О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2273

София, 07.05.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 3257 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, гр. София и „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ” ЕООД, гр. София чрез пълномощника им адвокат Д. П. против решение № 356 от 16.04.2024 г., постановено по гр. д. № 223 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 2351 от 21.11.2023 г. по гр. д. № 6996/2022 г. на Районен съд - Бургас за отхвърляне на предявените искове по чл. 76, предл. 1 ЗС от „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД срещу Д. А. З. и „ДЕЛТА ГАРД” ЕООД, за осъждането им да върнат отнетото на 29.04.2022 г. чрез насилие владение върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 1 943 кв. м., находящ се на територията на къмпинг „К.”, м. „М.”, землището на [населено място], ведно с находящите се в този имот ваканционно бунгало с размери 3,00 на 3,00 м, ваканционно бунгало с размери 3,00 х 4,00 м, рецепция с навес, дървена конструкция с площ от 50 кв. м. и масивна стоманобетонна постройка – поща с площ от 180 кв. м;, евентуално по чл. 75 от ЗС от ХЕЛИО-ТУР-С” АД срещу Д. А. З. и „ДЕЛТА ГАРД” ЕООД, за осъждането им да предадат отнетото на 29.04.2022 г. владение върху недвижимите имоти и по чл. 76, предл. 1 ЗС от „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ” ЕООД срещу Д. А. З. и „ДЕЛТА ГАРД” ЕООД, за осъждането им да върнат отнетото на 29.04.2022 г. чрез насилие държане върху същите движими и недвижими вещи, като първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 75 ЗС на „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД против Д. А. З. и „ДЕЛТА ГАРД” ЕООД за осъждането им да предадат владението, отнето на 29.04.2022 г., на ваканционно бунгало с размери 3,00 на 3,00 м, ваканционно бунгало с размери 3,00 х 4,00 м, рецепция с навес, дървена конструкция с площ от 50 кв. м.

Д. А. З. е подал чрез пълномощника си адвокат С. П. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

„ДЕЛТА ГАРД” ЕООД е подало чрез пълномощника си адвокат Д. М. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е констатирал, че в исковата молба се твърди, че от 2000 г. „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД е владяло процесния имот, въпреки че с влязло в сила Решение от 09.03.2006 г. по гр. д. № 2546/2004 г. на ВКС, IV-Б г. о., е установено по отношение на праводателите на Д. А. З., че „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД не е собственик на този имот. Твърди се още, че от 2016 г. до 29.04.2022 г. „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД е осъществявало владение върху имота чрез наемателя „ТХ РУСАЛКА ХОИДЖЕЙЗ“ ЕООД. Излага се, че в периода от 19.06.2017 г. до 22.07.2021 г. фактическата власт върху процесния имот е била отнета от „ДЖИ ЕНД ДЖИ – 90“ ЕООД и „ДЕЛТА ГАРД “ ООД. С влязло в сила Решение № 1387 от 22.06.2020 г. по гр. д. № 9467/2017 г. на Районен съд - Бургас било постановено връщане на имотите, поради което според ищците владението/държането им не следвало да се счита за прекъснато. Тезата на ответника Д. А. З. е, че е закупил имота на 07.12.2021 г., но е установил владените върху него на 24.03.2022 г., тъй като дотогава „ДЖИ БИ ИНВЕСТ ГРУП“ ЕООД и/или „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД незаконосъобразно не са го допускали до имота. „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД твърди, че не е отнемало владението/държането на ищците върху процесния имот на сочената от тях дата и не е установявало фактическа власт впоследствие.

От фактическа страна е прието за установено, че процесният имот е с идентификатор 67800.54.41, а по предходен план – 10.94.

С протокол за въвод (л. 104 от първоинстанционното дело) праводателите на Д. А. З. са установили владение върху процесния имот на 31.01.2001 г. Ищците са оспорили съдържанието на този документ, като са твърдели, че въвод не е извършван на посочената дата. С протоколно определение от 21.06.2023 г. е открито производство по оспорване на съдържанието на документ. Съдът е указал на ищците, че е в тяхна тежест на докажат истинността му. По делото не са събрани доказателства, които да опровергават съдържанието на протокола за въвод (свидетелските показания касаят по-късен период), поради което следва да се приеме, че през 2001 г. владението върху имота е упражнявано от праводателите на З., а не от ищците. Това не изключва възможността владението да е установено в следващ момент.

Съдът е обсъдил представените договори за наем между „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД (наемодател) и „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ” ЕООД (наемател), първият от които е от 1.02.2009 г., а последният от 1.05.2016 г. Посочил е, че с първите три договора са били отдадени под наем недвижими имоти, част от които са терен с площ от 217 400 кв. м., представляващ къмпинг „К.“ и находящи се в него търговски и туристически обекти, а с последния договор къмпинг „К.“ отново е отдаден под наем, но вече като терен с площ от 32 400 кв. м. Не е ясно от къде произтича разликата в площта на къмпинга, нито кои имоти се включват в обхвата на договора. Липсва приложението по чл. 1.1 от договора, което е неразделна част от него. Дори да се приеме, че договорът за наем е сключен за целия къмпинг, включително процесният имот, последният договор за наем (този от 01.05.2016 г.) е със срок на действие 3 години от датата на подписването му. Първоинстанционният съд е приел, че на основание т. 1.2 договорът следва да се счита за прекратен. Това виждане е правилно, тъй като цитираната от ищците норма на чл. 236 ЗЗД е диспозитивна. Същевременно следва да се отбележи, че държането, което се защитава с иска по чл. 76 ЗС не зависи от основанието, от което е възникнало, нито от продължителността му. Наемателят може да брани своето държане и след изтичане на договора за наем, когато не е изпълнил задължението си по чл. 230 ЗЗД да предаде вещта на наемодателя. В случая сам по себе си договорът за наем не доказва осъществяването на фактическа власт, особено в хипотеза като настоящата, при която се твърди осъществяване на фактическа власт след края на срока на договора.

Въззивният съд е отчел, че в исковата молба е посочено, че от 19.06.2017 г. до 22.07.2021 г. държането на „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ “ ЕООД върху процесния имот е било отнето от „ДЖИ ЕНД ДЖИ – 90“ ЕООД и „ДЕЛТА ГАРД “ ООД. Впоследствие с влязло в сила решение № 1387 от 22.06.2020 г. по гр. д. № 9467/2017 г. на Районен съд - Бургас бил уважен искът по чл. 76 ЗС на „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ “ ЕООД срещу „ДЖИ ЕНД ДЖИ – 90“ ЕООД и „ДЕЛТА ГАРД“ ООД. Поради това според ищците фактическата им власт не следва да се счита прекъсната в посочения период. Съдът е констатирал, че решение № 1387 от 22.06.2020 г. по гр. д. № 9467/2017 г. на Районен съд - Бургас касае имоти, сред които не е процесният. Направил е извод, че при това положение следва да се приеме, че ищците са признали, че не са упражнявали фактическата власт върху имота в периода от 19.06.2017 г. до 22.07.2021 г., а тя се е осъществявала от „ДЖИ ЕНД ДЖИ – 90“ ЕООД и „ДЕЛТА ГАРД“ ООД.

Съдът е отчел, че по извършената проверка по жалбата на Д. А. З. от 22.02.2022 г. до ОД на МВР - Бургас за самонастанили се в имота му лица, са изследвани данни, че фактическата власт върху имота е установило дружеството „ДЖИ БИ ИНВЕСТ ГРУП“ ЕООД. С договор от 1.04.2022 г., подписан от З. (чрез пълномощника му Г. Д.) и „С.Д.С.Б.“ ЕООД (чрез С. Т.), като автентичността на подписите е установено от съдебно-почерковата експертиза, ответникът е отдал под нае 20 кв. м. от процесния имот.

По отношение показанията на свидетелите Е. (че „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ” ЕООД има договор за наем от 2015 г. и е стопанисвало имота от тогава до 29.04.2022 г.) и Б. (че дружеството е влязло във владение в къмпинга през 2021 г. съдът е посочил, че двамата свидетели са заинтересовани и изнесеното от тях трябва да се преценява във връзка с другите доказателства. В случая данните от проверката по жалбата на Д. З. и признанието на ищците опровергават тезата на свидетелите, че ищците са осъществявали фактическа власт върху имота.

Съдът е отбелязал, че не коментира многобройните доказателства, установяващи притежание на право на собственост (като е посочил конкретно всяко едно от тях), доколкото в документите липсват данни за владението.

По отношение на удостоверение от 7.11.2022 г. на кмета на [община], че собственик на къмпинг „К.“ е „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, а наемател е „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ е посочено, че този документ е издаден след датата на твърдяното отнемане, неясно въз основа на какви доказателства, поради което не следва да се коментира. Не установяват релевантни обстоятелства и приходна квитанция за такса, платена от Д. З. на [община], тъй като не е ясно за кой имот се отнася; протокола за извършено трасиране, тъй като не е ясно на коя дата от месец април 2022 г. и по чия инициатива е извършено; заповедите за премахване на незаконен строеж, становището на общинската администрация относно промяна предназначението на процесния имот, документите по уведомлението на З. до РДНСК и [община] за незаконен строеж, писмо от 03.03.2022 г. от „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД до министъра на вътрешните работи.

При така възприетия доказателствен материал въззивният съд е направил извод, че не е доказан факта на владението, респ. държането на ищците, липсват данни за свързаност между Д. З. и „ДЕЛТА ГАРД “ ЕООД, както и че З. е отнел владението/държането върху процесните имоти от ищците (установено е, че на процесната дата „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД са заградили други имоти в къмпинг „К.“, но не и процесния), а по отношение исковете по чл. 76 ЗС липсват доказателства за упражнено насилие.

По отношение произнасянето на първоинстанционния съд за движимите вещи (чийто характер е установен от съдебно-техническата експертиза) Окръжен съд - Бургас е посочил, че чрез иска по чл. 75 ЗС може да се защитава владението само върху недвижим имот, поради което е счел, че произнасянето на районния съд по този иск по отношение на движими вещи е процесуално недопустимо.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, гр. София и „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ” ЕООД, гр. София се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Касаторите считат, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по решение № 753 от 4.11.2010 г. по гр. д. № 1536/2009 г., І г. о. (че съвладението е общо упражняване на фактическа власт от две или повече лица с намерение за своене за себе си и за другите съвладелци, но всеки един от съвладелците е самостоятелен владелец, включително и по отношение на другите съвладелци); определение № 454 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 916/2012 г., ІІ г. о. (че искът по чл. 75 ЗС защитава владението като фактическо състояние от всяко нарушение, като предметът на доказване обхваща факта на владението и факта на нарушението и другите права на страните върху имота не подлежат на изследване); решение № 45 от 3.02.2011 г. по гр. д. № 242/2010 г. (че исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС са средство за защита на владението като фактическо състояние и че под „нарушение“ по смисъла на чл. 75 ЗС всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта или се създават пречки за спокойното упражняване на тази фактическа власт, като например системно преминаване пред имота, изграждане на постройка в него, изграждане на постройка в съседен имот, но на вътрешната регулационна линия между двата имота, заграждане на част от имота по начин, който затруднява достъпа до него и др.); решение № 179 от 19.04.2011 г. по гр. д. № 1100/2010 г. (че при защита по чл. 75 ЗС е без значение на какво основание почива владението и дали е добросъвестно или недобросъвестно).

Касаторите обаче не са формулирали правен въпрос спрямо който считат, че е налице противоречие между изводите на въззивния съд и посочената практика на ВКС. В касационната им жалба също липсват конкретни доводи, които да бъдат свързани с дадените тълкувания. Единственият конкретен довод касае представените договори за наем и изводите на съда по приложението на чл. 236 ЗЗД. Тези мотиви на съда от една страна са неотносими към посочената практика на ВКС, а от друга страна са изложени единствено в отговор на доводите във въззивната жалба на ищците по отношение извода на първоинстанционния съд, че договорните отношения са прекратени, тъй като страните изрично са уговорили чл. 236 ЗЗД да не се прилага. Същевременно изводът, който въззивният съд самостоятелно е направил е, че тези договори не установяват релевантни за спора обстоятелства, тъй като не доказват осъществяването на фактическа власт.

Предвид изложеното касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторите считат, че от значение за точното прилагане на закона са следните въпроси:

1) следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото;

2) следва ли мотивите на решението на въззивния съд да съдържат отделно излагане на мотивите, когато възприема изводите на първата инстанция и въз основа на каква оценка на доказателствата и фактите споделя мотивите на долната инстанция;

3) длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства за релевантните за конкретния спор факти, да ги обсъди в съвкупност и в тяхната взаимовръзка, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка;

4) може ли въззивният съд да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи съображения защо една част не възприема;

5) длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви доказателства от значение за разрешаване на спора да ги обсъди в решението си и да обоснове на кои дава вяра и на кои не;

6) длъжен ли е съдът в мотивите на решението да посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства.

Поставените въпроси са свързани с приложението на по чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и от една страна за настоящото дело се явяват хипотетични и без връзка с изхода на спора, тъй като в касационната жалба само бланкетно са заявени твърдяни пороци на въззивното решение, но липсва оплакване за конкретно необсъдено или превратно обсъдено доказателство или довод на ищците, както и за неправилен извод въз основа на противоречиви доказателства; от мотивите на въззивното решение е видно, че съдът не е препращал към изводите на районния съд, а е формирал самостоятелни такива, посочвайки доказателственото значение за спора на представените доказателства и фактите, които установяват. В изложението поставените въпроси също не са обосновани с конкретни твърдения на касаторите.

Същевременно по поставените въпроси е налице многобройна практика на ВКС, която е дала тълкуване по тях (например решение № 551/25.09.2024 г. по гр. д. № 1028/2023 г. на ВКС, I г. о., решение № 573/07.10.2024 г. по гр. д. № 4162/2023 г. на ВКС, I г. о. и посочените в тях актове на състави на Гражданска и Търговска колегии на ВКС). Наличието на утвърдено тълкуване в практиката на ВКС изключва приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е само бланкетно посочено чрез възпроизвеждане текста на правната норма и довода, че съдът неправилно е приел, че за касатора не са налице данни за осъществявано владение към процесната дата. Не е обосновано кои доказателства по делото установяват наличието на владението към релевантния момент, а при прочита на мотивите към въззивното решение не се констатира нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства и направените въз основа на тях фактически изводи, нито пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт или отсъствие на анализ на посочено доказателство или на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства.

При липса на основание за допускане на касационно обжалване касаторите следва да възстановят на ответниците направените по повод касационната жалба разноски, както следва: на Д. А. З. сумата 3600 лв. и на „ДЕЛТА ГАРД “ ЕООД сумата 1500 лв.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 356 от 16.04.2024 г., постановено по гр. д. № 223 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Бургас.

ОСЪЖДА ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, ЕИК 102004621, и „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ ЕООД, ЕИК 175411221, да заплатят на Д. А. З., ЕГН [ЕГН] разноски по повод касационната жалба в размер на сумата 3600 лв.

ОСЪЖДА „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, ЕИК 102004621, и „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ ЕООД, ЕИК 175411221, да заплатят на „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД, ЕИК 131506744 разноски по повод касационната жалба в размер на сумата 1500 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: