Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД(н) А. Д. и К. М. срещу решение № 10567/09. 12. 2021г. по възз. т.д.№ 6093/2019г. на Софийския апелативен съд.С него се отменя изцяло решение № 1631/19. 09. 2019г. по т. д.№ 1513/2017г. на СГС и се постановява друго, с което се отхвърлят исковете на синдиците на „КТБ“ АД(н) срещу „Т. Медия“ ЕООД за обявяване за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД (н), на основание чл. 59, ал. 5 ЗБН, евентуално за обявяване за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД (н), на основание чл. 59, ал. 3 ЗБН, евентуално за прогласяване на нищожността, на осн. чл. 3, ал. 3, вр. ал. 2 от ЗБН, на прихващане, извършено от „Т. Медия“ ЕООД с изявление към„КТД“ АД(н), вх.№ 11025/05. 11. 2014г.

Основано на въведени оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, искането на касатора е за отмяна на обжалваното въззивно решение и за постановяване на друго, с което да бъде уважен главният иск, а, при отхвърлянето му – за уважаване на евентуалните искове.Касаторът оспорва изводите, че разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН(редакцията преди изменението от 28. 11. 2014г.) е ясна и недвусмислена и, че същата визира само прихващанията, извършени от длъжника, който по специалния ЗБН е винаги банка, както и изводите за приложимост по аналогия на разпоредбата на чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика по ТЗ.Счита, че, в противоречие с разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА, принципите и правилата на правото относно тълкуването на законовите разпоредба, въззивният съд не е провел необходимото тълкуване на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН.Излага подробни съображения защо употребеният в чл. 59, ал. 5 ЗБН в приложимата редакция термин „длъжника“ не визира несъстоятелната банка, а нейния длъжник, който след сключването на една или повече правни сделки е придобил едновременно и качеството кредитор.По същите съображения касаторът поддържа, че решението в тази част е необосновано, като постановено в нарушение на правилата на формалната логика и научните правила относно тълкуване на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в приложимата редакция.Наред с това, касаторът поддържа, че е допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички негови твърдения, доводи и представените и приети по делото доказателства, в частност, за неанализиране и необсъждане на параметрите и целта на договорите за прехвърляне на вземания, изложените във връзка с тях доводи, неразглеждане на всички публикувани на интернет страницата на БНБ доказателства, публичните изказвания в Народното събрание и въведените във връзка с тях доводи. Според касатора въззивният съд е приел неправилно, че знанието за неплатежоспособността на банката следва да бъде доказано само с преки доказателства, вместо с косвени, извлечени от изложените факти и обстоятелства по делото.Поддържа, че, в противоречие с материалния закон и допускайки съществено нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд не е изследвал и обсъдил хронологията на събитията, предшестващи отнемането на лиценза на банката за извършване на банкова дейност и относимите доказателства – доклада за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД, изготвен от одиторските фирми „Ъ. енд Я. Одит“ ООД, „Д. Б“ ООД и „АФА“ ООД, публикуваното на 27. 10. 2014г. на интернет страницата на БНБ, прессъобщението, ведно с доклада на БНБ до народните представители от 43-ото НС, изслушването в НС на управителя на БНБ И. И. и отделните клаузи на договорите за прехвърляне на вземания.Според касатора са в противоречие с материалния закон изводите на въззивния съд, че под „знание за неплатежоспособност“ по см. на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира „узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ( ред. преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015г.), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона“.Излага подробни съображения за това какво трябва да се разбира под „знание за неплатежоспособност“. Според касатора преценката за знание следва да се преценява към датата на отправяне на изявленията за прихващане, евентуално към сключване на договорите за цесия, което в случая е близо 4 месеца след поставяне на банката под специален надзор на 20. 06. 2014г.По същите тези съображения касаторът поддържа, че въззивното решение в тази част е необосновано, като постановено при нарушаване на правилата на формалната логика при преценка наличието на знание за неплатежоспособност по см. на чл. 59, ал. 3 ЗБН, съгласно представените доказателства.Касаторът оспорва и изводите, че извършеното от кредитор прихващане не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 3, вр. ал. 2 ЗБН, и подлежи на атакуване само на осн. чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН, в качеството им на специални за този погасителен способ норми.Според него е неправилен изводът относно съотношението между чл. 3, ал. 3 във вр. ал. 2 ЗБН и чл. 59 ЗБН, като поддържа, че при конкуренция на двете разпоредби следва да се приложи тази на по-силното основание, а именно нищожността.Поддържа, че, на осн. чл. 59, ал. 2 ЗБН, изявленията за прихващане, отправени в периода от датата на решението на УС на БНБ за отнемане на лиценза до датата на назначаване на синдик, не могат да породят валидно правно действие, тъй като не са отправени до компетентния за приемането им орган.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е въведено допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси:

1.Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията преди 28. 11. 2014г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика на същия?При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон?Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване?

2.Следва ли един общоизвестен факт да бъде изрично въвеждан като доказателство в производството, за да бъде ползван от страните по делото като общоизвестен факт? Публикуваната информация в интернет страницата на българска банка представлява ли общоизвестен факт, съгласно чл. 70, ал. 2 ЗКИ?Извършваните изслушвания и дебати в Парламента на Р. Б във връзка с казуса „КТБ“ АД и ТБ „В.“ представляват ли общоизвестен факт? До кой момент в производството е допустимо страна да се позове на общоизвестен факт, за да може да се ползва от същия?

3.Следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено с доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане?Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства?

4.Под знание за неплатежоспособност следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката в това число за отрицателната й капитализация?

5.Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава редът на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН?

Въведено е допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1, ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 1/08. 12. 2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК, решение № 222/06. 04. 2017г. по т. д.№ 425/2015г., II т. о., решение № 134/30. 12. 2013г. по т. д.№ 34/2013г., II т. о., решение № 212/01. 02. 2012г. по т. д.№ 1106/2010г. II т. о. по следния процесуален въпрос:

6.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства?

В подадения чрез пълномощник адв.И. Й.-Т. писмен отговор ответното дружество „Т. Медия“ ЕООД оспорва наличието на въведените основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Съставът на I т. о, в изпълнение на правомощията в производството по чл. 288 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел за установено, че с решение № 664 от 22. 04. 2015г. по т. д. № 7549/2016г. на СГС е обявена неплатежоспособността на „КТБ“ АД, определена е начална дата й дата – 06. 11. 2014г., открито е производство по несъстоятелност за банката и е обявена в несъстоятелност. Установил е, че решение № 664 от 22. 04. 2015г. по т. д. № 7549/2016г. на СГС е отменено с решение № 1443 от 03. 07. 2015г. по т. д. № 2216/2015г. на САС само в частта за определяне на начална дата на неплатежоспособността на банката и е определена за начална дата - 20. 06. 2014г. Приел е за установено и безспорно, че ответното дружество „Т. Медия“ ЕООД е било длъжник на „КТБ“ АД със задължения, произтичащи от договор за кредит от 10. 01. 2014г. в размер на 1 900 000 евро, с краен срок за погасяване, уговорен до 20. 12. 2016г., когато с уведомление, вх.№ 11025/05. 11. 2014г., по описа на деловодството на „КТД“ АД (н), дружеството е уведомило банката за прехвърленото му вземане от Б. Р. Ш. по договор за срочен депозит № 4X4/38140 от 2013г. и банкова сметка към него и по договор за срочен депозит № 4X4/255234 от 2013г. и банкова сметка към него и е направило изявление за прихващане, както и, че с уведомление № 11026/05. 11. 2014г. цедентът Б. Р. Ш. също е уведомил банката за прехвърляне на вземането си в полза на ответното дружество.Въззивният съд е приел, че по отношение на извършеното от ответника прихващане с изявление от 05. 11. 2014г. е неприложима новата редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН, (изм. и доп. - ДВ, бр. 98 от 2014г., в сила от 28. 11. 2014г.).Формирани са мотиви, че разпоредбата на § 8 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на ЗБН, (обн. ДВ, бр. 22/2018г.), с която е придадено обратно действие(от 20. 06. 2014г.) на новата редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН е обявена за противоконституционна с решение № 8/27. 05. 2021г. по к. д.№ 9/2020г. на КСРБ, поради което е неприложима по делото, предвид приетото в решение № 3/28. 04. 2020г. по к. д.№ 5/2019г., че прилагането на обявената за противоконституционна норма към висящо производство е в противоречие с принципа за върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от нея.По тези съображения въззивният състав е приел, че разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН следва да се приложи в редакцията й към момента на извършване на прихващането. Изложени са мотиви, че разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в приложимата редакция е ясна и недвусмислена и същата касае само прихващанията, извършени от длъжника, който по специалния ЗБН е винаги банка.След като е констатирал, че по прилагането на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в приложимата редакция няма задължителна съдебна практика, въззивният съд е приел, че, доколкото същата изцяло възпроизвежда разпоредбата на чл. 645, ал. 4 ТЗ, по която има постоянна и непротиворечива съдебна практика, приемаща, че този състав урежда недействителността единствено на прихващанията, извършени от длъжника в производството по несъстоятелност, това тълкуване следва да се отнесе и към разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в приложимата редакция.По тези съображения и, тъй като процесното прихващане не е извършено от длъжника-банката в несъстоятелност, въззивният съд е приел, че в случая не е налице фактическият състав на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН.Като е констатирал, че прихващането е преди решението на УС на БНБ от 7. 11. 2014г. за отнемане на лиценза на банката, въззивният съд е приел, че не е налице предвидената в чл. 59, ал. 4 ЗБН необорима презумпция за знание на извършилия прихващане кредитор за настъпилата неплатежоспособност на банката. За да отхвърли първия евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН, въззивният съд е приел, че е недоказан субективният елемент от фактическия му състав – знание за неплатежоспособността на банката на въведените от ищеца в исковата молба основания: общоизвестното – огласено в медиите, решение на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор и доклада за икономическото състояние на банката, който дава заключение, че капиталът й е отрицателна величина. Формирани са мотиви, че, дори на ответното дружество да са били известни предпоставките за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, от това не следва, че на ответника е било известно състоянието на неплатежоспособност на банката, тъй като предвидените в разпоредбата на чл. 116 ЗКИ предпоставки за поставяне на банка под специален надзор са различни от състоянието на неплатежоспособност на банката. Прието е, че, доколкото решение № 73 на УС на БНБ по протокол от 20. 06. 2014г. сочи само на вероятност за състояние на неплатежоспособност, но не и за наличие на такава, знанието на ответното дружество за вземането на решение № 73 на УС на БНБ по протокол от 20. 06. 2014г. не може да обоснове извод за неговата недобросъвестност при придобиване на цедираните вземания. Въззивният съд е формирал мотиви, че по делото не са представени каквито и да е доказателства ответното дружество да е знаело за публикувания на сайта на БНБ доклад за икономическото състояние на банката, тъй като този факт нито е бил обявен от съда за безспорен, нито законова норма презумира за общоизвестни данните, обявени на сайта на БНБ, поради което не може да бъде обоснован извод за знание за включените в този доклад данни за икономическото състояние на банката, включително, че капиталът й е отрицателен.Въззивният съд е цитирал постановените по чл. 290 ГПК решение № 51 от 21. 07. 2020г. по т. д. № 3109/2018г. на ВКС, II т. о., решение № 112/28. 10. 2020г. по т. д. № 1721/2019г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 161/17. 12. 2020г. по т. д. № 3089/2018г. на ВКС, ІІ т. о и др., приемащи, че „знание за неплатежоспособност“ по см. на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, нито със спиране на плащанията по чл. 116, ал. 2 т. 2 ЗКИ, а под „знание за неплатежоспособност“ по см. на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 3, ал. 2 ЗКИ(ред. преди изм. ДВ бр. 62/2015г.) преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъпа до тази информация се санкционира от закона, който субективен елемент от фактическия състав подлежи на доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Въззивният съд се е позовал и на решение № 239/15. 05. 2018г. по т. д.№ 986/2017г., I т. о., в което се приема, че в чл. 3, ал. 2 ЗБН и чл. 59, ал. 3 ЗБН са уредени различни фактически състави, поради което при осъществени прихващания от длъжник на банката чл. 3, ал. 2 ЗБН не може да намери приложение, а приложим е специалният състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН, както и, че, като уреждаща нищожността на действия и сделки, чл. 3, ал. 2 ЗБН, не може да се тълкува разширително.Като е възприел даденото тълкуване, въззивният съд е приел, че за процесното прихващане, извършено от длъжник на банката в несъстоятелност, не намира приложение чл. 3, ал. 3, във вр. ал. 2 ЗБН.

Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на посочените от касатора основания.

Въпрос № 1 е материално-правен и касае понятието „длъжник“ по см. на чл. 59, ал. 5 ЗБН.По него е формирана постоянна съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, предл. посл. ГПК - постановените по чл. 290 ГПК решение № 60156/15. 12. 2021г. по т. д.№ 2317/2020г., II т. о., решение № 60147/14. 01. 2022г. по т. д.№ 1757/2020г., II т. о. и др., която приема, че приложимата редакция на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН за преценката за относителната недействителност на прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН с пар. 9 от ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014г. (обн. ДВ 98/2014г., в сила от 28. 11. 2014г.) е първоначалната редакция на разпоредбата (ДВ бр. 92/2002г.), действала до изменението. Съгласно нея, могат да бъдат обявени за недействителни прихващанията, осъществени от длъжника/банката. С влизане в сила на изменението на разпоредбата, могат да бъдат обявени за недействителни изявления за прихващане, извършени от кредитор или от банката. Меродавен за преценката за приложимата норма е моментът, в който изявлението за прихващане е достигнало до насрещната страна. Изрично е прието в мотивите на посочените решения по чл. 290 ГПК, че нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в първоначалната й редакция( преди изменението от 28. 11. 2014г.) регламентира като относително недействителни единствено прихващания, извършени от длъжника и е лишено от правна логика становището, че под „длъжника“ разпоредбата визира не банката, а нейни длъжници.Въззивното решение, в което е прието, че за процесното прихващане, достигнало до банката на 05. 11. 2014г., не е налице фактическият състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН в приложимата редакция преди изменението с § 9 от ЗСИ на ЗДБ за 2014г.(обн. ДВ бр. 98/2014г., в сила от 28. 11. 2014г.), тъй като не е извършено от банката, е изцяло съобразено с така формираната съдебна практика.

По въпроси № 2, 3 и 4 за съдържанието на понятието „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН и неговото доказване, също е формирана постоянна по см. на чл. 280, ал. 1, предл. посл. ГПК съдебна практика, част от която е цитирана от въззивния съд - постановените по чл. 290 ГПК решение № 51 от 21. 07. 2020г. по т. д. № 3109/2018г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 10. 08. 2020г. по т. д. № 1920/2018г. на ВКС, I т. о., решение № 112/28. 10. 2020г. по т. д. № 1721/2019г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 161/17. 12. 2020г. по т. д. № 3089/2018г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 131/21. 12. 2020г. по т. д. № 751/2019г. на ВКС, І т. о., решение № 130 от 15. 01. 2021г. по т. д. № 2597/2018г. на ВКС, II т. о., решение № 142 от 21. 01. 2012г. по т. д. № 1904/2019г. на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 2387/2018г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 60134/15. 12. 2021г. на ВКС по т. д. № 558/2018г., I т. о., в които се приема следното:Не би могло да се приеме, че с поставяне на банката под специален надзор, с надлежно вписано в ТР(сега ТРРЮЛНЦ) решение, прихващащият кредитор, придобил активното вземане, или задължил се след решението на УС на БНБ за предприемане на оздравителни мерки по чл. 116 ЗКИ, е в известност за настъпила нейна неплатежоспособност.Знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да бъде обосновано със знание на прихващащия кредитор за решението от УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, тъй като знанието за настъпила неплатежоспособност не би могла да се приравни на опасност от неплатежоспособност, или евентуално наличие на състояние на неплатежоспособност на банка. Знанието на извършващия прихващане кредитор, че банката е спряла плащанията и е поставена под особен/специален надзор с публично оповестено решение на УС на БНБ не може да се разглежда като знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Под „знание за неплатежоспособност“ в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банка по чл. 36, ал. 2 ЗКИ (редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015г.), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Във всички случаи предвиденият от законодателя субективен елемент подлежи на пълно главно доказване от ищеца, чрез всички допустими доказателствени средства. Тъй като въззивното решение, с което е прието, че знанието на ответника за решение № 73 на УС на БНБ по протокол от 20. 06. 2014г. не може да обоснове извод за неговата недобросъвестност при придобиване на цедираните вземания, доколкото решението на УС на БНБ сочи само на вероятност за състояние на неплатежоспособност, но не и за наличие на такава, както и, че е следвало да бъде проведено пълно главно доказване от ищеца на субективния елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН, е изцяло съобразено с формираната съдебна практика по поставения въпрос.

По въпрос № 5 за обхвата на разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН също е формирана съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, предл. посл.ГПК, цитираното и от въззивния съд решение № 239 от 15. 05. 2018 г. на ВКС по т. д. № 986/2017г., I т. о., ТК, която приема, че прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН и подлежи на атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН, в качеството им на специални за този погасителен способ норми.Въззивното решение е съобразено изцяло с така формираната съдебна практика.

Наличието на постоянна съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 предл. посл.ГПК, която не се налага да бъде осъвременявана или променяна и с която въззивното решение е съобразено по поставените въпроси изключва въведеното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По въпрос № 6 за правомощията на въззивния съд отсъства поддържаното допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Задължителната съдебна практика и съдебната практика по см. на чл. 280, ал. 1, предл. 1 ГПК, която е цитирана от касатора и е служебно известна на състава, последователно приема, че и при условията на ограничен въззив по чл. 269 ГПК, въззивният съд дължи произнасяне по спорния предмет, след надлежно реализирана самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, и след обсъждане на въведените от страните доводи и възражения, като следва да формира самостоятелни фактически и правни изводи, с ограниченията съгласно чл. 269 ГПК. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по същество на спорното материално право. Въззивният съд е длъжен да се произнесе и по изложените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение, в рамките на предмета на въззивна проверка по чл. 269 ГПК. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща правораздавателна дейност. С тази съдебна практика въззивният съд се е съобразил изцяло, като е извършил самостоятелна преценка на доказателствата по делото и е изложил собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора, чиято материална и процесуална законосъобразност и обоснованост не могат да бъдат предмет на проверка в селективната фаза на касационното производство и, съответно, не могат да обосноват допускането до касационен контрол на въззивното решение.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.

При този изход на делото, на основание чл. 59, ал. 7 ЗБН, касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, съставът на I т. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 10567/09. 12. 2021г. по възз. т.д.№ 6093/2019г. на Софийския апелативен съд.

Осъжда „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30лв. (тридесет лева).

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: