Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. П. Н. чрез особения му представител – адв. М. П., срещу въззивно решение № 81 от 11. 10. 2021 г., постановено по в. гр. д. № 254/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 582 от 23. 03. 2021г., постановено по гр. д. № 3156/2020 г. на Варненски окръжен съд. С последното е прието за установено на основание чл. 62, ал. 2 СК, че П. Н. Н. не е баща на детето Р. П. Н., както и е прието за установено на основание чл. 69 СК, че Р.АМ. е баща на детето Р. П. Н.. С решението е допусната промяна в имената на детето Р. П. Н., както следва: в бащиното име от П. на Р. и във фамилното – от Н. на М..

Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението към касационната жалба е поставен следният материалноправен въпрос: „оспорването и установяването на произхода от бащата на представляваното от мен дете“ и процесуалноправният въпрос за значението и необходимостта от назначаването на ДНК експертиза. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 103/2016 г. по гр. д. № 1371/2016 г. на ВКС, ІV г. о., Решение на ЕСПЧ, Пето отделение, от 28. 09. 2006 г. по делото К. и Щ. срещу България и решение на ЕСПЧ от 26. 05. 1994 г.

Ответниците по касационната жалба Ц. Р. П., Р.АМ. и П. Н. Н., както и контролиращата страна Дирекция социално подпомагане – Варна не вземат становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

П. В окръжен съд са предявени искове с правно основание чл. 62, ал. 2 СК и чл. 69 СК. Ищцата Ц. Р. П. излага, че ответникът П. Н. Н. е неин бивш съпруг, като бракът им е прекратен с влязло в сила на 17. 12. 2019 г. съдебно решение. Във фактическа раздяла се намират от лятото на 2018 г., откогато са прекъснали всякакви съпружески и интимни контакти между тях. От месец декември 2018г. ищцата заживяла на съпружески начала с ответника Р.АМ. и на 11. 09. 2020 г. родила от него дете – ответника Р. П. Н.. Тъй като детето е родено, преди да са изтекли 300 дни от прекратяване на брака, в акта му за раждане като негов баща е записан като баща П. Н. Н.. Ищцата твърди, че същият обаче не е биологичен родител на детето, тъй като то е заченато от Р. М..

От представеното по делото удостоверение за раждане на детето Р. П. Н. се установява, че същото е родено на 11. 09. 2020 г. и като негов баща в акта му за раждане е записан П. Н. Н.. Бракът между Ц. П. и П. Н. е прекратен чрез развод с решение, влязло в сила на 17. 12. 2019г. Към 11. 09. 2020 г. не са изтекли 300 дни от прекратяването му, поради което и на осн. чл. 61, ал. 1 СК се презюмира, че бившият съпруг е баща на детето.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели – майката на ищцата, чиито показания са ценени при условията на чл. 172 ГПК и като непротиворечащи на останалите събрани доказателства и на приятелка на ищцата, която има непосредствени впечатления за семейния живот на ищцата и отглеждането на детето Р.. Приел е, че от тях се установява обстоятелството, че бившите съпрузи са се намирали в трайна фактическа раздяла от есента на 2018 г., от когато П. Н. е напуснал семейното им жилище и от тогава не поддържат интимни отношения. Същевременно, в периода на вероятното зачеване на детето Р. /приблизително 9 месеца преди 11. 09. 2020 г./, т. е. към началото на 2020 г., ищцата вече е живеела на съпружески начала с Р. М.. Поради така установената липса на интимни отношения между съпрузите след есента на 2018 г. въззивният съд е приел, че детето Р. не произхожда от презюмирания баща П. Н. Н. и презумпцията за бащинство е опровергана. В този смисъл са и направените изрични изявления в производството от същия. Въззивният състав е приел още, че детето Р. е заченато и родено по време на съвместното съжителство на ищцата и ответника М., включително интимни отношения, които от раждането му и понастоящем заедно се грижат за него. Затова съдът е стигнал до извода, че детето Р. произхожда биологично от ответника М., в който смисъл са и изявленията на последния, направени в производството.

Въззивният съд е отхвърлил твърденията на особения представител на въззивника, че вероятно се развива симулативен процес като неподкрепени от нито едно от събраните по делото доказателства. Във връзка с искането за назначаване на ДНК експертиза, което не е уважено, е изяснил, че тази експертиза няма характеристиката на абсолютно доказателство в производството, а следва да бъде обсъдена заедно с всички останали относими доказателства. Съдът може да се произнесе относно произхода на детето, като установи категорично факта на зачеването чрез косвени доказателства, без да е необходимо изготвянето на такава експертиза.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.

Поставеният от касатора материалноправен въпрос: „оспорването и установяването на произхода от бащата на представляваното от мен дете“ не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва формулировка под формата на въпрос, а и такъв не може да бъде конкретизиран от обстоятелствената част на изложението към касационната жалба.

Процесуалноправният въпрос, уточнен от настоящия състав, за значението и необходимостта от назначаването на ДНК експертиза по дело за установяване на произход на дете, не е решен в противоречие с цитираното от касатора решение. Трайно е прието в практиката на ВКС, включително в посоченото от касатора решение, на което изрично се е позовал и въззивният съд, че тъй като фактът на зачеването не може да бъде възприет непосредствено, настъпването му се установява по косвен път чрез доказателствени факти, които в своята съвкупност трябва еднопосочно да индицират, изключвайки всяка друга вероятност, осъществяването му и да са достатъчни за формирането на категоричен извод за него. Макар кръвно-груповите и ДНК експертизите да са от съществено значение в процеса на доказване на произхода, те нямат характеристиката на абсолютни доказателства в производството, а следва да бъдат обсъдени заедно с всички останали доказателства от значение за спора. Затова и липсата им не е пречка съдът да се поизнесе по така предявения иск, като установи категорично факта на зачеването чрез косвени доказателства. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и въз основа на тяхната преценка е приел, че произходът на детето е доказан по несъмнен начин от събраните косвени доказателства.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не се твърди противоречие на въззивното решение с решение на Съда на ЕС, а е цитирана практика на Европейския съд по правата на човека, която е неотносима към посоченото основание.

Липсва и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая по поставените въпроси е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. Освен това касаторът само бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

В процеса касаторът е представляван от адвокат М. П. от ВАК, назначен за негов особен представител при условията на чл. 29, ал. 4 ГПК. На особения представител се дължи адвокатско възнаграждение за всяка инстанция, като размерът му се определя от съда и същият се внася от ищеца, инициирал производството. С оглед на това настоящата инстанция определя дължимото адвокатско възнаграждение съобразно чл. 9, ал. 2 от Наредба №1 /2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на сумата 600 лв., която следва да бъде изплатена на адвокат М. П. от ищцата.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о. ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 81 от 11. 10. 2021г., постановено по в. гр. д. №254/2021 г. на Варненски апелативен съд.

ОСЪЖДА Ц. Р. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат М. П. П. от ВАК със служебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 1, адвокатско възнаграждение за особен представител в размер от 600 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: