О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 22

гр. София, 11. 01. 2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. частно гр. дело № 4592 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото И. И. С., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. В. срещу определение № 2550/12. 10. 2022 г., постановено по частно възз. гр. дело № 2765/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 548/11. 08. 2022 г. по гр. дело № 428/2022 г. на Софийския окръжен съд, с което е върната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.

За да постанови този резултат, въззивният съд е споделил решаващия извод на първата инстанция, че за жалбоподателя липсва правен интерес от предявения от него срещу бившата му съпруга А. М. С. и нейните родители М. С. Д. и И. Й. Д. иск по чл. 226, ал. 3 от ЗЗД за обявяване нищожност на сключения между ответниците (последните двама дарители, а първата дарена) договор за дарение от 28. 02. 2014 г. на недвижим имот, поради противоречие на мотива на това дарение със закона и добрите нрави, а именно – „лишаване от права“ на жалбоподателя-ищец върху процесния имот, съставляващ семейно жилище за него и първата ответница. В тази връзка апелативният със е изложил подробни съображения, а именно: Приел е, че при евентуално уважаване на иска не може да бъде постигнат защитим за ищеца интерес, тъй като последицата би била връщане на имота в патримониума на дарителите, което е без значение за запазването на статута на имота като семейно жилище по смисъла на § 1 от ДР на СК. Съдът е намерил за неоснователен довода на жалбоподателя, че съпругата му можела да се разпореди еднолично с имота в негова вреда, като е изтъкнал, че съгласно чл. 26 и чл. 34 от СК за разпореждането е необходимо, или съгласието на ищеца, или разрешение на районния съд, по който начин неговите интереси, включително правото му да продължи да ползва семейното жилище, са много по-добре защитени, отколкото ако жилището е собственост на трети лица (ответниците-дарители), които биха могли да се разпоредят с жилището свободно и неограничено. САС е намерил за неоснователен и довода на жалбоподателя, че дарението го лишавало от възможността да предяви облигационен иск за извършените от него подобрения в имота. В тази връзка съдът е изложил съображения, че ако ищецът е владелец на чуждия имот, възможността му да претендира обезщетение за заплащане на подобренията не зависи от това дали имотът е семейно жилище или не, нито дали принадлежи на надарената му съпруга или на нейните родители – дарителите; а ако ищецът е само държател, правата му по отношение на подобренията биха се уредили съгласно тълкувателно решение (ТР) № 85/02. 12. 1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. на ОСГК на ВС, в който случай също е без значение собствеността върху имота. В заключение въззивният съд е изтъкнал, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка, за наличието на която съдът следи служебно, и липсата води до недопустимост на предявени иск, последицата от което е връщане на исковата молба и прекратяване на производството.

Частната касационна жалба на ищеца С. срещу така постановеното въззивно определение, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се навеждат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон.

В изложението към частната касационна жалба, също подадено чрез адв. В., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните въпроси: 1) следва ли правото на едно лице да предяви иск за обявяване нищожност на един договор, предвид неговата изначална действителност, да бъде обусловено от конкретен правен интерес за това лице, или предвид характера на нищожността, на която всеки може да се позове, следва ли това право на лицето да бъде в пряка зависимост от други фактори, определящи правото на иск, или може само и единствено предвид абстрактността на факта на нищожност на договора, да предяви иск за обявяването ; 2) следва ли при предявяване на иск за обявяване на нищожност на договор лицето, което я претендира, да докаже нищожността в процес с всички доказателствени средства, или следва да бъде лишен от тази възможност, което от своя страна представлява ограничаване правото му на защита; 3) следва ли дарението, като всеки договор, да изпълнява общите изисквания за действителност на договорите, като в определени случаи, ако страда от толкова сериозен порок, че може да бъде обявено за нищожно (т. е. за „правно нищо“) без ограничение във времето, да бъдат конкретно определени субектите, имащи правен интерес от подаването на такъв иск; 4) мотивът за извършване на дарение не е елемент от сделката, освен ако не е противоречащ на закона и морала, каквито твърдения имаме в настоящия случай; съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 3 от ЗЗД, ако мотивът, единствено поради който е направено дарението, е противен на закона или добрите нрави, дарението е нищожно; отнася ли се тази обща нормативна уредба на сделките и към дарението, за което се претендира нищожност; 5) реализираното намерение за дарение е достатъчно основание на тази сделка; следва ли този, който твърди, че дарението е сключено с мотиви, противни на закона и добрите нрави, да го докаже и има правен интерес от това; и 6) следва ли да се извърши преценка, дали договорът за дарение има или не възможен предмет, респ. – дали е действителен или нищожен в хипотезите на чл. 26, ал. 2, пр. 1 и чл. 226, ал. 1 от ЗЗД, в един процес, както и към кой момент следва да се извърши тази преценка.

Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно, и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател.

В случая от страна на жалбоподателя не е посочена, а още по-малко – аргументирана, никоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. При това положение настоящият съдебен състав не би могъл да допусне касационното обжалване, тъй като не е в правомощията му да извършва служебна преценка, дали формулираните от страна на касатора правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на Върховния касационен съд, в противоречие с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или пък тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл са и разясненията, дадени с TP № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Отделно от горното, формулировките на въпросите са значително неясни, а доколкото може по пътя на тълкуването да се изясни техният смисъл, то видно от съпоставката им с мотивите към обжалваното въззивно определение, апелативният съд не е обсъждал, респ. – не е давал разрешение на такива въпроси. Поради това, те не са обуславящи правните му изводи и не осъществяват и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като от страна на жалбоподателя не са налице наведени основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2550/12. 10. 2022 г., постановено по частно възз. гр. дело № 2765/2022 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: