О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2433

София, 14.05.2025 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 3134 по описа за 2024г. взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба от П. Г. К., чрез адвокат И. С., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Добрич №63/01.03.2024г. по в. гр. д. №544/2023г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост.

Ответниците Ж. Д. А. и Г. И. Г., редовно уведомени, не са депозирали писмен отговор и не изразяват становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд, след частична отмяна на решението на Районен съд – Добрич, постановил друго, с което отхвърлил предявения от П. Г. К. срещу Ж. Д. А. иск за приемане за установено, че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от недвижим имот – апартамент №, находящ се в [населено място],[жк], блок №, вход, етаж, ведно с припадащото се избено помещение №13 с площ 4.56 кв. м., както и 0.837 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност за периода от 11.07.2007 г. до 05.05.2022 г. Със същото въззивният съд потвърдил решението на първостепенния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Г. К. срещу Ж. Д. А. и Г. И. Г. иск за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № , том, рег. № , дело № г. на нотариус вписан с № в Нотариалната камара и с район на действие – ДРС, вписан в СВ-Добрич под №, том, вх. рег. № от 11.07.2007г., като привиден.

За да постанови този резултат, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че ищцата П. Г. К. е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на договор за покупко-продажба от 18.02.2004 г., обективиран в нотариален акт № , том, рег. № , дело № г. на нотариус с районна действие района на Добричкия районен съд. Посочил, че с предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 01.06.2007 г., сключен между П. Г. К., като продавач, и Ж. Д. А., като купувач ищцата се съгласила да продаде на ответника собствения си апартамент №, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] за сумата от 50 000 лв.

Съдът установил, че собствеността върху описания имот била прехвърлена с процесния договор за покупко-продажба от 11.07.2007 г., сключен с нотариален акт № , том, рег. № , дело № г. Посочил, че на 06.07.2007г. между „Обединена българска банка“ АД и Ж. Д. А. бил сключен договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот – апартамент № , находящ се в [населено място],[жк], блок № , вход, етаж, в размер на 40 000 лв. За обезпечаването му върху имота била учредена законна ипотека в полза на банката. Въззивният съд приел за установени и обстоятелствата, че сумата по кредита изтеглен от Ж. Д. А. била преведена по сметка на продавача П. Г.; договорът за покупко-продажба бил сключен по време на брака на ответниците, които до прекратяването му през 2020г. изплащали кредита със семейни средства, а след това вноските били заплащани от ответника Ж. А..

Съдът констатирал, че с влязло в сила решение по гр. дело №943/2021 г. на Районен съд – Добрич между ответниците била допусната и извършена делба на процесния недвижим имот, който бил изнесен на публична продан.

Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели на ищцата – С. И. Г., Р. Г. М. и Г. Д. А., по отношение на които приложил разпоредбата на чл.172 от ГПК, като син на ищцата. От същите приел за установено, че в процесния имот живеела ищцата П. К. и семейството на сина Г. А., като ответникът Ж. А. идвал много рядко. Посочил, че в показанията на свидетелите Г. и М. липсвала конкретика, като свидетелят Г. знаел за проблемите на ищцата със сина Ж., който искал да вземе апартамента. Отбелязал, че личните впечатления на свидетеля М. датирали след 2014 г., когато заживял в блока, като според него Ж. не е предявявал собственически права и претенции към жилището, но същевременно го чувал да казва, че това е неговият имот.

Въззивният съд кредитирал и показанията на свидетелите на ответника Я. Н. Я., Д. Ж. А. и Е. Ж. А., от които приел за установено, че Ж. е считал процесният имот за свой, но е оставил в него да живеят майка му и брат му Г..

Въз основа на така установеното, въззивният съд посочил, че за да бъде придобит един имот по давност, е необходимо да бъде установено постоянно, несъмнено, явно и спокойно владение. Развил съображения, че когато упражняването на фактическа власт е започнало като държане, е необходимо да е налице промяна на намерението, с което лицето владее имота. Отбелязал, че промяната на намерението в такова да се държи вещта като своя, вместо за другиго или като обща, трябва да бъде изразено по ясен (несъмнен) начин спрямо собственика на имота – чрез действия, които не пораждат съмнение за отричане на неговата власт по отношение на вещта и не допускат чужди действия.

Приел, че в конкретния случай, от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява промяна в намерението у ищцата да упражнява фактическа власт върху процесния имот изключително и само за себе си. Посочил, че по делото не е установено тя да е извършила действия, които недвусмислено са отрекли правата на досегашния собственик и тези действия, както и промененото намерение за владение да са достигнали до него. Изложил, че липсата на такива действия обосновава извода, че промяната в намерението, с което ищцата е владяла процесния имот е скрита, а владението – опорочено, поради което не могат да настъпят последиците на чл. 79, ал. 1 от ЗС. Допълнително съдът посочил, че по делото не е установен и началния момент, в който ищцата е променила намерението, с което владее имота, респ. от този момент да е изтекъл изискуемия се от закона давностен срок за придобиването му. По изложените съображения съдът направил извод за неоснователност на предявения иск.

По иска за прогласяване нищожността на процесния договор за покупко-продажба като симулативен, въззивният съд развил принципни съображения за хипотезите на абсолютна и относителна симулация; за привидните договори, както и за допустимостта на свидетелски показания за опровергаване съдържанието на нотариален акт, при твърдения за различна воля у страните от тази, която е обективирана в него. В тази връзка съдът посочил, че за разкриване на твърдението за симулативност на една сделка, гласни доказателства са допустими само в хипотезата на чл.165, ал.2 от ГПК. Приел, че ако опровергаването на съдържанието не включва твърдения за привидност на изявлението, забраната на чл.164, ал.1, т.2 от ГПК е непреодолима, а по чл.164, ал.1, т.6 от ГПК – свидетели са допустими само при изрично съгласие на страните. Отбелязал още, че симулацията на една сделка може да бъде доказана и с косвени доказателства.

Въз основа на тези принципни съображения съдът приел, че по делото не е установено наличие на начало на писмено доказателство, което да прави допустимо събирането на гласни доказателства, при условията на чл.165, ал.2 от ГПК. Приел, че представеният по делото предварителен договор за продажба на процесния имот не е такова доказателство, тъй като съдържащите се в него насрещни волеизявления са насочени именно към продажбата му за сумата от 50 000лв. Направил извод, че по делото не е установена и липса на воля на страните по продажбеното правоотношение, изразяваща се в нежелание да настъпят неговите правните последици. Отбелязал, че уговорената цена на имота била преведена по сметката на ищцата, като продавач, което обстоятелство не било оспорено в хода на производството. Същата била заплатена със средства по сключения от купувача Ж. А. договор за ипотечен кредит, който продължавал да изпълнява. Развил съображения, че извод за наличие на твърдените от ищцата пороци на сделката не може да се направи и от представения по делото нотариален акт, с който същата е сключена. В заключение направил извод за недоказаност на твърдението за симулация на процесната сделка и неоснователност на предявения иск.

Касаторът е направил искане за допускане на касационното обжалване по следните правни въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищцата като предпоставка за определяне на принадлежността към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за вреди“. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в решение №126/18.10.2019г. по т. д. №1785/2018г. на ІІ т. о., поради което иска обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Навел е доводи, че съдът не е изследвал всички преки и косвени доказателства индикиращи намерението за своене на ищцата и демонстрирането му спрямо ответника.

Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и според разясненията по приложението дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК

Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване.

Поставеният от касатора въпрос е неотносим към произнасянето и мотивите на въззивния съд по предявените от страната искове (за нищожност на сключения договор за покупко-продажба и установителен за правото на собственост върху процесния имот). Същият не е обуславящ за крайния резултат по спора, поради което по отношение на него не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Искането е обосновано с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд, което по естеството си представлява касационно оплакване за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, което както беше посочено, не е основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Поставен е и въпросът: Допустими ли са гласни доказателства без съгласието на другата страна, за разкриване на абсолютна симулация между роднини по права линия, при липса на обратно писмо или начало на писмено доказателство? Твърди се, че разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК е била неправилно тълкувана от въззивния съд, който е ограничил приложението, като не я е приложил в отношенията между страните. Посочил, че граматичния анализ на разпоредбата обосновава извод, че същата е приложима между роднини и за доказване на обстоятелства, за които по закон се изисква писмен акт, като претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Въпросът отново е необуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, тъй като в същото съдът не се е произнасял и не е формирал изводи по приложение на разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК. Изводът му за недопустимост на свидетелските показания за установяване симулативността на процесната сделка е основан на разпоредбата на чл.165, ал.2 от ГПК и установените по делото обстоятелства, поради което по отношение на въпроса не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че е налице трайно установена практика на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.164, ал.1, т.3 и чл.165 ал.2 от ГПК, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, поради което не е налице и посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №63/01.03.2024г. постановено от Окръжен съд – Добрич по в. гр. д. №544/2023г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: