О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 26

гр. София, 12. 01. 2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети януари две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4939 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 82793/2. 12. 2022 г. подадена от М. Д. Д., чрез пълномощника му М. А. Г.-Д., срещу определение № 11399/10. 11. 2022 г. по в. ч. гр. д. № 20211100514946/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на М. Д. Д. срещу определение № 20128856/1. 06. 2021 г. по гр. д. № 48150/2020 г. на Софийски районен съд за оставяне без уважение на подадената молба с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на ищеца М. Д. Д. от заплащане на държавна такса за разглеждане на предявените искове.

В атакуваното пред ВКС определение е изложено, че целта на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е да даде възможност за защита на лични или имуществени права и на лица, чието материално положение не позволява поемане изцяло или частично на разходите за съдебното производство; материалното състояние на лицето се преценява с оглед неговите и на членовете на семейството му доходи, имущество, здравословно състояние, трудова заетост, възраст и всяко друго констатирано обстоятелство, което е от значение за преценката дали лицето разполага с достатъчно средства да заплати таксите и разноските по делото. Въз основа на това в определението е прието, че въззивният съд следва да извърши преценка на материалното и гражданско състояние на ищеца въз основа на посочените признаци.

Софийски градски съд е съобразил представената към молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК декларация относно имущественото и гражданско състояние на Д., с която последният е декларирал, че получава доходи от пенсия в размер от 245. 50 лв.; отразил е, че източникът му на средства са заеми и пари от роднини; че притежава един етаж от къща в груб строеж с двор от 892 кв. м в [населено място], върху който имот е наложена възбрана; визирал е, че страда от заболявания: исхемична болест на сърцето, бъбречни болести, остеопороза, диабет, подагра, глаукома, атрофия на очните нерви; декларирал е, че е регистриран като ЕТ ,,С. М. - М. Д.“, но е без доходи от тази дейности. Съдът е взел предвид и декларация, с която Д. е декларирал, че не притежава никакви дялове и акции в изброени в декларацията фирми, както и в никоя друга фирма в Р. Б. както и представено експертно решение на НЕЛК, съгласно което ищецът е с 56 % трайно намалена работоспособност, а като противопоказни условия на труд са посочени физическо и психическо натоварване, нощен труд, дежурства, смени, динамично и статично пренатоварване на гръбначен стълб и долни крайници, продължителни маршрути. Въззивният съд е обсъдил в определението си събраните служебно от първоинстанционния съд и от него доказателства относно имущественото състояние на М. Д., като е посочил, че от тях се установява, че последният е управител на двадесет търговски дружества; същият освен това е съдружник в дружеството „Добрев - Глобус“ СД; регистриран е и като ЕТ „С. М. - М. Д.“; съгласно представената от НАП справка декларираните от едноличния търговец приходи за финансовата 2018 г. са 16 582. 66 лв. и „данъчна загуба“, а за финансовата 2019 г. има данни за декларирани доходи в размер от 18 266. 66 лв. и „данъчна загуба“; ищецът има и регистрирани трудови договори с работодател М. А. Г. и с „Каракум“ ЕООД; осигуряван е за периода от 1. 01. 2018 г. до 31. 03. 2021 г. от М. А. Г. и от ЕТ „С. М. - М. Д.“; на ищеца са били изплащани и суми в малък размер от търговски дружества, с код на доходите „доходи от дивиденти и ликвидационни дялове в полза на физически лица по чл. 38, ал. 1 ЗДДФЛ“. Съдът е посочил, че Д. не е посочил лица, които разчитат на него за издръжката си, нито е декларирал задължения.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд е намерил частната жалба на М. Д., с която е бил сезиран, за неоснователна. Споделил е мотивите на Софийски районен съд, че дейността на управителя на търговско дружество е възмездна такава, по аргумент от чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ. Посочил е, че същевременно ищецът е регистриран и като едноличен търговец и от представената от НАП справка се установява, че е декларирал доходи за финансовите 2018 и 2019 г., както и че е страна по трудови договори, които по аргумент от Кодекса на труда също са възмездни. Относно здравословното състояние на лицето съдът е изложил съображения, че Д. не е доказал да прави каквито и да било разходи за лечение; действително същият е с трайно намалена работоспособност, но видно от посочените като противопоказни условия на труд, налице са ограничения при извършването само на някои дейности, свързани със специфични условия на труд, като не се установява, че М. Д. е в състояние, което не му позволява изобщо да работи и да реализира доходи, а от друга страна, по делото несъмнено се установява, че той е управител на множество търговски дружества, съдружник в събирателно дружество, регистриран с като едноличен търговец и е страна по трудови договори.

Съдът е заключил, че доколкото в случая в тежест на М. Д. е да установи съществуването на обстоятелства, които го поставят в невъзможност да заплати определената държавна такса изцяло или частично, а такива обстоятелства не се установяват, частната жалба, с която е сезиран, се явява неоснователна.

М. Д. счита, че постановеното от Софийски градски съд определение е постановено от незаконен състав, тъй като съдиите В. В. и К. М. са си давали самоотводи по десетки негови дела. Оспорва изводите на съда, като твърди, че са налице всички законови предпоставки за освобождаването му от държавна такса по предявените искове. Сочи, че спрямо него е използвано служебно положение и явно извършено престъпление (набеждаването му в престъпление, което не е извършил).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Твърди, че е нарушено правото му на справедлив и безпристрастен съд и процес, гарантирани му от чл. 6 и чл. 8 ЕКЗПЧОС, чл. 46 и чл. 47 ХОПЕС, чл. 32 от Конституцията на Република България, Регламент ЕС 2016/679, практиката на ЕСПЧ и др.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

В конкретния случай М. Д. не е формулирал въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е разрешен от въззивния съд, и поради това не е установена общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените от жалбоподателя оплаквания подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по същество.

Същевременно въззивното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. В това отношение предходни отводи на членове на съдебния състав от разглеждане на други заведени от М. Д. съдебни дела се явяват ирелевантни. Преценката относно наличие на основания за отвод е конкретна за всяко съдебно производство, като отвеждането на съдия от разглеждане на едно дело не е основание за отвеждане от разглеждане на друго дело с участие на същата страна, когато не са налице предпоставките за това по чл. 22, ал. 1 ГПК. Конкретно, такова отвеждане не представлява обстоятелство, което само по себе си да поражда съмнение в безпристрастността на съдията при разглеждането на други дела с участието на същата страна.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 11399/10. 11. 2022 г. по в. ч. гр. д. № 20211100514946/2021 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: