О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1318 [населено място], 29.04.2025г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари, две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 2246/2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ВИВ-94“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 166 от 08.06.2024 г. по в. т. д. № 90/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което на основание чл.270, ал.3 ГПК е обезсилено Решение № 497 от 16.11.2023г. по т. д. № 828/2022г. на Окръжен съд – Варна и е прекратено като недопустимо производството по делото. С посоченото решение ответникът К. Й. С., действащ като ЕТ „Иновации - С. Д. -К. С.“, е осъден на основание чл.526, ал.2 ГПК да внесе предварително в полза на ищеца „ВИВ-94“ ЕООД, в качеството му на овластен взискател, разноски по изпълнително дело № 20188940401845 по описа на ЧСИ с рег. № 894, с район на действие Окръжен съд - Варна в размер на 100 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявения иск, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции.
Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Настъпва ли перемпция по изпълнително дело въз основа на което взискателят е овластен по чл.526, ал.1 ГПК, при положение, че изпълнителният способ е приложен, взискателят е предявил своевременно иска по чл.526, ал 2 ГПК и съдебното производство не е приключило ?“;
2. „Следва ли да се счита, че с настъпването на перемпция по реда на чл.433, т.8 ГПК по отношение на изпълнително производство, отпада и материалното право на взискателя, ако същото не е удовлетворено ?“;
3. „В хода на съдебно производство по надлежно предявен иск по реда на чл.526 ГПК, в случай на настъпване на перемпция по изпълнителното дело, по което ищецът е бил овластен в качеството си на взискател, това води ли до последваща недопустимост на предявения иск, при положение, че взискателят не е осъществил пасивност, и е в невъзможност да поиска други изпълнителни действия от съдебния изпълнител ?“;
4. „Следва ли да се счита, че съдебното производство по реда на чл.526, ал.2 ГПК представлява изпълнителен способ и средство за осъществяване на принуда, който подлежи на надзор и се осъществява от съдебния изпълнител по висящо изпълнително дело ?“;
5. „Какви са последиците от постановлението за прекратяване на изпълнително дело по чл.433, т.1 ГПК по отношение на изпълняемото право на взискателя и има ли постановлението сила на пресъдено нещо по отношение на юридическите факти, обусловили перемпцията ?“.
Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по всички въпроси е обоснована с противоречие между изводите на въззивния съд и практиката на касационната инстанция, обективирана в Решение № 10 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 3231/2014 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 37 от 24.02.2021г. по гр д. № 1747/2020г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 126 от 28.06.2022г. по гр. д. № 3409/ 2021 г. на ВКС, III г. о. и т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предпоставката на чл.280, ал.1,т.3 ГПК е обоснована с твърдението, че при постановяване на решението въззивният съд се е позовал на неотносима към иска по чл.526, ал.2 ГПК съдебна практика.
По отношение на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се твърди, че постановеното от въззивната инстанция решение поставя ищеца в принципна невъзможност да защити материалноправния си интерес по предвидения в ГПК законен ред.
Ответникът – ЕТ „Иновации - С. Д. -К. С.“, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обезсили решението на първата инстанция, Апелативен съд – Варна е установил, че произнасянето със същото съответства на специалния иск на овластен по реда на чл. 526 ал.1 ГПК взискател, претендиращ за предварително внасяне на разходите, необходими за извършване на присъдено заместимо принудително изпълняемо по изпълнително дело действие вместо осъдения с арбитражно решение длъжник - иск по чл.526, ал.2 ГПК. Изложено е, че в случая ищецът „ВИВ-94“ ЕООД се позовава на оправомощаване с изрично постановление, издадено на 15.06.2020 г. по изпълнително дело 201889404401845 на ЧСИ И. Е., да извърши за сметка на длъжника К. С., действащ като търговец с наименование ЕТ „Иновации - С.Д.- К. С.“ конкретно действие, възпроизведено в изпълнителен лист, издаден по разпореждане на съд въз основа на влязло в сила арбитражно решение. По заявеното от длъжника оспорване на правните последици на този овластителен акт с три самостоятелни възражения, касаещи процесуалната легитимация на ищеца, съдът е приел на първо място, че страните не спорят по факта, че изпълнително дело е било образувано по два различни изпълнителни титула, съединени по искания на взискателя за общо изпълнение по реда на чл. 456 ГПК, като наред с обезпечаване и провеждане на способи до пълното събиране на присъдена сума по изпълнителен лист № 375 от 28.08.2018г. и допълнително начислените разноски за изпълнението в периода от 22.10. 2018г. до 23.04.2020г., съдебният изпълнител приел да изпълнява и действията, описани в изпълнителен лист № 488 от 26.11.2018г., като изпратил и покана за доброволно изпълнение на дължимо поведение, връчена на 12.03.2019г. лично на длъжника К. С.. Поради непредставяне на доказателства за каквото и да е поведение на поканения длъжник, съдебният изпълнител е уважил молбата на взискателя от 15.06.2020 г. за прилагане на принудата чрез оправомощаване за извършване на дължимото заместимо поведение на изпълнител по договор. Посочено е, че ответникът е представил ново удостоверение, според което на 15.05.2023г. принудителното изпълнение е било прекратено в цялост със стабилно постановление за прекратяване поради констатирана перемпция по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. В тази връзка решаващият съд е изложил, че действително при предявяването на иска ищецът е бил легитимиран като взискател, предприел принудително изпълнение на заместимо действие за сметка на длъжника и това му процесуално положение определя и интереса му да обезпечи предварително разноските за фактическото извършване на нужните действия. Само по себе си обаче, правото да иска предварително авансиране на стойността на липсващото доброволно изпълнение не е породено от лично негово вземане спрямо ответника, а е производно от самия специфичен способ на принудата, който следва да се реализира под надзора на органа на принудителното изпълнение. За разлика от другите изпълнителни способи, където овластяването не е елемент от самата принуда, а само средство за трансформиране на един неликвиден предмет на принуда в ликвидно вземане / чл.510, 515, ал.2, чл.517 ГПК/, оправомощаването на взискателя да действа за сметка на длъжника представлява самият изпълнителен способ. Затова липсата на процесуално правоотношение изключва изцяло правомощията на съдебния изпълнител да продължи да удостоверява и в бъдеще евентуално извършените от взискателя фактически действия до достигане на дължимия резултат по предвидения в чл. 434, ал.2 ГПК ред, включително и като приеме отчета на изразходваните за това суми като разноски по изпълнението в тежест на длъжника. Съдът е акцентирал на обстоятелството, че без съществуващо процесуално правоотношение не може да се обосновава какъвто и да е материално правен интерес на титуляра на правото на принудително изпълнение да принуди длъжника по изпълнителен лист за непаричен дълг да заплаща каквито и да било суми.
Наред с това, Апелативен съд – Варна изрично е посочил, че извън процеса по изпълнителното дело, и особено в случая на прекратяване на изпълнението, няма как да възникне отговорност на длъжника за разходи, направени от взискателя за принудително осъществяване на дължимо поведение. Предвидената в чл.526, ал.2 ГПК допълнителна възможност за взискателя, овластен да замести неполученото доброволно изпълнение с изпълнен от другиго резултат, не създава някакво ново материално право за кредитора, а само специфично процесуално облекчение за тази страна, като размества задължението за авансиране: вместо да авансира със свои налични средства необходимите разходи за постигането на дължимия резултат и да получи възстановяване на вложените в изпълнението суми едва след отчитане на реално направени разноски пред съдебния изпълнител и издаване на обжалваемия акт за събирането им по общия ред, взискателят разполага с възможността да поиска тези разходи, които ще бъдат вложени, да бъдат авансирани още преди да са направени от самото задължено за тях лице - неизправния длъжник, за чиято сметка по общо правило се провежда всяко изпълнение. Затова предмет на специалния иск по чл. 526, ал.2 ГПК е само стойността на очакваните разноски за дейностите, които взискателят подготвя да извърши като способ на принуда за сметка на своя длъжник. Определянето на размера им от съда в състезателно производство гарантира на насрещните страни установяване на реалните пазарни оферти и актуални цени, но не трансформира материалното право на кредитора от присъдена непарична престация в парично вземане. Осъждането на длъжника да авансира бъдещи разноски по своята същност представлява „антиципирано“ осъждане за събиране на реално вложени за изпълнението разноски, което е възможно само във висящ, неприключил процес на принудително изпълнение. Взискателят разполага единствено с правото да иска осъждане за „внасяне“ на необходими за продължаване на неприключилото очаквано изпълнение разноски, а не парична компенсация вместо липсващото невъзможно изпълнение (каквато е хипотезата при изпълнение върху присъдени вещи по чл.521, ал.3 ГПК).
При отчитане на тази специфика, въззивният състав е намерил, че независимо от декларативния му характер, постановлението на съдебния изпълнител по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК има преки последици върху процесуалното правоотношение, създадено при предявяване на изпълнителния лист за събиране от взискателя по висящото изпълнително дело. След влизането му в сила, това препятстващо процесуалната защита постановление е сложило край както на правомощията на съдебния изпълнител да определя разноски, така и на възможността на взискателя да довърши обезпечавания с резултата от иска по чл. 526, ал. 2 ГПК принудителен способ. Игнорирането на процесуалните последици на стабилното десезиране на органа по принудително изпълнение би обезсмислило изцяло този акт, а материално-правното му действие по отношение на изпълняемата непарична престация е изцяло ирелевантно към предмета на настоящия спор. Затова съдът счита, че без значение е въпросът дали е бил осъществен фактическият състав на бездействие на взискателя в продължение на две години като основание за прекратяването, постановено от съдебния изпълнител. Като не е обжалвал постановлението по реда на чл. 435, ал.1, т.3 ГПК ищецът сам е приел да понесе последиците от отпадането на принудата чрез полученото овластяване, респективно и възможността да приключи способа с разходване на разноските, поради което дори и да не е била настъпила перемпция, след като производството е било прекратено със стабилен акт, липсва висящ изпълнителен процес, който е предпоставка за упражняване на специалното право на иск на взискателя. Зачитайки стабилитета на постановлението за прекратяване на процеса по принудително изпълнение, въззивният съд е намерил, че в хода на процеса пред първата инстанция е отпаднала положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, поради което и решението на първата инстанция се явява недопустимо, като акт постановен по недопустим иск.
В условията на евентуалност решаващият съд е изложил, че дори и да се приеме, че сезираният с иск на взискателя съд не е обвързан от констатацията на съдебния изпълнител за настъпила перемпция, като игнорира изобщо правните последици на постановлението за прекратяване, то тогава изцяло следва да бъде споделен изводът за липса на бездействие на взискателя, който на 19.08.2020г. е предприел искова защита за обезпечаване на разноските, необходими за довършване на способа, чието прилагане му е било предоставено с овластяването от 15.06.2020г. В този случй, за целия период на разглеждане на иска действията по принуда са били обусловени от приключване на настоящия правен спор, поради което взискателят не е можел да предприема следващо действие (отчет на извършеното за сметка на длъжника). Затова липсва основание и за освобождаване на органа на принудителното изпълнение от приетия с присъединяването на изпълнителния лист ангажимент към взискателя (перемпция).
При това положение обаче съдът е счел, че следва да разгледа и останалите предпоставки за пораждане на правото на иск на взискателя без да се съобразява с констатациите на съдебния изпълнител, въз основа на които е издадено овластителното постановление. При съпоставка на издадения изпълнителен лист с представеното изпълнително основание въззивният съд е констатирал следното несъответствие: видно от мотивите към изпълняемото арбитражно решение, съдът е квалифицирал сделката, пораждаща присъденото поведение, като сключена с оглед личността на ответника, поради възлагането му на изработка на специализирана поточна линия; Същата не само е била индивидуализирана по отношение на предназначението да обслужва предприятие на възложителя, но е била и уникална поради приемане на оферирано проектиране по авторска разработка на самия изпълнител; Затова дължимата от ответника неизпълнена в цялост престация за сглобяване (общ монтаж) както на уникалните бъдещи елементи (произведени от изпълнителя), така и на доставени стандартни стоки (закупени като налични готови продукти на други изпълнители) до едно цялостно съоръжение, работещо като поточна линия за цял производствен цикъл не за един, а за два различни продукта, както и задължението на изпълнителя да пусне в експлоатация цялото съоръжение и да обучи персонал за работа с него, изрично е била квалифицирана като задължение за незаместимо действие на автора на иновационното техническо решение. Именно неизпълнението на тази уникална според личността на изпълнителя престация е било прието за основание на осъждането на ответника за конкретно лично негово поведение - предмет на принудата, за която съдебният изпълнител, сезиран с изпълнителния лист, разполага с правото да прилага. В тази връзка въззивният съд е преценил, че процесуалното право на принудително изпълнение на взискателя може да бъде реализирано единствено по уредения в разпоредбата на чл.527, ал.1 ГПК специфично предвиден за непарична незаместима престация способ - чрез налагане на глоби, а не чрез оправомощаване за заместващо изпълнение за сметка на длъжника. С тези съображения решаващият въззивен състав е приел, че оплакването на въззивника за неоснователно легитимиране на ищеца за прилагане на неадекватен на правото на принудително изпълнение способ е основателно. Дори и да бъде споделен изводът, че изпълнителният процес не е прекратен, то продължаването му по избрания от взискателя способ е незаконосъобразно и не може да обоснове интерес от предварително авансиране на разноски именно по него, поради което е прието, че и в тази хипотеза следва да се отрече процесуалната предпоставка за упражняване на иск и да се обезсили недопустимото решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По отношение формулираните в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК пет въпроса настоящият състав намира, че същите не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК поради следното: Видно от съдържанието им всичките въпроси са насочени към оспорване извода на съда за недопустимост на иска по чл.526, ал. ГПК поради липсата на висящ, с оглед прекратяването му със стабилен акт, изпълнителен процес, който е предпоставка за упражняване на специалното право на иск на взискателя. Този мотив обаче няма самостоятелно значение за спора, тъй като до извода за недопустимост на иска въззивният съд е стигнал и след преценка, че действието, за което взискателят е оправомощен да изпълни вместо длъжника е незаместимо, в хипотезата, в която сезираният с иска по чл.526, ал.2 ГПК на взискателя съд игнорира правните последици на постановлението за прекратяване. По отношение на този самостоятелен извод за недопустимост на иска няма поставен въпрос. Липсата на въпрос към мотиви, обусловили на друго основание същия изход от спора, препятства касационния достъп на обжалваното решение.
За пълнота и изчерпателност на изложението настоящият състав на ВКС намира следното:
Първият въпрос е относим към правилността на приложената от ЧСИ перемпция по изпълнителното дело, преценката на която е извън предмета на иска по чл.526, ал.2 ГПК, т. е. не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос също е неотносим към предмета на делото, доколкото не е имало спор по въпроса за последиците на перемпцията по отношение на неудовлетвореното материално право. Спор по този въпрос няма и в практиката на ВКС, предвид трайно застъпеното становището, че изтичането на срока по чл. 433, ал.1,т.8 ГПК води прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя. Перемцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение /в този смисъл мотивите към т. 3 на ТР № 2/2024г. по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС/, т. е. на още по-голямо основание не засяга неудовлетвореното материално право. Третият въпрос е фактологичен и е насочен директно към правилността на извода за недопустимост на иска поради прекратяване на изпълнителното производство, поради което също не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване. Съгласно т.1 от мотивите на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По начина, по който е формулиран, четвъртият въпрос е с неясно за спора значение, не отразява коректно волята на съда, според който оправомощаването на взискателя да действа за сметка на длъжника, а не съдебното производство по реда на чл.526, ал.2 ГПК, представлява самият изпълнителен способ, както и че липсата на процесуално правоотношение изключва изцяло правомощията на съдебния изпълнител да продължи да удостоверява извършените от взискателя фактически действия, включително и като приеме отчета на изразходваните за това суми като разноски по изпълнението в тежест на длъжника. По никакъв начин, също така, не е изразявана воля, че съдебното производство по реда на чл.526, ал.2 ГПК, „подлежи на надзор от съдебния изпълнител по висящо изпълнително дело“. Петият въпрос е общо формулиран, не изхожда от решаващ за изхода на спора мотив на съда, поради което няма характеристиката на правен по смисъла на посоченото тълкувателно решение. В първата си част въпросът почти преповтаря втория въпрос, а следващата му част също не може да се отнесе към значим за изхода на спора извод на съда.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая очевидната неправилност е аргументирана с оплакването в касационната жалба за неправилност на приетото от съда, че с настъпването на паремпция отпада материалното право на взискателя, което категорично не съответства на правната воля на въззивния съд. Изложеното в този смисъл от съда е, че с влизането му в сила постановлението на съдебния изпълнител по чл.433, ал.1,т.8 ГПК е сложило край както на правомощията на съдебния изпълнител да определя разноски, така и на възможността на взискателя да довърши обезпечавания с резултата от иска по чл.526, ал.2 ГПК принудителен способ. По никакъв начин в обжалваното решение не е изразявана воля за отпадане материалното право на взискателя вследствие настъпилата перемпция. Тезата на касатора, че е поставен в принципна невъзможност да защити материалноправния си интерес по предвидения в ГПК законен ред, не отчита изрично посочения от решаващия съд начин за защита на заявеното право, а именно – по реда на чл. 527, ал.1 ГПК. Следователно, не е налице соченият от касатора порок, довел до твърдяната крайна несправедливост на атакуваното решение, което да съставлява основание по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК за уважаване на искания достъп до касационна проверка.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение № 166 от 08.06.2024 г. по в. т. д. № 90/2024 г. на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.