Образувано е по жалба на И. Т. Г., Сдружение „Гражданска инициатива „Справедливост”, представлявано от И. Т. Г., Д. Т. Б. и Г. С. И. срещу всички разпоредби от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (Тарифата) (приета с ПМС № 38 от 27. 02. 2008 г, обн, ДВ, бр. 22

от 28. 02. 2008 г, в сила от 1. 03. 2008 г, доп, бр. 50 от 30. 05. 2008 г, в сила от 30. 05. 2008 г.), с изключение на чл. 1 от същата.

В жалбата се твърди, че обжалваните разпоредби са незаконосъобразни, поради противоречие с нормата на чл. 26, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), предвиждаща провеждането на процедура по публикуване на проекта на тарифата от съставителя и обсъждането от заинтересованите лица. Поддържа се още, че Тарифата противоречи на изискването на чл. 2, ал. 2 ЗДТ, тъй като осъществяването на правосъдие, респективно получаването на правосъдие от гражданите и юридическите лица, е една от основните функции на държавата (основно конституционно право на гражданите), която не може да бъде третирана като услуга по смисъла на визираната норма. Изложени са и съображения за противоречие с нормите на чл. чл. 56 и чл. 60, ал. 2 от Конституцията на Р. Б. (КРБ)

Ответникът – Министерски съвет на Р. Б. (МС), чрез процесуалния си представител В. Д., моли жалбата да бъде отхвърлена. Развива подробни съображения в писмена защита. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованата страна - Министерство на правосъдието, чрез пълномощника си юрисконсулт Кожухаров, изразява становище за неоснователност на жалбата и отправя искане същата да бъде отхвърлена.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, тъй като не е налице твърдяното противоречие с цитираните норми на КРБ, защото обжалваната подзаконова норма е приета на основание чл. 71 ГПК и не е налице нарушение на принципа на справедливост и достъп до правосъдие, поради въведената възможност с разпоредбата на чл. 83 ГПК за коректив на държавните такси съобразно доходите и имуществото на търсещите съдебна защита лица по граждански дела.

Върховният административен съд, осмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима като подадена от лица с правен интерес по смисъла на чл. 186, ал. 1 АПК. Обжалваните разпоредби касаят такси, събирани в съдебното производство и такси по съдебното изпълнение, събирани от държавните съдебни изпълнители по насочени претенции като средство за защита на лични и имуществени права, което означава, че правата и законните интереси на жалбоподателите могат да бъдат засегнати от същата с оглед бъдещо или настоящо упражняване на установеното в чл. 56 КРБ право на защита. Посочените обстоятелства обосновават правен интерес.

Неоснователно е възражението за недопустимост на ответника, базирано на твърдението, че Постановление № 38 на МС от 2008г. вече е било предмет на съдебен контрол. Предвид очертания по - горе обхват на оспорването, предприето в рамките на настоящото производство, същият обхваща всички разпоредби от Тарифата, с изключение на чл. 1 от същата, която действително е била предмет на съдебен спор. Обстоятелството, че е налице влязло в сила решение на ВАС, петчленен състав, в което е осъществен съдебен контрол за незаконосъобразност на Тарифата на основание чл. 26, ал. 2 от ЗНА, е въпрос по съществото на спора. Предвид това, жалбата е процесуално допустима за разглеждане по същество.

Върховният административен съд, осмо отделение, като извърши служебна проверка за наличието на основания за отмяна по чл. 146, т. т. 1 – 5 АПК и разгледа доводите в жалбата, счита същата за НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения:

Обжалваната тарифа е приета с Постановление № 38 на Министерски съвет от 2008 г. Процедурните изисквания по неговото приемане вече са били предмет на съдебен контрол по адм. дело Решение №11138 от 15. 08. 2011 г. на ВАС, Второ отделение, по адм. дело №4124/2010 г.; Решение №253 от 09. 01. 2012 г. по адм. дело №14062/2011 г.; Решение №7029 от 18. 05. 2012 г. на ВАС, Второ отделение, по адм. дело №670/2012 г. и окончателното Решение №13857 от 06. 11. 2012 г. по адм. дело № 8688/2012 г. Постановление № 38 на Министерски съвет от 2008 г. вече е било предмет на съдебен контрол за незаконосъобразност на основание чл. 26, ал. 2 от ЗНА, поради което следва да се приеме, че е налице формирана решаваща сила на мотивите в последния горецитиран съдебен акт досежно оспорването на това основание на приетата с посоченото постановление Тарифа и това твърдение за незаконосъобразност е неоснователно. След като в Решение №13857 от 06. 11. 2012 г. , постановено по адм. дело № 8688/2012 г. от ВАС, Петчленен състав, е прието, че изискването на чл. 26, ал. 2 ЗНА е спазено при приемането на Тарифата, то настоящият състав е обвързан от така приетото досежно законосъобразността на оспорения нормативен акт.

Отново с оглед мотивите на горепосочения съдебен акт следва да се приеме, че

МС е издал подзаконовия нормативен акт, респективно и в обжалваната му част, въз основа на законова делегеция и в рамките на предоставената му компетентност. По останалите оплаквания:

При тяхното разглеждане по същество следва да бъде посочено, че разпоредбите на подзаконовия нормативен акт са оспорени на принципно основание, с общи мотиви за ограничаване на конституционното право за достъп до съд и че заплащане на такси за дейността на съда не следва да се извършва. Тези твърдения са неоснователни. Налице е съобразяване както с чл. 2 ал. 2 от ЗДТ и съответните текстове на ГПК (чл. 71 и сл.), така и с конституционните изисквания на чл. 56 и чл. 60 от КРБ.

Действително, принципно вярно е твърдението, че гражданите са с различно имотно състояние и възможности, но то само по себе си не обуславя извод, че въвеждането на оспорените такси съставлява своеобразен имуществен ценз за достъп до правосъдие. Какъвто и процент да бъде определен, винаги ще има дадена категория лица с по - нисък имущестен статус, които ще са поставени в по - трудно положение при заплащане на държавната такса в сравнение с други Нормативно и обективно е невъзможно да се въведе толкова диференциран подход, който да отговаря максимално точно на имущественото състояние на всеки гражданин.

Противно на жалбоподателя, настоящият състав счита, че преценката на МС за приемане на Тарифата е извършена при отчитане на факта, че цената на дадена услуга определя нейната достъпност. В този смисъл, необходим елемент за гарантиране на действителен достъп до правосъдие е финансовата достъпност на съдебните услуги, тъй като заплащането на държавни такси е част от нормативно установения ред за упражняването на правата пред съответните съдилища. Поради това, МС е приел процесната Тарифа въз основа на съдържащите се в доклада на вносителя на акта - министъра на правосъдието, аргументи за определяне на конкретния размер на съответните съдебни такси, базиращи се на извършен научно обоснован икономически и статистически анализ на основата на критериите: оценка на инфлацията в Р. Б. и оценка на доходите и нарастването на имуществото на населението. По този начин е гарантирано, че процесните такси не обуславят липса на финансови възможности, като пречка за реализиране на конституционното право на съдебна защита. Същевременно, при определянето на размера на таксите, са взети предвид облекченията, които ГПК е въвел за определени категории участници в гражданския процес чрез освобождаването им от такси и разноски от някои производства, както и е отчетена създадената правна възможност за освобождаване от такси на физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят (чл. 83 от ГПК). Основателно е и твърдението на ответника, че обосновката на въвеждането на таксите се съдържа в доклада на вносителя на нормативния акт - министъра на правосъдието, който е приложен към преписката. Предвид изложените аргументи, неоснователно се явява и твърдението на жалбоподателя, че процесната разпоредба е в противоречие с чл. 60, ал. 1 от Конституцията, според който гражданите са длъжни да заплащат такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. Както бе посочено по-горе допълнителна гаранция за спазването на тази разпоредба на Конституцията дава и чл. 83 от ГПК. Относно твърдението, че определянето на таксата от Министерски съвет представлява заобикаляне на чл. 60, ал. 2 от Конституцията, то КС многократно се е произнасял (Решение №10 от 2003), че за разлика от данъците, които следва да се определят само със закон, то таксите могат да бъдат определяни от Министерски съвет, след като са установени със закон, както е в случая.

Неоснователни са твърденията на жалбоподателя, че таксите в Тарифата, ограничават достъпа до съдебна защита. „Правото на защита по чл. 56 от Конституцията е основно, всеобщо и в същото време лично право, което има и процесуален характер, защото е средство за защита на друго право (накърнено или застрашено) ..." - Решение № 9 от 1998 г. по к. д. № 6 от 1998 г. В мотивите към Решение №3 от 2008 г. по к. д. №3 от 2008 г. е посочено, че „дължимостта на държавната такса от ищците при предявяване на исковете се определя от обстоятелството, че правораздаването е публична услуга. Заплащането на такса се свързва не само с възмездяване на тази услуга, но и с мотивиране на гражданите и юридическите лица към добросъвестно упражняване на процесуалните права като завеждат искове, които са потенциално основателни и се предотврати увеличаване броя на неоснователните съдебни спорове". В тази връзка въвеждането на пропорционална такса спрямо материалния интерес е проявление и на принципа на равенството в процеса. Съгласно посоченото решение на КС текста на чл. 121, ал. 1 от Конституцията „изисква страните в гражданското производство да са подчинени на общ процесуален режим с оглед осигуряване на тяхното равенство в процеса".

Настоящият състав споделя становището, поддържано от процесуалния представител на ответника, че правото на защита на гражданите при предявяването на граждански искове, в проявлението му като право на достъп до съд, е гарантирано именно чрез разпоредбата на чл. 83 от ГПК, която е процесуална гаранция, осигуряваща достъп до съд и на лица в затруднено материално или друго положение и което именно съда осигурява и само той може да прецени дали да приложи облекчения режим на чл. 83, ал. 2 ГПК именно с цел да гарантира правото на достъп до съд.

В мотивите на КС към Решение №3 от 2008 г. по к. д. №3 от 2008 г.: „Дължимостта на държавната такса от ищците при предявяване на искове се определя от обстоятелството, че правораздаването е публична услуга. Заплащането на такса се свързва не само с възмездяване на тази услуга, но и с мотивиране на гражданите и юридическите лица към добросъвестно упражняване на процесуалните права като завеждат искове, които са потенциално основателни и се предотврати увеличаване на броя на неоснователните съдебни спорове."

Не могат да бъдат споделени и доводите на жалбоподателя, че „за сезиране и ангажиране на съда гражданите не следва да заплащат пропорционални такси", тъй като основанието за заплащане на такива такси е закрепено в чл. 73, ал. 1 от ГПК, според който държавните такси са прости и пропорционални.

В жалбата се релевират и доводи, че правосъдието не е „услуга", а основна функция на държавата и поради тази причина не следва да се заплащат такси, а държавният бюджет следва да поема разходите за делата. Конституционният съд изрично се е произнесъл неколкократно, че „дължимостта на държавна такса от ищците при предявяване на искове се определя от обстоятелството, че правораздаването е публична услуга..." (цитираното по - горе Решение №3 от 2008 г. по к. д.№3 от 2008 г.). Настоящият състав напълно споделя становището на ответника, че в този контекст следва да бъде релевирано Решение № 5 от 2007 г. по к. д. №11 от 2006 г., в което е посочено, че „освобождаването от заплащане на разноски, което привидно „гарантира" правото на защита, противостои ограничението на свободата на останалите граждани, които в крайна сметка поемат разходите по обжалването, като чрез дължимите данъци формират бюджета, от които се финансират държавните органи, вкл. и съдебната власт.". Следва да бъде подкрепена защитаваната от ответника теза, че отменянето на оспорените такси по Тарифата би прехвърлило разноските по делата върху всички граждани, вкл. и такива, които не водят съдебни спорове и не ползват услугите, за които се заплащат тези такси, вместо до „достъп до правосъдие". Претрупването с дела на гражданските съдилища ще доведе до забавяне, а оттам и до ограничаване на достъпа до правосъдие.

Макар и да не е предмет на настоящия спор, при разглеждането му следва да се отчете размера на съдебната такса в чл. 1 от тарифата – 4% върху материалния интерес, оспорването на който, както бе посочено, е отхвърлено с влязло в сила решение на ВАС - №13857/06. 11. 2012г. по ад №8688/2012г./.

Основателно е твърдението на ответника, че размерът на таксите по Раздел

II Такси по съдебното изпълнение, събирани от държавните съдебни изпълнители

не се променя в сравнение с размерите по отменената б. „Б" т. 50-51д от Тарифа №

1 към ЗДТ за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, одобрена с Постановление № 167 на МС от

1992 г., действали до влизане в сила на Тарифата. Също така, размерът на таксите по този раздел е идентичен с размера на таксите, събирани по Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, което е логично с оглед равнопоставеността на държавните и частни съдебни изпълнители.

Не е относим към настоящия спор доводът за платени от страна на гражданите и юридическите лица данъци, тъй като не държи сметка за обособения самостоятелен бюджет на съдебната власт, съгласно ЗДБРБ, който предвижда собствени приходи от съдебна дейност, т. е. постъпления от съдебни такси. Неприемливо е и сравнението с дейността на полицията, противопожарната охрана и др. държавни институции, при който паралел не е отчетено, че тарифата урежда финансово задължение на страните в граждански процес, който се развива между равнопоставени субекти и не се отнася до публичноправни отношения.

С оглед гореизложеното, обжалваните подзаконови разпоредби не противоречат на норма от по-висок ранг и с оглед действащите процесуалноправни разпоредби не накърняват характера на правото на съдебна защита като основно, всеобщо и лично право на гражданите, установено за охрана на техните права и законни интереси. Жалбата следва да се отхвърли, тъй като не са налице основания за отмяна на обжалваните норми от Тарифата.

Предвид изхода на спора и с оглед заявеното искане от пълномощника на ответника, на последния следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Воден от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предл. последно от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ

жалбата на

И. Т. Г., Сдружение „Гражданска инициатива „Справедливост”, представлявано от И. Т. Г., Д. Т. Б. и Г. С. И. срещу всички разпоредби от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (Тарифата) (приета с ПМС № 38 от 27. 02. 2008 г, обн, ДВ,

бр. 22

от 28. 02. 2008 г, в сила от 1. 03. 2008 г, доп, бр. 50 от 30. 05. 2008 г, в сила от 30. 05. 2008 г.), с изключение на чл. 1 от същата.

ОСЪЖДА

И. Т. Г., Сдружение „Гражданска инициатива „Справедливост”, представлявано от И. Т. Г., Д. Т. Б. и Г. С. И. да заплатят на Министерски съвет сумата 150 лв.- юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Т. Н.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ М. Р./п/ Д. П.

М.Р.