6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2236

София, 19. 07. 2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и третата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 1041 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Н. С. М., чрез адв. А. Т., против решение № 1156 от 22 ноември 2022 г., постановено по в. гр. д. № 1422/2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 130 от 14 юни 2022 г., постановено по гр. д. № 726/2021 г. по описа на Районен съд Айтос, в частите му, с които са отхвърлени като неоснователни предявените от Н. М. против С. С. Б., с адрес в [населено място], искове по чл. 132 СК за лишаване на ответника от родителски права спрямо малолетното дете Г. С. Б., и по чл. 131 СК за ограничаване правото на ответника да дава съгласие за пътуване в чужбина на детето, упражняването на родителските права по отношение на детето е възложено на майката, като е определено местоживеенето му при нея в [населено място], докато упражнява родителските права и е определен режим на лични отношения между детето и бащата. Решението не се обжалва в частта, с която упражняването на родителските права е предоставено на майката.

В касационната жалба се твърди, че в обжалваните части въззивното решение е неправилно. Според касатора съдът дал неправилен отговор на въпроса в какво се изразява полагането на грижа от родителя по смисъла на чл. 133, ал. 1, т. 2 СК и съответно следва ли поведението на родителя, който трайно не осъществява контакт с детето си, да се възприеме като предпоставка за лишаване от родителски права. Нямало произнасяне по оплакванията във въззивната жалба, свързани с констатациите на първата инстанция за това, че действително няма данни ответникът като баща да е осъществявал контакти с детето си, но според свидетелските показания той се опитвал да стори това и в поведението му нямало умисъл, тъй като били налице създадени отношения с майката и нейните близки и други трудности от обективен характер. Наличието на влошени отношения между майката и нейните родители, от една страна, и ответника като баща на детето, от друга страна, не било основателна причина да не се осъществява контакт и с детето и да се полагат грижи за него. Ако се следвала линията на разсъждение на съда, щяло да се стигне до очевидно алогичния и неприемлив краен резултат, при който всеки един родител може лесно да се освободи от всякакви отговорности за полагане на грижи за децата си под предлога на влошените отношения с другия родител и неговото семейство. В съдебната практика се вземат предвид пречки от обективен характер, например отвеждането на детето в друг град. В случая обаче детето не е отведено в чужбина, бащата не е чужденец и за него не е имало никаква пречка да вижда детето в [населено място]. По същия начин каквито и да са били отношенията между ответника и ищцата, довели до фактическата им раздяла, то не са събрани никакви данни за такава нетърпимост в отношенията им, която да е фактическа пречка бащата да осъществява контакт с дъщеря си. Разпитаният по делото свидетел на ответника е разяснил, че не ответникът е напуснал семейното жилище, а ищцата, която се прибрала при родителите си; че бащата действително не е виждал детето си, но не защото някой му пречел за това, а защото е в Германия от над десет години. В този контекст нежеланието на бащата да изпрати подарък на детето си е дотолкова необосновано, че очевидно не може да прикрие пълното му дезинтересиране от грижата за детето. Сочи се, че няма произнасяне на съда и по оплакването му за това, че акцентирайки върху отношенията на ответника с ищцата и семейството й, съдът отказва да търси причината за пълната липса на контакти между бащата и детето в поведението на самия баща. Съдът неправилно е отказал да прецени възрастта на детето, което на 13 години вече е напълно самостоятелно и добре ориентирано момиче. Не става ясно какво съдържание се влага в израза „трудности от обективен характер“, които пречат на бащата да общува с детето си. Съдът е отказал да съобрази съвременните способи за комуникация – по телефон, имейл, интернет. Касаторът твърди, че нищо не може да оправдае 13-годишното бездействие на бащата и пълната му пасивност и незаинтересуваност по отношение на установяване на каквито и да било контакти с детето; ако едва на тринадесетата година бащата заявява, че е искал да вижда дъщеря си, това не може да се приеме като основателна причина за освобождаването му от отговорност по смисъла на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. За прилагането на разпоредбата няма значение дали неполагането на грижа за детето е плод на умисъл за увреждането му или не – до този извод се достига и като се изходи от целта на закона, насочена към опазване интересите на детето. Прави се обобщението, че поради непроизнасяне по всички въззивни оплаквания и по всички доводи на страните съдът е изградил своите крайни изводи, без да даде задълбочен и обоснован отговор на основния въпрос за правилното прилагане на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК – налице ли е трайно неполагане на грижи за детето от страна на ответника. Въззивният състав е отговорил неправилно и на въпроса следва ли да се приложи чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, ако е налице трайно неполагане на грижи за детето (родителят не контактува с детето, няма никаква връзка с него, дезинтересирал се е от неговото отглеждане и възпитание), но независимо от това плаща някаква издръжка. Изводът на съда, че няма трайно неполагане на грижи, е формално съобразен с буквата на закона, доколкото разпоредбата изисква кумулативно проявление на неполагането на грижа и недаването на издръжка. Заявява се, че това са две, макар и свързани, но различни по естеството си престации, като неизпълнението на която и да е от тях следва да се счита за противоправно поведение, без да е необходимо да са налице кумулативно и двете. Родителят е еднакво виновен както когато държи детето си гладно, така и когато го възпита в аморално поведение. Освен това съдът неправилно приема, че бащата системно заплаща издръжка на детето, след като това е правено не като израз на загриженост, а поради принудата на влязло в сила през 2014 г. съдебно решение, като не се е интересувал от реалните потребности на детето и поскъпването на живота, а е плащал единствено минималния размер на издръжка, на който бил осъден. Веднага след раждането на детето бащата е изгонил него и майка му от дома си и не го е издържал до петата му година. В тази връзка съдът не е съобразил императивната норма на чл. 146, ал. 1 СК, че издръжката се дължи ежемесечно; че даването на издръжка не може да се прекъсва, без да доведе до неизправност на длъжника; че родителят не може да чака да бъде осъден да плаща издръжка и едва тогава въз основа на съдебното решение да започне да обезпечава нуждите на детето си; че тъй като минималната работна заплата за страната е увеличена, плащайки присъдената издръжка от 120 лева, ответникът престира сума в по-нисък размер от минималния, и поради това остава неизправен по отношение на редовното изпълнение на задължението си. Съдът неправилно е отказал да види в поведението на бащата създаване на опасност за развитието и възпитанието на детето по смисъла на чл. 131 СК. От поведението на бащата се стига до такова фактическо положение, при което не само той не полага никакви грижи за детето, но не позволява на майката да го отглежда пълноценно, като живее с него. Детето има братче, което не познава и с което не може да живее в общо домакинство заради злоупотребата на бащата с правото да разреши това, а трябва да живее с баба си и дядо си. Съдът неправилно разглежда хипотезите на чл. 131 СК и чл. 127а СК като обща към специална, при което специалната изключва общата. По реда на чл. 127а СК не се ограничават родителските права на родителя, а решението на съда само замества съгласието на родителя. Въззивният състав не е съобразил, че искането за ограничаване на правото на бащата да дава съгласие за пътуване на детето в чужбина не касае само конкретен период от време и за конкретна държава, а е свързано с искане за присъждане на такова упражняване на родителските права, при което детето ще живее в Х. за постоянно. Като краен резултат интересите на детето се засягат, тъй като бащата живее и работи в Германия, майката живее с второто си дете и мъж в Х., а съдът е отсъдил детето да живее в [населено място]. Ако детето живее при майка си, бащата значително по-лесно ще осъществява личните контакти с него. В [населено място] живеят бабата и дядото на детето, които обаче не са обвързани от съдебното решение и не е ясно имат ли възможност да гледат внучката си. По този начин не се обезпечава осигуряването на жилище за детето. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Ответникът С. С. Б., представляван от адв. П. В., оспорва касационната жалба по същество и поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По делото е установено, че по време на фактическото съжителство на страните през 2009 г. е родено детето им Г. Б.. Към момента родителите са разделени, като бащата живее в Германия, а майката в Н. със съпруга си Ф. С., с когото имат общо дете, родено през 2019 г. Бащата е осъден с влязло в сила решение да заплаща издръжка в размер на 120 лева месечно, считано от 29. 05. 2014 г., която заплаща съобразно решението. От представения социален доклад се изяснява, че грижи за детето полага майката с помощта на родителите си, а бащата не търси детето и не осъществява контакти с него. Майката изпраща средства на детето от чужбина, а когато се прибира от Н. за по 2-3 месеца в България, се вижда с него. В първоинстанционното производство св. А., майка на ищцата, разяснява, че детето живее при нея и не познава баща си; ищцата живее в собствено жилище в Х. с друг мъж, с когото има дете, праща пари от чужбина на дъщеря си. Свидетелят С. сочи, че бащата не е виждал детето си, макар и да е искал, но с него винаги имало някой друг, което му пречело. Детето Г. е изслушано по делото и заявява, че живее при баба си и дядо си по майчина линия, вижда се за няколко месеца през годината с майка си, не познава баща си и не иска да поддържа контакти с него.

При установената фактическа обстановка, според въззивния съд е правилен изводът на първата инстанция, че в случая не е налице хипотезата на особено тежък случай по чл. 131 СК и поведението на ответника не представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето. Съдът приема, че в посочената от закона хипотеза следва да са налице кумулативно както трайно неполагане на грижи за детето, така и недаване на издръжка, при това без основателна причина. Доколкото бащата редовно изплаща издръжка, считано от 2014 г., това поведение не съответства на хипотезата по чл. 131, ал. 1, т. 2 СК, визираща трайно и последователно поведение, при което родителят, независимо от предприетите действия и упражнено включително принудително изпълнение за заплащане на издръжка, се е дезинтересирал и не заплаща такава. Освен това бащата не се е дезинтересирал от детето, не е отказвал да полага своя родителски дълг, не е имал прояви, с които да е поставял в опасност личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, като липсват данни за извършването на такъв еднократен акт, още по-малко на трайно поведение, което да може да бъде охарактеризирано в горния смисъл. Изразено е съгласие с извода на първостепенния съд, че отказът на единия родител да даде съгласие за пътуване на детето не може да има за последица отправено срещу него искане за лишаване от родителски права, респ. за ограничаване на негово родителско право да дава такова съгласие, тъй като законодателят е предвидил възможност за другия родител да предяви по съдебен ред искане за заместващо съгласие.

Касационното обжалване следва да се допусне по обобщения от настоящия състав въпрос налице ли са предпоставките по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, ако родителят трайно не осъществява контакт с детето си и не му е плащал издръжка в първите години след раждането му, а е започнал да я плаща, след като е бил осъден за това. Касационното обжалване се допуска, за да се провери налице ли е противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 406 по гр. д. № 1125/2010 на ВКС, ІV г. о. и решение № 290 по гр. д. № 1119/2019 г., IV г. о.

За касационното обжалване жалбоподателят дължи държавна такса от 15 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 1156 от 22 ноември 2022 г., постановено по в. гр. д. № 1422/2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частите му по исковете по чл. 132 СК за лишаване на С. Б. от родителски права спрямо малолетното дете Г. Б., по чл. 131 СК за ограничаване правото на С. Б. да дава съгласие за пътуване на детето в чужбина, и в определения режим на лични отношения между детето и бащата.

УКАЗВА на Н. С. М. в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 15 лева, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателство за внесена държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: