Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Кооперация „Рибине“ срещу решение № 89 от 30. 11. 2021 г. по в. гр. дело № 269/2021 г. на Окръжен съд - Монтана /МнОС/, с което е потвърдено решение № 260334 от 28. 07. 2021 г. по гр. д. № 393/2021 г. на Районен съд – Монтана /МнРС/, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу И. Г. Ц. положителни установителни искове за признаване за установено, че сключеният между арендодателя А. Б. П. и ищеца договор за аренда на земеделска земя с нотариална заверка на подписите от 17. 10. 2012 г., вписан в Агенция по вписванията – Монтана /АВ - М/ с вх. рег. № 7385/18. 10. 2012 г., акт №. ....., том........., за ползване на три ниви с обща площ от 115. 312 дка, съществува и не е прекратен едностранно от ответника Ц. поради неизпълнение на основание чл. 28, ал. 1 Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/ – забавяне на плащането за повече от три месеца, и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК вр. с чл. 88 Закона за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/ на вписването на едностранното прекратяване на същия договор за аренда на земеделска земя, извършено в АВ – М с вх. рег. № 2/04. 01. 2021 г., акт № 2, том 1, както и за признаване за установено, че за стопанските години в периода 2020 г. - 2024 г. горепосоченият договор за аренда от 2012 г. е валиден и обвързващ страните.

Жалбоподателят поддържа в касационната си жалба, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано. Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като е счел делото за неизяснено от фактическа страна, но не е допуснал служебно, на основание чл. 7, ал. 1 ГПК, икономическа експертиза, която да изясни дали за стопанската 2018 г./2019 г. кооперацията е извършила арендното плащане или не. За да приеме, че са били налице законовите и договорните предпоставки за едностранно прекратяване на процесния аренден договор от арендатора, решаващият съд е изложил мотиви за „различни варианти, какво би било възможно да е“ плащането на сумата 5 711. 39 лв., с преводно нареждане от 17. 01. 2020 г., като не е указал на ищеца, че следва да представи допълнителни доказателства, че това плащане касае 2018/2019 стопанска година. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно, а делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, който да назначи икономическа експертиза за изясняването му от фактическа страна и за правилното му решаване. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец формулира в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следния въпрос: Когато делото е останало неизяснено от фактическа страна и изслушването на експертиза е било необходимо за изясняването му, длъжен ли е въззивният съд, преди да пристъпи към постановяване на решение, да назначи такава в съответствие с изискванията на чл. 7, ал. 1 ГПК?. Счита, че този въпрос е разрешен от МнОС в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55 от 11. 04. 2016 г. по гр. д. № 4914/2015 г. на Първо г. о. и в решение № 16 от 07. 02. 2014 г. по т. д. № 1187/2013 г. на Второ т. о., както и че ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевира бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.

Ответникът по касационната жалба - И. Г. Ц. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т. е. тя е допустима.

Кооперацията – ищец твърди в исковата молба, че по процесния договор за аренда, със срок на действие 10 години, считано от 20. 03. 2014 г. до 01. 10. 2024 г., ответникът е придобил ид. части от имотите – негов предмет и по този начин е встъпил в правата на арендодателя. Поради подобни придобивания на ид. части от различни собственици на имоти от страните по делото и заварени арендни договори, помежду им е налице уговорка всяка от страните да заплаща на другата аренда за ползваните от нея декари, собственост на другата страна до изтичането на съответния договор, като така ищецът ползва към предявяване на исковете 311. 425 дка - собственост на ответника. Твърди, че процесният аренден договор не е прекратен едностранно от ответника поради неплащане в срок на арендната цена, тъй като той е извършил плащане на 04. 01. 2021 г., преди изтичане на тримесечния срок на 31. 01. 2021 г., т. е. не е налице забавено плащане по смисъла на чл. 28, ал. 1 ЗАЗ.

В отговора на исковата молба, ответникът не оспорва договорните отношения между страните, като поддържа, че с нотариална покана, връчена на ищеца на 14. 07. 2020 г. е уведомил същия, че едностранно прекратява сключения договор за аренда на земеделска земя от 17. 10. 2012 г., по отношение на придобитите от него 43/48 ид. ч. от земеделските имоти, предмет на договора, поради неизпълнение на задължението му да плати дължимото арендно плащане за стопанската 2018/2019 г. в размер на 1 859. 40 лв. в договорения в раздел 3, т. 8 от договора срок - тридесет дни след прибиране на реколтата, т. е. определеният период е по-кратък от една стопанска година.

Въззивният съд е намерил за безспорно между страните, че за стопанската 2018/2019 г. ищецът е ползвал 310. 55 дка земя - собственост на ответника, сред които процесните три ниви, от които ответникът е придобил ид. части и е встъпил в правата на първоначалния арендодател по процесния договор за аренда на земеделска земя от 17. 10. 2012 г.. По спорния въпрос дали ищецът е извършил плащане на арендната цена за стопанската 2018/2019 г. в срок, т. е. дали са били налице основания за едностранно прекратяване /разваляне/ на арендния договор по смисъла на чл. 28, ал. 1 ЗАЗ, МнОС е приел, че съгласно чл. 3, т. 2 от договора за аренда, арендаторът се счита в забава от дата 02. 11. на съответната година, като в конкретния случай тримесечният срок по чл. 28, ал. 1 ЗАЗ е изтекъл на 02. 02. 2020 г.. От представеното от ищеца преводно нареждане с дата 17. 01. 2020 г. не може да се направи категоричен извод, че е платена арендната цена за стопанската 2018/2019 г. по процесния аренден договор, тъй като в преводното нареждане като основание за плащане е посочено рента по договор - 310. 550 дка, не е индивидуализиран договорът, нито за коя стопанска година е извършено плащането, а страните, които по занятие са арендатори е възможно да имат правоотношения и по други арендни договори или да е платена арендна вноска за предхождаща стопанска година с оглед обстоятелството, че ответникът е встъпил като арендодател по процесния договор още през 2014 г.. Решаващият съд е посочил, че горепосоченият документ удостоверява само плащане на сумата 5 711. 39 лева от ищеца на ответника за рента по договор за 310. 550 дка земя, но не и за кой период е плащането и дали в тази сума е включена земеделската земя по процесния договор. Заключил е, че дори да се приеме, че общо ползваната от ищеца земя - собственост на ответника е била 310. 550 дка /факт, приет за безспорен между страните/, то по никакъв начин по делото не е установено за кой период е извършеното плащане. При направеното изрично оспорване от страна на ответника и липсата на други доказателства в процеса, е заключил, че следва да се приеме, че носещият тежестта на доказване ищец не е установил да е платил арендната цена по процесния договор за процесната стопанска година в рамките на тримесечния срок по чл. 28, ал. 1 ЗАЗ / 02. 11. 2019 г. - 02. 02. 2020 г./. Поради това е намерил за осъществена хипотезата на чл. 27, ал. 1, т. 2 ЗАЗ, а именно, че срочният 10 – годишен договор за аренда е бил развален от изправната страна /арендодателя/ поради неизпълнение на договорните задължения от страна на арендатора.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, т. е. който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото, и спрямо който са налице някои от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е от обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор, поради което осъществява изискуемото от законодателя общо основание за допускане на касационния контрол. Той е намерил своето задължително разрешение в т. 3 ТР № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според него, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Поставеният правен въпрос е в контекста на първата визирана в т. 3 от горепосоченото тълкувателно решение хипотеза. Въззивникът – ищец е обективирал във въззивната си жалба оплаквания за това, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е установено да е постъпило плащане по процесния договор за периода 02. 11. 2019 г. - 02. 02. 2020 г., като е пропуснал да съобрази приетото като доказателство преводно нареждане от 17. 01. 2020 г., от което е видно, че на тази дата ищецът е превел на ответника сумата 5 711. 39 лв. - рента за стопанската 2018/2019 г.. Навел е също оплакване, че за да не признае плащането, МнРС е изложил мотиви, които не се основават на направени от ответника възражения и са в противоречие с доказателствата по делото. Ищецът не е релевирал във въззивната си жалба процесуално нарушение на първоинстанционния съд, свеждащо се до непопълване на делото с доказателства, които съдът може да събира по служебен почин, вкл. икономическа експертиза, вследствие на което делото да е останало неизяснено от фактическа страна, а само се е оплакал, че приетото преводно нареждане от 17. 01. 2020 г. не е ценено правилно, съобразно притежаваната от него доказателствена сила. Поради това за въззивния съд не е съществувало задължение да назначава служебно сочената за първи път в касационната жалба икономическа експертиза. Въззивникът не е навел във въззивната си жалба други процесуални нарушения на първоинстанционния съд, освен неправилно ценената доказателствена сила на преводното нареждане от 17. 01. 2020 г., като напр. дължими, но недадени указания за доказването на факт с правно значение, за който страна не е посочила доказателства. С оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, ограничаваща обхвата на дейността на въззивния съд по проверката на правилността на първоинстанционното решение, МнОС е бил ограничен единствено до направеното във въззивната жалба горепосочено оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Следователно атакуваното въззивно решение е изцяло съобразено с горепосочените задължителни разрешения на ВКС, т. е. не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Посочените от касатора две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК / решение № 55 от 11. 04. 2016 г. по гр. д. № 4914/2015 г. на Първо г. о. и решение № 16 от 07. 02. 2014 г. по т. д. № 1187/2013 г. на Второ т. о./ са неотносими към настоящата хипотеза, в която експертиза въобще не е била поискана от ищеца, тъй като последният е считал и твърдял, че правнорелевантният факт за осъществено плащане за съответната стопанска година на арендната цена, е достатъчно установен от преводното нареждане от 17. 01. 2020 г.. По първото соченото решение по чл. 290 ГПК експертиза е допусната и приета от първоинстанционния съд, но задачата й е била непълна, а по второто – представено доказателство по делото за констатация е следвало да бъде прието и да стане част от доказателствения материал, т. е. те касаят правомощия на въззивния съд, извън процесната хипотеза. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос изключва приложението на другото наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и релевираната бланкетно очевидна неправилност на обжалвания акт, която се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива не са осъществени по конкретното дело.

Съобразно гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на настоящото производство, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 980 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 30. 11. 2021 г. по в. гр. дело № 269/2021 г. на Окръжен съд - Монтана.

ОСЪЖДА Кооперация „Рибине“, ЕИК: 111005366, да заплати на И. Г. Ц., ЕГН: [ЕГН], сумата 980 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.