Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Ю. Т. Г“ АД – дружество, учредено в Панама, вписано в Панамския търговски регистър по партида № 776744/S/, чрез адвокат В. А. В., против определение № 1563 от 14. 06. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд /САС/, Гражданско отделение, Четвърти състав по ч. гр. д. № 1566 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционно такова № 260159 от 17. 01. 2022 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-13 състав по т. д. № 170 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която съдът е върнал исковата молба, по която е образувано делото, поради невнасяне от страна на ищеца, на дължащата се по делото държавна такса.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Твърди се, че с разпореждане от 15. 12. 2021 г. първоинстанционният Софийски градски съд /СГС/ е оставил исковата молба на ищеца без движение до внасяне на дължащата се държавна такса от 159043. 36 лв., но с молба вх. № 261044 от 10. 01. 2022 г. ищецът поискал да бъде освободен от внасянето на такса. По това негово искане нямало произнасяне в определението на СГС, поради което и на това самостоятелно основание следвало въззивният съд да отмени определението, с което е върната исковата молба, като постановено в нарушение на процесуалния закон, а това било така, тъй като с подаване на искане за освобождаване от такси и разноски се спира срокът за изпълнение на разпореждането за внасяне на държавна такса. Предвид спирането на срока и липсата на произнасяне по искането за освобождаване от държавна такса, определението за връщане на исковата молба се явявало преждевременно постановено. На свой ред според ищеца апелативният съд приел, че не било вярно, че нямало произнасяне по искането за освобождаване от такса от страна на СГС, но според ищеца такова произнасяне в диспозитива на определението на СГС в действителност няма, а липсата на диспозитив се приравнява на непостановен съдебен акт. Предвид изтъкваната липса в определението на СГС, на диспозитив с произнасяне по искането му за освобождаване от държавна такса, според ищеца произнасяне по това му искане няма и до момента.

Иска се отмяната на обжалваното определение и връщане делото на първоинстанционния съд с указания, че следва да се произнесе по направено от частния жалбоподател второ искане за освобождаване от държавни такси и разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с очевидна неправилност на обжалваното определение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК с твърдения, че при обикновен прочит на определението се установява отказ от страна на въззивния съд да приложи нормите на чл. 83 и чл. 129 от ГПК, доколкото в определението си съдът е приел, че по делото е налице произнасяне по искането на частния жалбоподател за освобождаването му от държавна такса, а такова произнасяне няма.

Заявява се и произнасяне от страна на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправни въпроси, както следва:

1. Дължи ли страната внасянето на държавна такса по искова молба при указания от съда за внасяне на таксата и направено по време на течението на срока за изпълнение на тези указания искане за освобождаване от държавна такса? Твърди се, че приетото от апелативния съд по този въпрос – че макар и да е направено искане за освобождаване от държавна такса, разпореждането за връщане на исковата молба е правилно, защото в мотивите му било прието, че нямало основание ищецът да бъде освободен от такава, противоречи на определение № 393 от 27. 07. 2017 г. по ч. гр. д. № 1191/17 г. на Първо т. о. на ВКС.

2. Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото? Твърди се съдът да е игнорирал доводите на жалбоподателя, че няма произнасяне от първоинстанционния съд по искането му за освобождаване от държавна такса – противоречие с решение № 141 от 21. 09. 2021 г. по т. д. № 2586/2019 г. на Първо т. о. на ВКС.

3. При повторно заявено от страната искане за освобождаване от държавна такса, позовавайки се на нова пречка за внасянето на такава, направено преди да е изтекъл срокът за внасянето и съгласно разпореждане на съда, длъжен ли е съдът да се произнесе с нарочен акт и отделен диспозитив по това искане, включително досежно преценката си за наличието на ново обстоятелство, представляващо пречка за страната да внесе определената от съда държавна такса? Твърди се в противоречие с определение № 68 от 20. 11. 2012 г. по ч. гр. д. № 382/2011 г. на Трето г. о. на ВКС съдът да е приел, че обсъждането в мотивите на искането на страната за освобождаване от държавна такса, позовавайки се на нова пречка, представлява произнасяне по направеното искане.

По същия трети въпрос се поддържа наличието и на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като въпросът за дължимата държавна такса и възможността за внасянето и от ищеца предопределя съдбата на делото, при невъзможност за заплащането на таксата страната е възпрепятствана да упражни основното си право на иск, поради което и преценката на съда по молбата на ищеца за освобождаването му от държавна такса при всички положения следва да е обективирана в нарочен акт, подлежащ на обжалване, като в противен случай страната е лишена от законоустановения инстанционен контрол за правилността на преценката на първоинстанционния съд по искането му.

Наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се обосновава с твърдения за наличието на значим за изхода на делото във въззивната инстанция и четвърти въпрос: „Представлява ли невъзможността ищецът да събере свое съдебно установено вземане по реда на принудителното изпълнение нова пречка за внасяне на определената от съда държавна такса?“ По отношение на него се поддържа неправилност на изводите на въззивния съд, който споделяйки изцяло мотивите на първоинстанционния такъв е приел, че посочените от ищеца нови обстоятелства във връзка с финансовото му състояние, възпрепятстващо внасянето на определената от съда държавна такса – невъзможност за събиране на съдебно присъдено му вземане, не представляват нова пречка за внасяне на държавната такса, а са твърдения за установяване на неясни факти.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.

За да потвърди определението, с което първоинстанционният съд е върнал исковата молба на ищеца – частен жалбоподател, поради невнасяне на държавна такса и въпреки повторното му искане за освобождаване от такава, след стабилизирането на предходно определение на съда, с което на ищеца е отказано такова освобождаване, въззивният съд е изложил в мотивите си към обжалваното му определение, че ищецът е подал молба за освобождаване от държавна такса по делото, която с определение на първоинстанционния СГС е оставена без уважение. Същото определение е обжалвано и е влязло в сила, като потвърдено от въззивната инстанция с определение, което не е допуснато до касационно обжалване. Въззивният съд е изложил, че след приключване на производството по молбата с правно основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, с разпореждане от 15. 12. 2021 г. съставът на СГС е дал на ищеца повторни указания в едноседмичен срок да внесе и представи доказателства за плащането на държавна такса с предупреждение, че при неизпълнение на указанията исковата молба ще бъде върната. С молба от 10. 01. 2022 г. ищецът е направил ново искане за освобождаване от внасяне на държавна такса с твърдения, че са налице нови обстоятелства, касаещи преценката дали молителят следва да бъде освободен от такса. Като такива обстоятелства в молбата са изложени твърдения, че въз основа на осъдително решение в полза на молителя, на същия е издаден изпълнителен лист за присъдена сума и за събирането и е образувано изпълнително дело, по което обаче не му се разпределя нищо, тъй като по запорираната сметка на длъжника му няма наличност, както и че една от последиците от евентуалното прекратяване на настоящото производство в случай на неосвобождаването му от държавна такса, би била бъдещо и бързо извънсъдебно изпълнение върху цялото търговско предприятие на длъжника му – един от ответниците в производството „СИЛИСТРА ЛЕНД“ АД, което в крайна сметка би осуетило удовлетворяването му. По същество въззивният съд в решаващите си за изхода на делото изводи, обективирани в мотивите към обжалваното определение, е приел за неоснователно оплакването в частната жалба, с която е бил сезиран, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по повторно направеното от ищеца искане за освобождаване от държавна такса. За да стигне до такъв извод САС е изложил, че в мотивите си към определението, с което е върнал исковата молба на ищеца, СГС е обсъдил новопостъпилата молба на ищеца за освобождаване от държавна такса и е изложил подробни съображения в насока на това, че заявените обстоятелства в повторното искане на дружеството за освобождаването му от такса не налагат преразглеждане на вече постановеният отказ за такова освобождаване, тъй като на практика молителят не твърди наличие на нововъзникнала пречка за плащане, а прави искане за доказването на неопределени по съдържанието си факти. Въззивният състав е възпроизвел в мотивите си и извода на първоинстанционния такъв в насока на това, че нормата на чл. 64, ал. 1 от ГПК е израз на съдебна защита в разумен срок, тази на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Р. Б не допуска формално упражняване на предписани от закона права, ако с тях се цели увреждане на чуждо право или законен интерес, в какъвто смисъл и приложението на посочените норми лишава от правно значение повторно заявеното искане за освобождаване от държавна такса. Изрично е посочено в мотивите на обжалваното въззивно определение, че въззивният състав напълно споделя изразеното от състава на СГС становище, че посочените в молбата на ищеца от 10. 01. 2021 г. обстоятелства не могат да обосноват извод за наличие на предпоставките за освобождаване на ищеца – юридическо лице от заплащане на държавна такса, доколкото и в първоначалната молба за такова освобождаване са изложени твърдения за липса на финансови средства в дружеството, и че предявеният иск е единственото правно средство на защита на ищеца срещу възможността привиден кредитор на длъжника му да проведе извънсъдебно изпълнително производство върху цялото негово имущество, и така да осуети удовлетворяването му.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване на обжалваното въззивно определение не следва да бъде допуснато.

Обжалваното определение не е очевидно неправилно. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът на съдебния акт също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен анализ на приетото в мотивите, и на постановено от съда. В случая очевидната неправилност се обосновава от жалбоподателя с твърдения, че от самия прочит на обжалваното определение е видно, че въззивният съд е приел, че по делото е налице произнасяне по второто искане на ищеца за освобождаването му от държавна такса, а при прочита на потвърденото с обжалваното въззивно решение, първоинстанционно такова определение е видно, че такова произнасяне няма, поради което определението на САС е очевидно неправилно, доколкото при направено искане за освобождаване от държавна такса, срокът за внасянето и се спира. В случая в мотивите на обжалваното въззивно определение, противно на твърденията в тази част от жалбата, нарочно приемане от страна на въззивния състав, че по делото е налице произнасяне на първоинстанционния състав по второто искане на жалбоподателя за освобождаването му от държавна такса, няма. Въззивният състав е намерил за неоснователно оплакването във въззивната частна жалба, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по повторно направеното от частния жалбоподател-ищец в производството, негово искане за освобождаване от държавна такса. Този извод е основан на извършен от въззивния съд анализ на решаващата част от мотивите на първоинстанционното определение и е резултат от упражняването на проверяващата компетентност на въззивния състав, като такъв по съществото на спора, при осъществяване на инстанционния контрол върху правилността на първоинстанционния съдебен акт. Така изложеното обаче не сочи на очевидна неправилност на въззивното определение, доколкото такава не е видна при обикновения му прочит, без да се налага извършване на собствен анализ относно правилността на изводите на въззивния съд в обжалваното му определение. На свой ред такъв анализ би се явил част от последващата евентуалното допускане на касационно обжалване на въззивното определение, проверка на неговата правилност, но е извън предмета на настоящото производство. В допълнение следва да се посочи, че твърдяното явно противоречие между мотиви и диспозитив в случая е между мотивите на обжалваното въззивно определение и не неговия собствен диспозитив, а този на първоинстанционното определение, а твърдението за спиране на срока при постъпило искане за освобождаване от държавна такса в края на този абзац от жалбата, макар и принципно вярно, по никакъв начин също не сочи на очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Първият въпрос от изложението и обосноваващите го оплаквания в жалбата, са несъответни на обстоятелствата по делото, поради което и въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото с оглед конкретните мотиви на въззивния съд към обжалваното му определение, отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. В конкретният случай на ищеца е отказано с предходно определение на съда освобождаването му от държавна такса и това определение е влязло в сила. При така изложеното решаващите изводи на въззивния съд /съответни и на тези на първоинстанционния/, обусловили в крайна сметка отказа по същество ищецът да бъде освободен от държавна такса, са базирани на приемането от страна на въззивния състав, че при предходен отказ от такова освобождаване, постановен с влязло в сила определение, по делото ищецът не заявява и не установява наличието на нови обстоятелства, обуславящи и нова преценка досежно невъзможността му да заплати таксата. При това въззивният състав въобще не е обективирал в мотивите си извод, че страната дължи внасянето на държавна такса по искова молба, при указания от съда за внасяне на таксата и направено по време на течението на срока за изпълнение на тези указания искане за освобождаване от държавна такса, какъвто извод поставеният първи въпрос от изложението предпоставя по начинът, по който е формулиран.

Вторият въпрос от изложението е правен и принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване, но обосноваващите го оплаквания са базирани на твърдения, че въззивният съд е игнорирал доводите на жалбоподателя за липса на произнасяне от първоинстанционния съд по искането му за освобождаване от държавна такса, които твърдения са неоснователни. Напротив - доводите на жалбоподателя в изложената насока са нарочно обсъдени от съда в мотивите му и са приети за неоснователни, а правилността на изводите на съда в тази насока би била годен предмет на евентуална последваща допускането на касационно обжалване на определението, преценка относно неговата правилност по същество, но са извън предмета на настоящото производство по допускане на такова обжалване. Поради изложеното и по отношение на този въпрос не е налице поддържаният от жалбоподателя допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По начинът по който е зададен и обоснован, третият въпрос и изложените във връзка с него оплаквания, с оглед на заявеното основание за допускане на касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС, и на конкретната такава практика, в противоречие с която се твърди да е разрешен от въззивния съд, също не разкрива наличието на соченото основание за допускане на касационно обжалване. От една страна въззивният съд никъде в решаващите си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, не е отричал задължението на съда, сезиран с искане за държавна такса, да се произнесе по същото, пък било то и с нарочен акт и с отделен диспозитив, поради което и въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото. В случая и по делото на ищеца веднъж вече е отказано освобождаването от държавна такса с влязъл в сила, като резултат от приключило триинстанционно съдебно производство съдебен акт. Поради това и главната дейност на САС по проверка законосъобразността на първоинстанционното определение на СГС в подлежащата му на обжалване част - с която е върната исковата молба, която дейност на въззивния съд е обективирана в обжалваното определение и е видна от мотивите му, е осъществявана на съвсем друга плоскост – извършването на преценка за наличието или неналичието на нови обстоятелства, обосноваващи необходимостта и от изцяло нова преценка относно възможността или невъзможността за ищеца да внесе дължащата се такса. Дори и да се приеме обратното относно значението на отговора му за изхода на делото във въззивната инстанция, по отношение на този трети въпрос не е налице допълнителният селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Цитираното към третия въпрос на частния жалбоподател определение № 68 от 20. 11. 2012 г. по ч. гр. д. № 382/2011 г. на Трето г. о. на ВКС не е приложено към жалбата, акт са такъв номер и по такова дело не се намира и в електронните информационни системи на ВКС. Независимо от това, доколкото самият жалбоподател твърди, че същото е относимо към първоначален, а не повторен, както в случая, отказ за освобождаване от държавна такса, то същото е и неотносимо към случая.

По отношение на същия трети въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както точното му съдържание е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Обосноваването от страна на жалбоподателя, на наличието на това основание за допускане на касационно обжалване е базирано на принципни твърдения, които никога не са били спорни в практиката, но с оглед спецификите на случая, изложени и в настоящите мотиви - повторно искане за освобождаване от държавна такса след стабилизиран първи отказ за такова освобождаване, по делото не се установява да е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Приложимите в случая процесуални норми не са неясни, непълни или противоречиви, напротив – същите са ясни, пълни и непротиворечиви, практика по прилагането им не липсва, нито пък съществуващата такава е създадена в резултат на неточното им тълкуване, което да налага да бъде променяна или пък да бъде осъвременявано тълкуването и вследствие настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Четвъртият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, защото е не правен, а фактически - отговорът му е обусловен не от принципното прилагане на правилата на действащия обективен правов ред, а изцяло от конкретните обстоятелства по делото, съответно – значението му за спора се отнася не към основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а към неговата правилност.

По изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1563 от 14. 06. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по ч. гр. д. № 1566 по описа на съда за 2022 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: