Производството е по установителен иск за собственост на реална част от урегулиран поземлен имот по регулационния план на Момчилград. В хода на делото е влязла в сила кадастралната карта на града и претендираната реална част е индивидуализирана и по действащата кадастрална карта.

Безспорно е, че ищецът „Технопрогрес М. ЕООД е собственик на УПИ ХVІІІ и УПИ ХІХ от кв. 102 по регулационния план на гр. Момчилград, явяващи се съседни на процесната реална част от УПИ ІІ от кв. 102, който е собственост на ответника по иска „МАХ 2000 ООД. Територията, в която са имотите, е урегулирана за първи път с плана на гр.Момчилград, одобрен през 1964г. По този план е образуван парцел І, отреден за Булгарплод и парцел ІІ - за Топливо. В следващия кадастрален и регулационен план, одобрен 1979г., парцелите са: V-за Горивни и строителни материали, парцел І-за Водно стопанство, парцел VI-за ОКС и парцел VIІ- за ОКС. Със заповед от април 1988г. е одобрено изменение на плана, като се променят границите на парцел V, парцели I, VI и VII се обединяват в парцел І-за Технопрогрес. Според действащия регулационен план от декември 1988г. имотите са както следва: парцел ІІ-За горивни и строителни материали и парцел І-за СП „Технопрогрес“, като границата между тях е идентична с границата по предходния план от 1979г. През 2008 г. по искане на ищцовото дружество е извършена промяна, като от УПИ І са образувани нови 11 урегулирани имота с номера от Х до ХХ. Промяната не засяга границите със съседните имоти.

Установява се безспорно от писмените доказателства, че ищцовото дружество е правоприемник на ДФ “Технопрогрес-М“, а последната е образувана с активите и пасивите на СП“Технопрогрес“-Момчилград. Ответното дружество от своя страна е частен правоприемник на “Топливо“ АД-София, което пък е правоприемник на ОП „Горивни и строителни материали“. През 1987г. на СП „Технопрогрес“- Момчилград е издадено разрешение за направа на ограда в парцел VІІ, кв. 57 по плана от 1979 г. Не се спори, че оградата е изградена от праводателя на ищеца и тя попада в имота на ответника според регулационния план на [населено място]. Въз основа на строително разрешение от 1987г. от страна на СП “Технопрогрес“ е извършено и „изместване на склада за Горивни и строителни материали“ към обект ПСОК-Момчилград. Видно от писмените доказателства, че между съществуващите държавни предприятия е било постигнато съгласие складът в имота на ответника да се измести на изток, така че да се осигури на ищеца допълнителна площ за вход в имота му с автомобили. Спорната реална част от УПИ ІІ в кв. 102 е заключена между парцелната граница (западната) на УПИ ІІ и изградената от ищеца масивна ограда и склада на „Горивни и строителни материали“, като площта на тази

част е 800 кв. м. Не се спори, че тя е във владение и се ползва от ищеца.

При тази фактическа обстановка съдът е намерил, че за да разреши спора, е необходимо да отговори на въпроса: налице ли са предпоставките на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, евентуално - на чл. 200, ал. 2 ЗУТ, за придобиване по давност на спорната реална част. Посочил е, че съгласно чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19, т. е има забрана за придобиване по давност на реални части от урегулирани поземлени имоти, неотговарящи на изискванията за минимални размери по чл. 19 от ЗУТ. Изключението, предвидено в алинея 2 на чл. 200 ЗУТ, допускащо придобиване по давност на реална част от поземлен имот, неотговаряща на изискванията на чл. 19 ЗУТ, е приложимо само в случаите, при които тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ, т. е. при първоначално урегулиране. На давността по чл. 200, ал. 2 ЗУТ може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот - само той е бил длъжен да заплати придаваемите части въз основа на предварителния договор по чл. 17, ал. 3 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ и ако окончателен договор не е сключен, но е владял 10 г. придаваемите части от съседния имот, може да ги придобие по давност. Обратно, не може да се позовава на чл. 200, ал. 2 ЗУТ собственик на УПИ, който е завладял реална част от съседен имот и е осъществявал владение повече от 10 години, без да има придаваема част. В подкрепа на тези разрешения съдът е посочил практика на ВКС. Приел е, че в случая не е налице хипотезата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ за придобиване по давност от ищеца на процесната реална част, тъй като няма придаваеми части при първоначално урегулиране, нито има съгласие на собствениците, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи.

По-нататък съдът е счел за релевантно дали процесната реална част, отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за самостоятелен УПИ и

оставащата част също отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ. Посочил е, че имотите на ищеца и на ответника се намират в промишлена зона, т. е. в производствена територия по последния регулационен план и се касаеза нежилищно застрояване. Затова е неприложима разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗУТ, регламентираща изискванията за размери - площ и лице при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване. Независимо от това, по делото не е установено, че претендираната от ищеца реална част от УПИ ІІ, собственост на ответника, отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ и в частност на ал. 6, съгласно която при урегулиране на поземлени имоти в границите на населените места за нежилищно застрояване или за други нужди без застрояване, техните размери се определят с подробен устройствен план, съобразно санитарно-хигиенните и противопожарните изисквания и съответните устройствени правила и нормативи. Съдът е възприел заключението на вещото лице С., според което процесната част не може да бъде урегулирана като самостоятелен имот за нежилищни нужди, тъй като няма необходимото лице за промишлена сграда. Същевременно, съдът е отказал да кредитира заключението на вещото лице Г., който счита, че процесната реална част може да бъде урегулирана съгласно чл. 19, ал. 6 ЗУТ. Това вещо лице сочи, че от източната страна може да се осъществи свързано застрояване - калкан, предвид съществуващата сграда(склад), от западната страна при отстояние 3м. от регулационната граница остават за застрояване около 8м. - къса страна за сграда, която по дължина покрива калкана със съседната сграда.Според съда този извод е необоснован, тъй като при урегулиране за нежилищно застрояване размерите на имотите се определят с ПУП съобразно санитарно-хигиенните и противопожарните изисквания и съответните устройствени правила и нормативи. В случая не е установено

какви са предвижданията по действащия ПУП на кв. 102 за производствената територия, в която попадат имотите на страните, вида и начина на застрояване. Съдът е отрекъл и възможността за свързано застрояване, предложена от това вещо лице, тъй като не е установено дали такова застрояване е допустимо по действащия ПУП и с оглед издаденото на ответника разрешение за строеж от 2015г. за „смяна на предназначение от „Топливо“ в дърводелски цех, пристройка към съществуващо хале, реконструкция, пристройка, надстройка на съществуващи сгради за

административно-битова и открит склад - навес“.

В обобщение въззивният съд е намерил, че претендираната реално

обособена част от УПИ II от кв. 102 по регулационния план на гр.

Момчилград, с площ от 800 кв. м., не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за самостоятелен УПИ, поради което и същата не може да бъде

придобита по давност от ищеца. Затова е ирелевантно дали ищецът е владял тази реална част повече от 10 години, доколкото е налице законова пречка за придобиването й по давност.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива са налице.

По първия правен въпрос - за задължението на съда да обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията, не е налице отклонение от практиката на ВКС. Съдът е обсъдил релевантните доказателства, включително ясно е посочил защо приема заключението на вещото лице С., а не приема това на вещото лице Г.. Правилността на тази преценка не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК.

От определящо значение за изхода на спора е вторият правен въпрос - за предпоставките за придобиване по давност по чл. 200, ал. 1, вр. с чл. 19, ал. 6 ЗУТ на реална част от урегулиран поземлен имот, който е предназначен за нежилищно застрояване или за други нужди без застрояване; необходимо ли е да е изработен ПУП, който да докаже наличието на горните законови изисквания или преценката се прави по действащия план. Именно въз основа на изводи по посочените въпроси въззивният съд е формирал крайния си извод за отхвърляне на иска. По въпроса не се сочи и не се открива съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №73 от 17. 12. 2021г. по гр. д. № 136/2021г. на Кърджалийски окръжен съд по касационната жалба на “Технопрогрес М“ ЕООД, ЕИК 108006068.

УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба по сметка на Върховния касационен съд в размер на 50 /петдесет/ лева.

При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.

При внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване в открито заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: