оспорването му. В хода на образуваното съдебно производство са представени и писмени доказателства за издадени от разпределителното дружество фактури за заплащане от жалбоподателя на временната цена за достъп, определена с решение № Ц-33/2012 година.Жалбата е подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК и е процесуално допустима.

По отношение на процесуалната й допустимост, съдът се е произнесъл със самостоятелно определение от 19.12.2012 година, поради което не следва повторно да обсъжда същите възражения на ответната и заинтересованите страни.

Разгледана по същество, жалбата е основателна досежно доводите за незаконосъобразност на административния акт в оспорената му част.

Видно от приложената административна преписка, производството пред КЗК е по реда на раздел ІV – Ценово регулиране от глава втора – „Енергийна политика” на ЗЕ във връзка с пар.197, ал.1 и 2 от ПЗР на ЗИДЗЕ, обн.ДВ, бр.54/2012 година, в сила от 17.07.2012 година. Образувано е по заявления от „Електроенергийния системен оператор” ЕАД /ЕСО/; „ЕВН Б. Е.ределение” АД /ЕВН/; „Енерго-П. М.” АД /Енерго-Про/ и „ЧЕЗ Р. Б. АД /ЧЕЗ/ от 13.09.2012 година за определяне на цени за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници /ВЕИ/, като част от условията за достъп до сключване на договори с операторите на електропреносната и/или на електроразпределителнителната мрежа. Със същите заявления те са поискали и упражняване на правомощието на регулаторния орган по чл.32, ал.4 от закона – да определи временни цени за достъп до утвърждаване на окончателните такива. Заинтересованата страна в настоящия случай не е приложила към заявлението си вх.№ Е-13-31-18 абсолютно никакви доказателства и приложения, освен копие на документа за внесена държавна такса пред ДКЕВР.

Работната група по чл.37, ал.4, т.1 от Устройствения правилник на ДКЕВР е изготвила доклад, внесен за разглеждане от комисията още на следващия ден – 14.09.2012 година. В него е развила доводи, че производителите на ел. енергия от ВЕИ имат по смисъла на закона качеството на производители. В това си качество, попадат в обхвата на пар.197, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗЕ и са задължени в срок до два месеца от влизане на изменителния закон в сила – 17.07.2012 година да сключат договори за достъп с операторите на електропреносната и електроразпределителната мрежа. Доколкото това не е направено, са настъпили предпоставките на ал.2 от нормата за сезиране на комисията за определяне условията за достъп с цел сключването на договор.

На второ място, работната група е посочила в доклада по чл.40, ал.1 от устройствения правилник, че в рамките на законово фиксирания двумесечен срок е обективно невъзможно да се развие и приключи цялостното административно производство по утвърждаване на цените за достъп. Поради това е приела за налични условията на чл.32, ал.4 от закона за определяне на временни цени за достъп до определяне на окончателните цени.

На трето място, работната група е счела за достатъчно при определяне на временните цени да използва служебно известни данни от два описани източника: Първият е представяната отчетна информация от дружествата. Вторият е изискваната информация от лицензиантите във връзка с осъществяване на лицензионната им дейност. Посочен е и трети напълно неопределен източник, наречен в доклада „ други официални източници”.

На четвърто място, работната група в доклада е фиксирала базата, която е използвала при определяне на временните цени. Това са определените от ДКЕВР преференциални цени за производство на ел. енергия от ВЕИ.

На пето място е посочила и конкретно използвания подход при определяне на цената – относителния дял от преференциалната цена, при съобразяване на размера и структурата й и изменението на инвестиционните разходи.

По тези съображения е предложила на комисията да определи временните цени: 1. Дължими от производителите на енергия от ВЕИ, ползващи преференциална цена за количествата продадена енергия. 2.За достъп до мрежите на ЕСО, ЕВН, Енерго-про и ЧЕЗ. 3.Заплащани ежемесечно в зависимост от присъединяването към съответната мрежа.

Докладът е разгледан на закрито заседание на ДКЕВР, проведено на 14.09.2012 година и обективирано в протокол № 158 от същата дата в присъствие на петима от членовете й. На него е взето единодушно решение за определяне на временните цени за достъп, считано от 18.09.2012 година. Това е оспореното решение № Ц-33 от 14.09.2012 година, съдържащо осемнадесет раздела с отделни точки, диференцирани съобразно вида на централите; начина им на работа; тяхната мощност и акта на ДКЕВР за определяне на преференциални цени за продажба на ел. енергия от ВЕИ.

Решението е постановено от компетентен орган в законен състав и в пределите на нормативно установената компетентност.

Първата група възражения в жалбата съдържат доводи за незаконосъобразност на решението, поради липса на материална компетентност на ДКЕВР да определя цените, фиксирани в решение № Ц-33/14.09.2012 година. Твърди се, че комисията няма правомощие да определя цени по чл.84, ал.2 от ЗЕ. А освен това цената не е елемент от договорите за достъп по пар.197, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗЕ. Възраженията са неоснователни.

Обществените отношения, свързани с осъществяването на дейностите по производство, пренос, разпределение на електрическа енергия, както и правомощията на държавните органи по регулирането им са предмет на регламентация в ЗЕ. Специално ценовото регулиране е уредено в раздел ІV от него, като в разпоредбата на чл.30 са описани цените, които се регулират от ДКЕВР. В т.13 на ал.1 от нормата е посочена, като предмет на регулиране и цената за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа. На подзаконово ниво отношенията се уреждат с Наредба за регулиране на цените на електрическата енергия; Наредба № 6 от 9.06.2004 година за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи; Правилата за търговия с електрическа енергия, изготвени на основание чл.91, ал.2 от ЗЕ и приети от ДКЕВР с решение по протокол № 94 от 25.06.2010 година по т.5 и от Указания за образуване на цената за достъп до електропреносната мрежа, приети с протоколно решение № 15 от 9.02.2012 година на ДКЕВР.

Самото понятие „Достъп” е законово дефинирано в разпоредбата на пар.1, т.15 от ДР на ЗЕ, като право на използване на преносната мрежа и/или разпределителните мрежа за пренос на електрическа енергия срещу заплащане на цена и при условия, уредени с наредби. Дружеството е имало качеството на ползвател на мрежата и в двете хипотези, уредени в пар.1, т.41а от ДР на ЗЕ – юридическо лице доставящо енергия на мрежата и едновременно с това снабдявано от нея.

Цената за достъп е предмет на регулиране от комисията, съгласно разпоредбата на чл.30, ал.1, т.13 в сега действащата й редакция, аналогична с т.10 на ал.1 на същата норма в предходната й редакция. В изпълнение на това си правомощие, ДКЕВР е издала решение № Ц-17 от 28.06.2012 година, съобразявайки компонентите на цената за достъп, посочени в чл.21а от НРЦЕЕ, заплащана от ползвателите на мрежата. В т.ІV.2. от него е утвърдила, считано от 1.07.2012 година цените за достъп до електроразпределителната мрежа, които се дължат от всички потребители на електрическа енергия, в това число и стопанските такива, какъвто е жалбоподателят. От съдържанието на решението безусловно се установява, че определената цена на достъп е дължима от жалбоподателя на заинтересованата страна единствено в качеството му на потребител – ползвател, снабдяван с енергия от електроразпределителната мрежа – чл.41а, предложение второ от пар.1 на ДР на ЗЕ в редакцията й обн.ДВ.,бр.74/2006 година.

С изменението на закона обаче е създадена нова ал.2 на чл.84, която задължава производителите на електрическа енергия да сключат договори за достъп с оператора на електропреносната или електроразпределителната мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Касае се за договор, който жалбоподателят е длъжен да сключи с електроразпределителното дружество вече в качеството си на производител на енергия. В това си качество, той е ползвател на мрежата, като юридическо лице, доставящо електрическа енергия по смисъла на пар.41а, б.”а”, предложение първо от ДР на ЗЕ вече в редакцията й обн.ДВ, бр.54/2012 година. Самото понятие „доставка” също е легално дефинирано в т.16 от ДР, като продажба на енергия на клиенти.

Този договор е от толкова съществено значение за законодателя, че новата ал.3 на чл.84 му придава характер на задължително условие за изпълнение на договорите за продажба на ел. енергия. Отделно от това, законодателят с преходната разпоредба на пар.197, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗЕ е задължил производителите на енергия да сключат договора в двумесечен срок от влизане на закона в сила. На трето място с ал.2 на разпоредбата е предвидил самостоятелна възможност за операторите при липса на сключване на договора, да сезират комисията за определяне на условията за достъп.

При тези данни по делото и действащата нормативна уредба, ДКЕВР има генералното правомощие по чл.30, ал.1, т.13 от закона да определи подлежащата на регулиране цена за достъп до мрежата. Има освен това специалното правомощие по пар.197, ал.2 от закона да определи тази цена, като необходимо условие за сключването на договор за достъп между жалбоподателя, като производител на ел. енергия и заинтересованата страна, като оператор на електроразпределителната мрежа. Касае се за нормативно регламентирана компетентност по материя. В същото време е налице компетентност и по време, доколкото временната цена в оспореното решение № 33 е определена, считано от 18.09.2012 година – т. е. след изтичане на двумесечния срок по пар.197, ал.2 от ПЗР на ЗИДЗЕ. Ето защо всички възражения на жалбоподателя за недействителност на административния акт са неоснователни.

Неоснователни са и възраженията за пререшаване на въпрос за цената на достъп, който вече е бил обект на решение № Ц-17 от 28.06.2012 година. Двете решения имат напълно различен предмет, тъй като решение № Ц-17 касае цената на достъп, заплащана от потребителите на ел. енергия, а решение № Ц-33 касае цената за достъп, заплащана от производителите на ел. енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени за количествата продадена енергия. Различни са и компонентите, образуващи двата вида цени на достъп.

Неоснователно е и позоваването в жалбата на решение № Ц-18 от 20.06.2011 година. С него се определя преференциална цена за продажба на ел. енергия от възобновяеми източници, която не се дължи, а се получава от ВЕИ и има съвсем различен характер в сравнение с дължимата от тях цена за достъп, като производители на енергия. И тук се наблюдава разлика в компонентите, съставящи цената, поради което е напълно недоказано твърдението, че с определената нова временна цена на достъп, се рефлектира върху определената вече преференциална цена за продажба.

Извършеният анализ показва на първо място, че жалбоподателят в качеството си на производител попада в кръга на задължените субекти по чл.84, ал.2 от ЗЕ. Длъжен е да сключи договор за достъп с оператора на мрежата, към която е присъединен, с който да уреди правата и задълженията във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. На второ място това е договор, който до този момент не е бил сключван от него и за който не е определена цена. На трето място - определянето на цената, в това число и на временната цена по чл. 34, ал.4 от закона е част от ценовата регулация, извършвана от комисията. Поради това оспореното решение не е нищожно.

При вземането му обаче са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и е опорочена формата на акта. Съгласно разпоредбата на чл.36, ал.1 от закона, подлежащите на регулиране цени се образуват от енергийните предприятия при спазване на изискванията на закона, на наредбите и на указанията относно образуване на цените. Приетите до този момент указания определят вида, формата и съдържанието на информацията, която енергийното предприятие задължително представя при подаване на заявлението за утвърждаване на цени.

Административното производство, по което е постановено оспореното решение е инициирано от оператора със заявлението от 13.09.2012 година. За да е редовно, то трябва да съдържа изискуемата информация, необходима на държавния регулатор да определи съответната цена. Самата информация се предоставя в описаните в указанията справки. Към заявлението от 13.09.2012 година не са представени никакви документи, поради което то не е било редовно. Произнасяйки се по направеното от оператора искане за определяне на временна цена, комисията е нарушила правилата за организация на работата и в частност тези по раздел ІІ – „Проучване на преписките” и в частност чл.38, ал.2 от него.

Допускането на нарушението е съществено, тъй като е довело до определяне на временна цена по произволен и необоснован начин, какъвто съставлява използването на „служебни данни, например представяната отчетна информация от дружествата, изискана от лицензиантите информация във връзка с осъществяването на лицензионната им дейности, както и други официални източници”. Довело е и до нарушаване на принципа на чл.31, т.1 от ЗЕ – задължаващ комисията да определя цените по прозрачен начин. Той е задължителен за спазване от административния орган и в производството по определяне на временни цени, тъй като те също са цени.

Отделно от това произнасянето без информация и без да се конкретизира такава, съставлява порок във формата на административния акт, тъй като той не отговоря на изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК да съдържа фактическите основания за издаването му.

Съдът намира още, че решението в оспорената му част противоречи на материалния закон, доколкото нарушава едно от основните изисквания към цените, въведено в чл.31, т.2 от него. То обвързва цените, които се дължат от потребители и производители на енергийните предприятия с икономически обоснованите разходи за дейността на последните. В противоречие с него, комисията е обвързала цените за достъп с преференциалните цени за производство на ел. енергия от възобновяеми източници и то съобразявайки размера и структурата на тази цена и изменението на инвестиционните разходи.

Допуснатите от ДКЕВР нарушения съставляват отменителни основания по смисъла на чл.146, т.2, 4 и 5 от АПК и водят до отмяна на решението в оспорената му част, като незаконосъобразно.

С оглед изхода на делото, ответната страна дължи направените от жалбоподателя разноски по заплащане на държавна такса в размер на 50 лева. В жалбата се претендират и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, за което са представени и писмени доказателства. Съдът намира, че размерът на платеното адвокатско възнаграждение съответства напълно на правната и фактическа сложност на делото. Поради това претенцията ще следва да се уважи, като се остави без уважение възражението на ответната комисия за прекомерност на адвокатския хонорар.

Водим от гореизложеното и на основание чл.173, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба от „У. Е." ЕООД със седалище в град Варна решение № Ц-33 от 14.09.2012 година на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране в частта му по раздел VІІ, т.1.

ОСЪЖДА Държавна комисия за енергийно и водно регулиране да заплати на "У. Е." ЕООД със седалище в град Варна сумата 1250 /Хиляда, двеста и петдесет/ лева – разноски по делото за заплащане на държавна такса и адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховния административен съд, петчленен състав с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ А. К.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ К. Х./п/ Б. Ц.

А.К.