Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 974 / 13. 01. 2016 г. на Л. С. Д., чрез адв. Ж. Ч., срещу определение № 4728 от 21. 12. 2015г. на Пловдивския окръжен съд по

ч. гр. д. № 3034 /2015 г., с което е потвърдено определение № 1730 от 30. 09. 2015 г. на Пловдивския районен съд по гр. д. № 9754/ 2015 г. за прекратяване на производството в условията на чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявения иск.

В жалбата се поддържа неправилност на атакувания съдебен акт като се иска неговата отмяна с довода, че въззивният съд незаконосъобразно е направил отвод за сила на пресъдено нещо, тъй като настоящето производство е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, а приключилото с влязло в сила отхвърлително решение гр. д. № 6790/2015 г. по описа на Пловдивския районен съд е по иск с правно основание чл. 34 ЗС за делба. Извежда се правният въпрос, уточнен от настоящия състав, за това кога е налице повторно предявен иск, сила на пресъдено нещо и идентичност от обективна страна между два иска, в частност между исковете по чл. 34 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК, като се навежда специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

От ответната страна не е постъпило писмено становище.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав, като обсъди данните по делото намира жалбата за допустима като редовна, в срок, от надлежна страна с правен интерес, срещу подлежащ на обжалване, като въззивен, преграждащ и съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК вр. с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ в приложимата редакция – ДВ бр. 50/ 2015 г./, съдебен акт.

По допускане на касационното обжалване с оглед наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК като условие за разглеждане на жалбата по същество, настоящият състав съобразява следното:

Първоинстанционното производство по гр. д. № 9754/ 2015 г. по описа на Пловдивския районен съд е образувано по предявения от Л. С. Д. срещу Р. С. Д. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищцата и ответницата притежават по ид. ч. от недвижим имот ведно с построената в него двуетажна сграда, основан на делба чрез съдебна спогодба и наследствено правоприемство. В исковата си молба ищцата е посочила, че между нея и ответницата е водено гр. д. № 6790/2014 г. по описа на Пловдивския районен съд за делба на същия имот, както и че искът е отхвърлен заради недоказаност на съсобствеността върху него. С отговора на исковата молба, ответницата не е оспорила нито съсобствеността, нито квотата на ишцата в нея, но също е изтъкнала факта на приключило с влязло в сила решение дело за делба на имота между двете. Заверен от съда препис на решение № 4290 от 14. 11. 2014 г. по гр. д. № 6790/2014 г. е приложено по делото, като искане в тази връзка е направила и самата ищца.

За да потвърди определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото поради недопустимост на иска, П. окръжен е приел, на първо място, че предмет на сега предявения иск е установяване принадлежността на правото на собственост върху имота, който въпрос веднъж вече е разрешен с влязлото в сила решение по делбеното дело. Приел е, че е налице пълен обективен идентитет между двата иска, а също така и субективен, поради което по - късно заведения спор заявен с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК е непререшаем като последица от установяващото действие на С.. Изводът си за идентитет е подкрепил с цитирана практика на ВКС за съотношението между иск за собственост и иска за делба и наличието на сила на пресъдено нещо между тях. На второ място, приел е, че искът по чл. 124, ал. 1 ГПК е недопустим и заради липса на правен интерес – ищцата не твърди в исковата си молба оспорване на правото и на собственост от ответницата, напротив били изложени твърдения сочещи на липсата на спор между страните. На трето място съдът е мотивирал недопустимостта на установителния иск в едната му част, касаеща установяване правото на собственост на ответницата, с обстоятелството, че ищцата не може да предявява чужди права пред съд и да иска установяване на правото на собственост на друго лице, защото процесуалната субституция е допустима само в предвидените от закона случаи съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК.

При тези мотиви на въззивния съд изведеният от касатора правен

въпрос се явява обуславящ - той е включен в предмета на делото пред въззивния съд и последният се произнесъл по него с оглед формиране на решаващия си извод. Така общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване е налице. Същата обаче може да обоснове допускане на касацията само в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Наведената от касатора / в чиято тежест е да посочи и обоснове предпоставките за допускане на касационното обжалване / по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не е налице поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Тя не е налице защото по изведения въпрос е създадена съдебна практика, в т. ч. на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и която настоящият състав споделя ( напр. определение №113 от 01. 03. 2010 г. на ВКС, I- во г. о. по ч. гр. д. № 501/2009 г.). На част от тази практика, като задължителна именно за него като долустоящ съд, се е позовал и Пловдивският окръжен съд като въззивна инстанция в обжалваното определение. Съгласно приетото в тази практика, при влязло в сила решение по съдебна делба, с което делбеният иск е отхвърлен, е недопустимо пререшаване на въпроса за собствеността върху същия имот в производство по иск за собственост ( установителен, ревандикационен, негаторен), ако последният почива върху същото основание, върху което и искът за делба - налице е сила на пресъдено нещо. Това е така защото предметът на посесорния иск, частично или изцяло, се включва в предмета на делбения иск, макар и да не го изчерпва. Казано по друг начин правото на собственост е предмет на установяване и по иска за делба, и по всеки посесорен иск, в т. ч. положителния установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, поради което силата на пресъдено нещо формирана по делбения иск съгласно съгл. чл. 299, ал. 1 ГПК е пречка спорът за собствеността на същото основание между същите страни за същия имот да бъде пререшаван. Искът за делба има установителна част, която задължава съда да признае за кои лица и при какви квоти (ид. части) е налице съсобственост, респективно, ако такава не е налице – да отхвърли иска. Силата на пресъдено нещо при иска за делба, в случай на отхвърлително решение, обхваща въпроса, че не е налице съсобственост на посоченото от ищеца основание.

За яснота на касатора следва да се посочи, че между правна квалификация на иска (или т. нар. правно основание ) и основание на иска има съществена разлика. Правната квалификация на иска или правното му основание това е материално - правната норма, под която съдът, въз основа на твърденията на ищеца, подвежда спора между страните, за да разпредели доказателствената тежест и приложи предписанието за поведение, съдържащо се в диспозитива и, при доказването на иска.Основанието на иска са юридическите факти / а не правни норми /, които ищецът твърди и от които извежда предявеното чрез иска свое право.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1730 от 30. 09. 2015 г. на Пловдивския районен съд по гр. д. № 9754/ 2015 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: