Производството е по реда на чл. 33-40 от Закона за Върховния административен съд във връзка с чл. 131-132 от Данъчния процесуален кодекс.
Образувано е по касационна жалба на директора на РДД - гр. С., против решение от 06. 01. 2005 г., постановено по адм. дело № 758 от 2004 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменен ДРА № 425 от 06. 10. 2003 г. на ДП ”Младост” при ТДД - гр. С., потвърден с решение № 259 от 12. 02. 2004 г. на РДД - гр. С., с който са определени допълнителни данъчни задължения на ООД ”Даниела 91” по ЗОДФЛ за 1999 г. в размер на 3709. 43 лв. и начислени лихви за забава в размер на1769. 09 лв. както и в частта за непризнато право на данъчен кредит в общ размер на11275. 18 лв. за данъчни периоди м. 05, 06 и м. 12 на 1999 г. и в тази част е признато това право.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон - касационно основание по смисъла на чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК, във връзка с чл. 11 ЗВАС. Касаторът счита, че съдът неправилно е приел, че е налице фактическия състав на чл. 64 във вр. с чл. 63 ЗДДС и е налице облагаема доставка. Изводът на данъчните органи, че не е налице доставка не е оборен. Оспорва решението и в частта за разноските които съдът е присъдил, като счита, че всички разноски следва да се понесат от данъчния субект съгласно чл. 130, ал. 4 ДПК.
Ответникът – ООД ”Даниела-91”, чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да се остави в сила решението на окръжния съд.
Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно, съобразено е с доказателствата по делото и материалния закон и следва да се остави в сила.
Върховният административен съд - І отделение, като прецени допустимостта на жалбата и изложените в нея касационни основания съобразно разпоредбата на чл. 39 ЗВАС, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в предвидения в чл. 132 ДПК 14-дневен преклузивен срок от надлежна страна, а разгледана по същество, се явява неоснователна.
С обжалваното решение Софийски градски съд в производството по чл. 121 и сл. от ДПК е отменил обжалвания ДРА № 425 от 06. 10. 2003 г. на ДП ”Младост” при ТДД - гр. С., потвърден с решение № 259 от 12. 02. 2004 г. на РДД - гр. С., с който са определени допълнителни данъчни задължения на ООД ”Даниела 91” по ЗОДФЛ за 1999 г. в размер на 3709. 43 лв. и начислени лихви за забава в размер на 1769. 09 лв., както и в частта за непризнато право на данъчен кредит в общ размер на11275. 18 лв. за данъчни периоди м. 05, 06 и м. 12 на 1999 г., като в тази част е признато това право. За да постанови този резултат Софийски градски съд е приел досежно определеното данъчно задължение по ЗОДФЛ, че действащите към процесния данъчен период счетоводни и данъчни разпоредби не обвързват признаването на разхода на ревизирания данъчен субект с осчетоводяването на прихода от изпълнителя по сделката, нито пък с ненамирането му на данъчния адрес или неподаване на годишната данъчна декларация. По отношение на непризнатото право на данъчен кредит по ЗДДС е приел, че не са налице предпоставките на чл. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС, както и чл. 65, ал. 1, т. 1 ЗДДС, а са налице изискуемите предпоставките на чл. 64 ЗДДС и следва да се признае на жалбоподателя правото на данъчен кредит по процесните фактури издадени от „Стилимперс” АД.
Обжалваното решение е постановено при правилни фактически и материалноправни изводи и не са налице основанията посочени в касационната жалба за отмяна на същото.
Относно определените данъчни задължения по ЗОДФЛ за 1999 г. съдът правилно е приел, че не са налице основанията посочени в разпоредбата на чл. 23, ал. 2, т. 13 ЗОДФЛ, за да бъде увеличен финансовия резултат на дружеството. В тази част данъчните органи са увеличили финансовия резултат на дружеството със сумата 10840 лв. представляващи извършени разходи от ревизирания данъчен субект по три броя фактури издадени от ЕТ"Юли-91". Вследствие на извършените действия при ревизията е определен данък по чл. 35 ЗОДФЛ за довнасяне в размер на 3709. 43 лв. и съответните лихви в размер на 1769. 09 лв. Данъчните органи са пристъпили към това увеличение приемайки, че данъчно задълженото лице не може да докаже разходите по приложените фактури по реда определен в нормативните актове, като за този си извод са се позовали на извършената насрещна проверка на издателя на фактурите, който не е бил открит на декларирания данъчен адрес и е установено, че не е подал данъчна декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ. В тази част съдът правилно е приел, че данъчните органи са направили незаконосъобразен извод относно наличието на фактическия състав на чл. 23, ал. 2, т. 13 ЗКПО, само поради това, че издателят на същите не е бил открит на посочения данъчен адрес. Т. факт сам по себе си не означава, че тези разходи не са направени и не са доказани документално, след като получателятпо сделката притежава редовни данъчни фактури, придружени с касови бонове от ЕКАФП за заплащане на сумата по тези фактури и същите са осчетоводени правилно в неговото счетоводство. Както е посочил и окръжният съд, действащите към процесния период материалноправни разпоредби не обвързват признаването на извършения разход на ревизирания данъчен субект с правилното осчетоводяване на прихода при неговия съконтрахент, нито пък с ненамирането му на посочения данъчен адрес.
Правилно е и решението в частта с която е отменен ДРА по отношение на непризнатото право на данъчен кредит за 1999 г., тъй като от цялостния доказателствен материал по делото, може да се направи извод за изпълнение на кумулативните изисквания на чл. 63 и чл. 64 ЗДДС за признаване на това право на получателя по сделките, след като е безспорно, че неговият предходен доставчик ”Стилимпрес” АД е издал процесните фактури, същите са включени в дневника за продажби и в справките декларации на този доставчик за процесните данъчни периоди на 1999 г. и фирмата се разчита с бюджета. Данъчният орган е отказал правото на данъчен кредит на жалбопадателя /сега ответник по касационната жалба/ единствено поради неизрядност на предходния доставчик - „Атлант - 97” ЕООД. Въз основа на това данъчните органи са приели, че не е налице доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС. Съдът правилно е приел, че този извод на данъчните органи е незаконосъобразен. Същият е и необоснован, тъй като от данните по делото е видно, че както данъчно задълженото лице така и неговият пряк доставчик водят редовно счетоводство, процесните фактури са правилно осчетоводени и тези две фирми се разчитат с бюджета. Изрично е посочено в обжалвания ДРА, че на ревизирания данъчен субект е извършена обстойна проверка на първичните счетоводни документи и записванията по счетоводните сметки, извършен е анализ на счетоводните данни, отразяващи разходите по икономически елементи съпоставени с приходите на фирмата. Посочено е, че разходите по икономически елементи в група 60 са точно определени, а приходите са формирани от реализацията на стоките и същите са осчетоводени по с/ка 702 /постъпления от продажби на стоки/, а разходите за доставка на стоки са отчетени по дебита на с/ка 304. Констатирано е още, че за ревизирания данъчен субект е налице съпоставимост между приходите и разходите съгласно изискванията на чл. 5, т. 3 ЗСч. Данъчните органи не са извършили никаква корекция по така заведените сметки на ревизирания субект, което означава, че доставките са реални, след като закупените стоки са използвани за последващи облагаеми доставки, по които ЕТ ”Даниела-91” е начислил съответния ДДС. В този смисъл е прието и неоспорено от страните заключение на вещото лице. Ако данъчният орган е считал, че сделките по които ревизирания субект е получател са нереални, то същите биха били такива и по отношение на последващите доставки извършени от него, което означава, че по тях не е следвало да се начислява ДДС и съответно е следвало да се извърши корекция която да личи от издадения ДРА, а такава корекция от данъчните органи няма. Освен това за този период /1999 г./ правото на ползване на данъчен кредит посочено в разпоредбата на чл. 64 и сл. от ЗДДС, регламентира единствено отношенията между пряк доставчик и получател по една сделка и не зависи от действията на предходния доставчик. От действията на последния и това, че не е включил в дневника си за продажби и СД издадените от него на прекия доставчик фактури, не би могло да се правят изводи за реалността или не на доставката, освен ако няма други констатации даващи основание да се направи такъв извод, а в случая такива други констатации също няма.
Предвид изложеното и тъй като не се установиха твърдяните касационни основания за отмяна следва обжалваното решение като правилно и законосъобразно да се остави в сила, вкл. и в частта за разноските, тъй като не е налице хипотезата на чл. 130, ал. 4 изр. последно ДПК.
Водим от горното и на основание чл. 40, ал. 1 ЗВАС, Върховният административен съд - I отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 06. 01. 2005 г., постановено по адм. дело № 758 от 2004 г. по описа на Софийски градски съд-АК, ІІІз състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ В. К. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ А. Д./п/ Р. М. М.М.