ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1312
София, 29.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 495 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. С., извършващ процесуални действия с попечителското съдействие на своята майка В. С. Г., чрез пълномощника му адв. П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 118/11.11.2024 г., постановено по в. т. д. № 182/2024 г. по описа на Апелативен съд-Велико Т., в частта, в която е потвърдено решение № 30/21.06.2024 г., постановено по т. д. № 2/2023 г. по описа на ОС-Ловеч, с което е отхвърлен предявеният от В. М. С. срещу ЗД „Л. И. АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на сумата над присъдения размер от 20000 лв. до сумата от 40000 лв., вследствие на настъпило на 22.05.2022 г. застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 21.06.2022 г. до окончателното му заплащане. Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, в която този иск е уважен до присъдената сума от 20000 лв., а първоинстанционното решение – в частта, в която не е обжалвано (в частта, в която осъдителният иск е уважен до сумата от 15000 лв., а отхвърлен за разликата от 40000 лв. до пълния му предявен размер от 50000 лв., предявен като частичен от общо претендираната сума 70000 лв.).
Касаторът поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, тъй като вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане в цялост на всички доказателства, относими към обема на причинените неимуществени вреди, при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд не е съобразил по-високия интензитет на действително претърпените болки и страдания, поради което присъденото застрахователно обезщетение е прекомерно ниско.
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди?”; 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт множество телесни повреди с трайно, пожизнено отражение, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г.?” (по тези две групи процесуалноправни и материалноправни въпроси се твърди противоречие както със задължителната практика - ППВС № 4/1968 г., така и с казуалната практика – решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., I т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2998/2013 г., I т. о.; решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2998/2013 г., I т. о. и решение № 28/09.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.); 3. „Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди” (твърди се противоречие с ППВС 4/1968 г.; решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2998/2013 г., I т. о. и решение № 88/09.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1015/2011 г., II т. о.); 4. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите” (твърди се противоречие с решение № 124/11.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 708/2009 г., II т. о.; решение № 88/17.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 2974/2013 г., II т. о.; решение № 177/27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 14/2009 г., II т. о. и решение № 1/05.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1002/2017 г., I т. о.); 5. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?” (твърди се противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II т. о.; решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о.; решение № 23/25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1154/2013 г., II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 94/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о.; и решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.); 6. „Представлява ли размерът на средната (минималната) работна заплата в България критерий от значение за определяне на обезщетението за неимуществени веди - при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с оглед характера (конкретно неимуществени вреди) и териториалното покритие на полицата на територията на целия Европейски съюз. В случай на необходимост за обвързване на обезщетението с размер на средната М. не следва ли да е необходимо съдът да анализира икономическата реалност като цяло на територията на Европейския съюз поради еднаквост на застрахователното покритие. Представлява ли размерът на средната (минималната) работната заплата изобщо един от критериите, които следва да се съобразят при определяне на размера на обезщетението по претенция за компенсация на неимуществени вреди от застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите и ако е такъв, може ли да се отчита размер на „средна брутна работна заплата” пред липсата на яснота на този размер и факта, че такъв не е нормативно установен, не е определен, а определяем - критерий, който няма точни параметри може ли да бъде използван?”; 7. „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди - при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, кои са критериите, които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и може ли размерът на обезщетение за морални вреди да се обоснове със съобразяване на размера на средната (минималната) брутна работна заплата. Прилагането на критерий „икономически условия” в страната за конкретна година, без да се сочат характеристики и особености на тези условия и при пълно игнориране на лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, който е установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий от значение за правилно приложение на принципа на справедливост (по последните два материалноправни въпроси се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II т. о.; решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 23/25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1154/2013 г., II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 3040/2014 г., II т. о.; решение № 94/24.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 916/2011 г., I т. о. и решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.). Счита, че поставените правни въпроси, подробно конкретизирани, са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и касационната частна жалба, и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед на обстоятелството, че застрахователят не е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие е уважен за сумата от 15000 лв. (в тази част то е влязло в сила), основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на този иск е установено със сила на пресъдено нещо, като спорът пред въззивния съд се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение. По спорния въпрос апелативният съд е съобразил обстоятелството, че към момента на увреждащия инцидент - 22.05.2022 г., пострадалият пешеходец е бил почти на 15 г., като в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП е претърпял счупване на лъчевата и лакътната кости на дясна предмишница. Естеството на фрактурата не е наложило оперативна интервенция, а му е проведено консервативно лечение, изразяващо се в извършване на закрита репозиция и поставяне на гипсова имобилизация за срок от 30 дни. Лечението е продължило в рамките на нормалния срок и без усложнения. Съгласно приетата СМЕ счупването на кости е съпроводено със значителна болка, като непосредствено след инцидента - в рамките на един месец, ищецът е приемал медикаменти за туширане на болковата симптоматика. Травмата е причинила на пострадалото дете затруднение в движенията на дясната ръка за около 5-6 месеца. При извършен преглед година и половина след ПТП се установило, че движенията на дясната гривнена става са неболезнени, леко ограничени по обем и с нарушен по сила захват на дясната ръка, като ищецът има субективни оплаквания от болка при промяна на климатичните условия. В о. с. з. обаче вещото лице от СМЕ изяснява, че захватът на ръката не е нарушен, а се констатира само затруднена супинация (завъртане на ръката в областта на гривнената става), като не е налице голямо отклонение от нормалните стойности. Категорично е, че това остатъчно явление от травмата е отстранимо чрез провеждане на курс на рехабилитация, с добри перспективи за пълно възстановяване с оглед младата възраст на пострадалия. Той обаче не е провеждал рехабилитационни и физиотерапевтични процедури в специализирано заведение, а както сам е споделил при прегледа, извършвал е раздвижване в къщи, като е упражнявал ръката си с различни по тежест движения. С оглед обстоятелството, че година и половина след инцидента пострадалият не е посещавал лекар по повод на травмата от ПТП, апелативният съд е обосновал фактическото съждение, че детето и неговите родители са считали ръката за напълно възстановена - не са отчитали някакъв съществен проблем, изискващ предприемането на допълнително лечение. Майката на ищеца е фармацевт, има медицински знания и опит, поради което била несъмнено наясно с ползите от провеждане на рехабилитация.
Съобразявайки фактическите изводи, до които е достигнала СПЕ, въззивният съд е приел за установено, че в отговор на претърпяното ПТП ищецът е имал характерните за тази ситуация емоционални преживявания и обичайното преминаване през отделните фази на преработка на психотравмата, съпътствани с промени в съня, повишена тревожност, когнитивни затруднения, страхове, постоянно връщане и говорене за проблема. Острата травматична криза - периодът след първата фаза на стъписване и шок, била овладяна в рамките на първия месец с оглед личния ресурс на детето за справяне със стресови ситуации, подкрепящите доверителни отношения в семейството и с приятелите, както и получената специализирана помощ на психолог. След това е настъпило успокоение и към момента на освидетелстването травматичното събитие е преработено, негативните емоционални преживявания в основната им част не са актуални, а остатъчните са свързани с реакции на предпазливост и изострено внимание при пресичане на пътно платно. Тези повишени предпазливост и внимание не са приети от апелативния съд като фактори, нарушаващи социалното функциониране на ищеца, а напротив - отчетени са като позитив за всеки пешеходец. Съдът не е възприел за достоверни показанията на св. И. М., че ищецът споделял, че все още има кошмари от инцидента, тъй като при освидетелстването на С. от психолога той не е споделил подобни изживявания - самото заключение опровергавало наличието им, като освен това механизмът на ПТП и на получаване на травмата са такива, че не предлагат толкова силен и продължителен емоционален отклик.
Апелативният съд е приел за установено, че релевантното травматично увреждане е причинило на ищеца обичайните битови затруднения при подобна травма на активната ръка - в периода на имобилизацията на крайника, като вероятно до месец след свалянето на гипса той е имал трудности при извършването на дейностите от ежедневието и се е нуждаел от помощта на своите близки за самообслужването си. От СПЕ, изготвена въз основа на беседа с пострадалото дете, се изяснявало, че ищецът е споделил за отсъствие от училище само през един ден, както и че ходи на фитнес 2-3 пъти седмично и обича да се занимава в боксова зала. Тези обстоятелства опровергавали изложените във въззивната жалба фактически твърдения, че социалното му функциониране е било засегнато в по-голяма от обичайната степен (не е могъл да общува и играе с връстниците си и да спортува).
Въззивният съд е изяснил, че при определяне на заместващото обезщетение съобразно критериите, предписани в чл. 52 ЗЗД, трябва да се вземе предвид и икономическата конюнктура в България към момента на настъпване на релевантното ПТП и съдебната практика по казуси със сходни травматични увреждания. Счел е, че ориентир за икономическата обстановка са освен лимитите на застрахователно покритие по чл. 492 КЗ, които не са променяни през последните години, но и минималната работна заплата през 2022 г. - 710 лв. и средната работна заплата в страната към средата на 2022 г. по данни на НСИ - около 1700 лв. Обосновал е правното съждение, че по дела със сходни травматични увреждания (без оперативно лечение, с нормален възстановителен период, без усложнения), настъпили през 2022 г., съдът е определял обезщетения в пределите между 20 000 лв. и 40 000 лв., като по-високите обезщетения са присъждани при пострадали, чиято лична сфера е засегната в по-висока степен - напр. поради специфично използване на увредения крайник с оглед професионална и трудова реализация.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е достигнал до правния извод, че заместващото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие в размер на 20000 лв. отговаря на критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД, поради което след отмяна на първоинстанционното решение в тази част е присъдил допълнително сумата от 5000 лв.
Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Обобщени поставените от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроса са свързани с критериите за справедливост, от които съдът трябва да се ръководи при определяне на справедливото заместващо обезщетение за причинени на пострадал неимуществени вреди, респ. как трябва да цени самостоятелно и в съвкупност събраните по делото доказателства при прилагане на критерия за справедливост. Те отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на правния спор, но не е налице специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост”. То не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на заместващото обезщетение, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер (приети за установени в процеса на доказване). При определяне на обема на имуществената отговорност на застрахователя за причинените на пострадалия при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – възрастта на пострадалия и неговото здравословно състояние преди пътния инцидент (дете на 15 годишна възраст, без предходни здравословни оплаквания); характера и степента на причинените увреждания (счупване на лъчевата и лакътната кости на дясна предмишница, като естеството на фрактурата не е наложило оперативна интервенция, а му е проведено консервативно лечение, изразяващо се в извършване на закрита репозиция и поставяне на гипсова имобилизация за срок от 30 дни); продължителността и интензитета на търпените болки и страдания (лечението е продължило в рамките на нормалния срок и без усложнения, макар и травмата е причинила на пострадалото дете затруднение в движенията на дясната ръка за около 5-6 месеца; захватът на ръката не е нарушен, а се констатира само затруднено завъртане на ръката в областта на гривнената става, като не е налице голямо отклонение от нормалните стойности; това остатъчно явление от травмата да е отстранимо чрез провеждане на курс на рехабилитация, с добри перспективи за пълно възстановяване с оглед младата възраст на пострадалия); негативното отражение на инцидента върху живота на пострадалия и неговата психика (имал характерните за тази ситуация емоционални преживявания и обичайното преминаване през отделните фази на преработка на психотравмата, съпътствани с промени в съня, повишена тревожност, когнитивни затруднения, страхове, постоянно връщане и говорене за проблема; острата травматична криза - периодът след първата фаза на стъписване и шок, била овладяна в рамките на първия месец с оглед личния ресурс на детето за справяне със стресови ситуации, подкрепящите доверителни отношения в семейството и с приятелите, както и получената специализирана помощ на психолог; отсъствал е от училище само през един ден, посещава фитнес 2-3 пъти седмично и обича да се занимава в боксова зала - социалното му функциониране не е било засегнато в по-голяма от обичайната степен). Апелативният съд е съобразил и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие и минималната работна заплата през 2022 г. - 710 лв. и средната работна заплата в страната към средата на 2022 г. по данни на НСИ - около 1700 лв. Обосновал е правното съждение, че по дела със сходни травматични увреждания (без оперативно лечение, с нормален възстановителен период, без усложнения), настъпили през 2022 г., съдът е определял обезщетения в пределите между 20 000 лв. и 40 000 лв., като по-високите обезщетения са присъждани при пострадали, чиято лична сфера е засегната в по-висока степен - напр. поради специфично използване на увредения крайник с оглед професионална и трудова реализация. Въз основа на този съвкупен анализ на правнорелевантните факти, относими към определяне на размера на заместващото обезщетение, въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди възлиза на сумата от 20000 лв.
По същество с поставените от касатора правни въпроси се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение, но по него касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При всяко едно травматично увреждане неблагоприятните неимуществени последици са различни, поради което при определяне на заместващо обезщетение за причинените на пострадалите неимуществени вреди трябва да се следват задължителните за правосъдните орани тълкувателни разяснения при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., които са приложени от въззивния съд.
При формирана задължителна и казуална практика на ВКС, вкл. и тази, посочена в касационната жалба, не е обоснована и допълнителната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 118/11.11.2024 г., постановено по в. т. д. № 182/2024 г. по описа на Апелативен съд-Велико Т..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК В. М. С., ЕГН [ЕГН], извършващ процесуални действия с попечителското съдействие на своята майка В. С. Г., да заплати на ЗД „ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение в производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.