Производството е по реда на чл 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Миграция" при МВР, против Решение № 720/03. 02. 2017 г., постановено по адм. дело № 12459/2016 г., по описа на Административен съд София - град, с което по жалба на М. М., гражданин на И., чрез адв. И. от САК, е отменена негова Заповед № УРИ - 5364з - 3108/28. 11. 2016 г., за налагане на административна мярка "принудително настаняване на чужденец в СДВНЧ". Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на друго, с което жалбата против цитираната заповед бъде отхвърлена като неоснователна.

Ответникът - М. М., чрез адв. В. И. от САК, с писмен отговор и писмена защита оспорва касационната жалба като неоснователна.

Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба.

След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:

С обжалваното решение Административен съд София - град е отменил като незаконосъобразна Заповед № УРИ - 5364з - 3108/28. 11. 2016 г., на Директора на Дирекция "Миграция" при МВР, с която по отношение на М. М., гражданин на И., е наложена административна мярка "принудително настаняване на чужденец в СДВНЧ".

За да постанови този резултат съдът е приел, че административният орган не е съобразил изискването на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, че при налагане на принудителните идминистративни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Р. Б, категориите уязвими лица, наличието на производства по ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Прието е, че органът не е мотивирал заповедта си с тази задължителна преценка, като обсъди относимите към нея факти и обстоятелства.

Изложени са подробни съображения, че съгласно изискванията на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, държавите - членки могат да задържат гражданин на трета страна, по отношение на когото са образувани процедури за връщане, но само за да се подготви връщането и/или да се извърши процеса на извеждане и то " освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по - леки принудителни мерки". Съдът е приел, че тази мярка е "крайна" и тя следва да се прилага само при проявлението на изключителни предпоставки, които са лимитативно установени в българското и европейското законодателство. Решението е неправилно.

Жалбоподателят пред първоинстанционния съд М. М. е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЧРБ, гражданин на трета държава и спрямо него има приложена ПАМ „принудително отвеждане до границата“ съгласно чл. 39б, ал. 1отс. з. Спорът по делото е формиран относно съобразяването на заповедта с чл. 15, § 1 от Директива 2008/115, относно който съдът е приел, че е приложен неправилно. Изводът за липса на мотивиране при издаване на заповедта и неприлагане на изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ е необоснован. Видно от съдържанието на обжалваната заповед същата е мотивирана с приложена ПАМ „принудително отвеждане до границата“. Поради това е налице процедура за връщане по смисъла на чл. 15, § 1 от Директива на чужденец, на когото е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 по смисъла на националния закон. Освен това административният орган е мотивирал акта си с необходимостта да се организира изпълнението на посочената мярка. Това е и законово определената цел на мярката съгласно чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ. Безспорно е, че настаненото лице не притежава документи за пътуване, които да позволяват незабавно напускане на страната, както и нужните за това средства, което означава необходимост от подготовка за връщането и осъществяване на процеса на извеждане от страната. Въпросът за това дали е налице някоя от хипотезите на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ – неустановена самоличност, възпрепятстване на изпълнението или опасност от укриване, които обуславят законосъобразността на настаняването, е решен при неправилно обсъждане на доказателствата. Преценката в тази насока сочи, че чужденецът е установен при опит за незаконно напускане на Р. Б при липса на законно влизане в страната, а също и при заявени различни цели за пребиваване, направен опит за представяне с различна самоличност пред ДАБ. Впоследствие е върнат, съгласно Р. Д от Унгария, след освобождаване от дома поради процедура по закрила. При липса на валиден документ за самоличност следва, че самоличността му не е установена и при информацията за влизане, пребиваване и напускане на територията на страната, следва да се приеме, че този елемент на фактическия състав е наличен. В конкретния случай цялостното поведение на лицето, изразяващо се във влизане в Р. Б по неустановения ред и начин, излизането от страната и трансферирането обратно, липсата на средства за издръжка и на реален адрес за пребиваване, съставляват фактите, визирани в хипотезата на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, които формират основателно съмнение за опасност от укриване. Посочените обстоятелства обосновават извод за правилно прилагане на нормата на чл. 44, ал. 6 от административния орган. Съгласно чл. 15, § 1 от Директива 2008/115 се изисква, освен посочената специална цел и алтернативно приложени предпоставки, да е установено, че в случая не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки. В чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ за разлика от чл. 15 на Директивата не се съдържа изрично това изискване. Съгласно чл. 1 от Директива 2008/115 се определят минималния комплекс от стандарти и процедури, които всяка от държавите - членки прилага относно връщането на граждани на трети страни, които пребивават незаконно на територията им. В решението по дело С-61/2011 г. на СЕС изрично посочва, че Директивата установява с точност процедурата, която всяка държава - членка трябва да прилага по отношение на връщането на посочената група лица и определя реда за протичане на различните етапи, които в своята последователност формира процедурата. Доколкото това са безусловни и достатъчно точни разпоредби /чл. 15 и 16/, не се налагат допълнителни специални средства, за да се прилагат от държавите - членки. При това тълкуване и при отчитане на неточното транспониране на част от изискванията, при които е допустимо задържането, следва да се извърши и преценка в този аспект. Поради това съдът правилно е изложил мотиви във връзка с възможността от прилагане на друга по-лека мярка, но изводът е неправилен и в противоречие с конкретните факти по спора. От данните по делото е безспорно, че лицето не притежава документи за пътуване през страната и извън нея, включително билети за публичен транспорт или друг легален превоз, няма установено местоживеене, а престоят е бил с цел транзит, липсват средства за издръжка и социална среда. При тези обстоятелства всяка друга по-лека принудителна мярка, като например редовно явяване пред властите, парична гаранция и др., биха били неефективни, а освен това и трудно осъществими. Това означава да се постави под условие възможността за изпълнение на принудителното извеждане. Следователно, с оглед конкретните обстоятелства по казуса, обосновани от събраните доказателства, е изпълнено и изискването на чл. 15, § 1 от Директивата да не може да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека ПАМ. Предвид изложеното, приетото от съда за липса на мотиви за изпълнение на предпоставките по чл. 15 е необосновано и изводът за незаконосъобразност на акта е в противоречие с приложимите материалноправни норми. В този смисъл е неприемлив и изводът за нарушение на чл. 6 от Хартата за основните права при доказаното съразмерно и законосъобразно прилагане на мярката. При постановяване на решението съдът е приложил неправилно закона, направените изводи са в противоречие с доказателствата и поради това необосновани.

По изложените съображения решението е неправилно и следва да се отмени, като при установените факти по делото следва да се постанови решение по същество, с което жалбата против Заповед № УРИ - 5364з - 3108/28. 11. 2016 г., на Директора на Дирекция "Миграция" при МВР, за налагане на административна мярка "принудително настаняване на чужденец в СДВНЧ", бъде отхвърлена като неоснователна. Разноски по делото не са претендирани, поради което не следва да бъдат присъждани.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 720/03. 02. 2017 г., постановено по адм. дело № 12459/2016 г., по описа на Административен съд София - град и В. Н. П.:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. М., гражданин на И., срещу Заповед № УРИ - 5364з - 3108/28. 11. 2016 г., на Директора на Дирекция "Миграция" при МВР, за налагане на административна мярка "принудително настаняване на чужденец в СДВНЧ". Решението е окончателно.