Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. д. „П. б. и з. на н.” (ГД ПБЗН) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 467 от 26. 11. 2015 г. по гр. д.№ 1552/ 2015 г. С него, след като е отменено изцяло решение на Старозагорски районен съд по гр. д.№ 4909/ 2014 г., жалбоподателят е осъден да заплати на В. И. Д. 9 035, 60 лв – неизплатени седем месечни възнаграждения при прекратяване на служебното правоотношение като държавен служител в М. на в. р. и 2 766 лв неизплатено обезщетение, равняващо се на 50 % от шест месечни възнаграждения, със законната лихва върху тези суми от 19. 11. 2014 г. до окончателното им изплащане.

Жалбоподателят повдига в изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроси: Има ли право на допълнителни обезщетения по КТ или по ЗДСл държавен служител в М. на в. р. (МВР) при прекратяване на правоотношението му поради придобито право на пенсия, когато полученото обезщетение по ЗМВР е по-голямо от това, което би получил по трудово или служебно правоотношение; Дължи ли се обезщетение на такъв служител по чл. 106 ал. 3 ЗДСл, ако той е придобил право на такова при условията на ЗМВР от 2006 г отм., Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната по касация страна В. Д. оспорва жалбата и моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване, тъй като посочената от касатора практика на Върховния касационен съд е постановена при различни от установените в настоящето производство факти и не може да обоснове приложението на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.

За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е прослужил като офицер в армията 11 години, 7 месеца и 3 дни, 7 години 6 месеца и 11 дни е работил като държавен служител в М. на извънредните ситуации, а след закриването на това министерство – 4 години и 3 месеца като държавен служител в МВР. След като е придобил право на пенсия за изслужено време, правоотношението между него и МВР – ГД ПБЗН е прекратено и са му изплатени 4 брутни възнаграждения като обезщетение по чл. 252 ал. 1 ЗМВР от 2006 г отм., Също толкова брутни възнаграждения ищецът е получил при освобождаването му от служба в армията. От правна страна съдът приел, че по силата на чл. 253 ал. 1 ЗМВР от 2006 г отм., реално прослужените години на военна служба се зачитат при определяне на стажа на ищеца по смисъла на чл. 252 ал. 1 ЗМВР от 2006 г отм.. , поради което на него се дължи обезщетение от 15 месечни възнаграждения. Платено му е такова в размер 8 брутни възнаграждения, остава да му се дължи обезщетение в размер, равен на още 7 месечни брутни възнаграждения. За времето, когато е бил държавен служител в Министерството на извънредните ситуации, ищецът има право на обезщетение по ЗДСл в размер 50 % от месечното брутно възнаграждение за шест години, поради което предявените искове за изпълнение на това задължение от ответника, са основателни.

С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, релевираните от касатора материалноправни въпроси не са обуславящи. По тях съдът не се е произнесъл, тъй като ГД ПБЗН не е подала отговор срещу въззивната жалба, нито е изпратила представител в проведеното пред въззивния съд съдебно заседание. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно само по валидността и по допустимостта (в обжалваната част) на оспореното пред него първоинстанционно решение. По правилността на това решение съдът се произнася само по доводите на страните. В случая ответникът по делото (касаторът в настоящето производство ГД ПБЗН) не е навел пред въззивния съд твърдения, че полученото обезщетение по ЗМВР от ищеца е по-голямо от това, което би получил, ако е придобил право на пенсия по трудово или служебно правоотношение, нито че ищецът няма право на обезщетение за стажа, придобит при условията на ЗДСл, ако е обезщетен по реда на ЗМВР от 2006 г отм., Поради това въззивният съд не се е произнесъл в решението си по тези въпроси и те не се явяват обуславящи акта му, съответно не могат да дадат основание този акт да бъде допуснат до касационен контрол.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 467 от 26. 11. 2015 г. по гр. д.№ 1552/ 2015 г.

ОСЪЖДА Г. д. „П. б. и з. на н.” при М. на в. р., [населено място], [улица], Е. [ЕГН], да заплати на В. И. Д., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 300 лв (триста лева) разноски по касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: