Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от О. П баня срещу решение №349 от 04. 12. 2018г. по в. т.д.№433/2018г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение №193 от 18. 04. 2018г. по т. д.№230/2017г. на ОС отм. а Загора, като на въззиваемата страна са присъдени разноските по делото. С първоинстанционното решение е осъдена О. П баня да заплати на „Автобусни превози П. баня“ ООД сумата 50 000 лева, представляваща неизплатена компенсация за извършен от превозвача „Автобусни превози П. баня“ ООД обществен превоз на пътници по автобусни линии от общинската и областната транспортни схеми по договор №171 от 22. 11. 2012г. и по договор №172 от 22. 11. 2012г., осъществен от превозвача по намалени цени за ученици и пенсионери, дължима за м. юли, м. август и м. септември 2014г. съгласно решение №601/13. 02. 2014г. на ОС-Павел баня, ведно с обезщетение за забавено плащане по чл. 86 ЗЗД в размер на 14 416. 40 лева, дължимо за периода на забавата от 03. 10. 2014г. до 03. 08. 2017г., ведно със законната лихва върху главницата от 50 000 лева, считано от 04. 08. 2017г. до окончателното изплащане на дължимите суми, както и разноските по делото.

В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното въззивно решение ПАС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неправилност на акта поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд в нарушение на закона и съдебната практика не е обсъдил всички възражения и доказателства по делото, вкл. заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Излага доводи, че с оглед допуснатото процесуално нарушение следва да се приеме, че претенциите за плащане на компенсации са останали недоказани както по основание /липса на договорно, административно или нормативно задължение за плащане/, така и по размер /решение №601 от 12. 02. 2014г. на ОС-Павел баня е административен акт, който не съдържа поемане на ликвидно задължение към конкретна транспортна фирма за плащане на компенсация за обществен превоз; липсват доказателства за броя на издадените за исковия период абонаментни карти за ученици и пенсионери, вкл. регистри на издадените карти и ежемесечни справки/, поради което решението на въззивния съд следва да се отмени и да се отхвърлят предявените срещу общината искове. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществения процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: за задължението на въззивния съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни. Твърди, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/09. 12. 2013г. на ОСГТК, както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - решение №217/09. 06. 2011г., гр. д.№761/2010г., ІV г. о.; решение №228/01. 10. 2014г., гр. д.№1060/2014г., І г. о. Заявява, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът „Автобусни превози П. баня“ ООД не подава отговор на касационната жалба в законоустановения срок /отговор на касационната жалба е депозиран на 11. 10. 2019г./.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД за осъждане на О. П баня да заплати на „Автобусни превози П. баня“ ООД сумата 50 000 лева - компенсация за извършен обществен превоз през м. юли, м. август и м. септември 2014г. на пътници по автобусни линии от общинската и областната транспортни схеми, осъществен по намалени цени за ученици и пенсионери, ведно със законната лихва до окончателното плащане, както и обезщетение за забавено плащане по чл. 86 ЗЗД в размер на 14 416. 40 лева, въззивният съд приема, че ищцовото дружество осъществява обществен превоз в изпълнение на процесните два договора №171 и №172 от 22. 11. 2012г. с предмет „Възлагане на обществен превоз на пътници по автобусни линии от общинската и областната транспортни схеми“, като с Решение №601 от 13. 02. 2014г. на Общинския съвет П. баня са определени две категории правоимащи лица, които заплащат 50% от цената на билета или на абонаментната карта /ученици и пенсионери с постоянен адрес и/или ученици на територията на О. П баня с право на пътуване с допълнително намаление, извън разпоредбите на ПМС №66/1991г./ и е прието намалението на цената на картите да се компенсира от Общината в рамките на определените средства в Общинския бюджет за 2014 година, като О. П баня превежда месечно на превозвача компенсация в размер на 20 000 лева /т. 4/.

За неоснователни са счетени възраженията на ответника по отношение липсата на основание за плащане и недоказване по размер на претенцията за компенсиране на намалението на картите за ученици и пенсионери за исковия период, като решаващият съдебен състав излага доводи, че задължението за плащане на компенсаторно обезщетение не произтича от цитирания административен акт - решение №601 от 13. 02. 2014г. на ОбС, а от договорите за обществен превоз на пътници /чл. 15. 4./, предвиждащи задължение за възложителя да изплаща на изпълнителя /превозвач по договорите/ полагащите му се средства от Републиканския бюджет за субсидиране на загубите и за компенсиране на безплатните и по намалени цени пътувания на някои категории граждани, като в решението на ОбС е конкретизиран само размерът на компенсцията. Съдът се аргументира както с разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 6 ЗМСМА, предвиждаща, че бюджетът на Общината се приема от Общинския съвет, като е установено от заключението на ССЕ, че в общинския бюджет на ответната община за 2014г. е предвидена сума за изплащане на субсидии за дейностите по транспорта, пътищата, пощите и далекосъобщенията в размер на 240 000 лева /за 12-те календарни месеца на годината по 20 000 лева месечно обезщетение за компенсации/, така и с безспорния факт, че за първите 5 месеца на 2014г. О. П баня е изпълнявала задължението си по чл. 15. 4. от договорите за обществен превоз като е изплащала ежемесечно компенсации от 20 000 лева без да прави възражения, вкл. и такива за неизпълнен договор /платени са задълженията по издадените пет данъчни фактури, като последното плащане е на 10. 06. 2014г. по фактурата за м. юни 2014г./.

Като неоснователно е отхвърлено и възражението на ответника, че като възложител не дължи заплащане на компенсаторно обезщетение през исковия период, тъй като изпълнителят е неизправна страна по двата договора за обществен превоз на пътници поради нарушение на чл. 11, чл. 12 и чл. 13 от договорите. Въззивният съд приема за установено, че за изпълнителя са възникнали задължения да издава абонаментни карти за превоз на пътници, разпределени в отделни групи /ученици, работници, пенсионери др./- чл. 10, да води заверени от възложителя регистри за издадените абонаментни карти по посочените категории групи /чл. 11/ и да предоставя ежемесечно на възложителя водените от него регистри за проверка и отчитане /чл. 12/, но с оглед доказателствата счита, че не е налице съществено договорно неизпълнение, което да освобождава възложителя от неговото задължение за плащане. Излага аргументи, че изискванията за издаване на абонаментни карти са регламентирани в чл. 17 от Наредба №2 от 31. 03. 2006г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване в автомобилния транспорт, предвидени в нормативните актове за определени категории лица отм., като от доказателствата по делото, вкл. заключението на ССЕ се установява, че ищцовото дружество води регистри за издадените абонаментни карти на различните категории лица /регистър на издадените абонаментни карти на ученици и студенти – редовно обучение за 2013г. и 2014г., в който са включени 927 лица; регистър за абонаментните карти за 2014г. на лицата, получаващи пенсия, навършили възрастта по чл. 68, ал. 1 и ал. 3 КСО, в който са включени 1242 лица; регистър на издадени карти за ветераните от войните, в който са включени 7 лица/. С оглед констатациите в заключението на ССЕ и разменената между страните кореспонденция съдът намира, че въпреки липсата на заверка от общината на регистрите за 2014г., предвид плащането на компенсации за първите 5 месеца от годината /общо 100 000 лева/ и обстоятелството, че са предоставяни и ежемесечни справки /опис-сметки/ на издадените карти, не може да се приеме съществено неизпълнение на договора от страна на превозвача. Изложени са мотиви, че връщането на опис-сметките от общината на превозвача е без доказано основание, като във Вътрешните правила за условията, реда, отчитане, контрол и приемане на образци за изготвяне на справки, отчети от превозвачите на територията на Общината не са регламентирани задължителни реквизити за водените регистри, нито са приложени образци.

За безспорно е прието и обстоятелството, че съгласно чл. 13 от договорите за доброволно въведените намаления за отделните социални групи, извън нормативно регламентираните, възложителят не дължи компенсации на изпълнителя, като в процесния случай не е налице доброволно въведено намаление. Намалението е по решение на ОбС П. баня и на основание раздел ІІ на Глава ІІ от Наредба №2 от 15. 02. 2002г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси, в който изрично е предвидено, че в конкурса не могат да се поставят условия пред превозвачите за извършване на безплатни или с намалени цени пътувания, без да са предвидени компенсации за това.

С оглед изложеното и при съобразяване на факта, че в периода 2013г. и 2014г. единствено ищцовото дружество е осъществявало обществен превоз на пътници на автомобилния транспорт, като от заключението на ССЕ се установява, че превозвачът е издавал абонаментни карти за пътуване на ученици, пенсионери, ветерани от войната, военноинвалиди и е реализирало ежемесечно приходи от доставката на транспортните услуги, съдът приема, че превозвачът е осъществявал договорената транспортна услуга по приетите преференциални цени и е издавал данъчни фактури за дължимите компенсации.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като обсъди и възраженията на страните е значим за изхода на спора, тъй като обуславя изводите на въззивния съд. Налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09. 12. 2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК съдебна практика по чл. 290 ГПК се приема, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В

случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към възникване и съществуване на задължението за заплащане на компенсаторно обезщетение за извършен от ищеца по възлагане от ответника обществен превоз през м. юли, м. август и м. септември 2014г. на пътници по автобусни линии от общинската и областната транспортни схеми, осъществен по намалени цени за ученици и пенсионери. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на сключените между страните договори и всички съставени в тяхно изпълнение документи, решението на ОбС, както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза, като е приел за доказани правно-релевантните факти, обуславящи правото на ищеца като изпълнител по договорите да получи компенсаторно обезщетение от възложителя в размера, приет с решението на ОбС П. баня и изплащан без възражения през първите пет месеца от 2014г. Обсъдени са и възраженията на въззивника относно липсата на основание и недоказване по размер на вземането на ищеца, като са изложени подробни мотиви за тяхната неоснователност. В отговор на възраженията в жалбата въззивният съд анализира договорните правоотношения между страните, техните права и задължения, вкл. правото на ищеца в качеството му на изпълнител на обществен превоз да получи компенсация за извършването на превоз на намалени цени за определени категории пътуващи, като се аргументира не само с правната уредба на конкурсите за осъществяване на обществени превози на пътници, въз основа на който са сключени и процесните договори, но и с факта на взето решение от ОбС за плащане на компенсация на единствения превозвач /ищеца/ в конкретно посочен размер, отпускането на дължимата сума в бюджета и реалното изпълнение на това задължение от ответната община за предходния на исковия период. Изложени са подробни мотиви и относно приетите за неоснователни възражения за неизпълнен договор от страна на превозвача. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Оплакванията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд, за грешна преценка на фактите и обстоятелствата, респ. за неправилност на съдебното решение са основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да се обсъждат само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Противоречието с решения на апелативни съдилища не е основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение и не следва да се обсъжда.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

На ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като претендираното адвокатско възнаграждение е договорено и платено за процесуално представителство и изготвяне на отговор на касационната жалба, какъвто не е представен в законоустановения срок, респ. не е обсъждан в производството по чл. 288 ГПК.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №349 от 04. 12. 2018г. по в. т.д.№433/2018г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.