Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. К. П. против решение № 222/15. 03. 2022 г., постановено по гр. д.№ 96/2022 г. от състав на Окръжен съд – Бургас.

Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение съдът е приел, че искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районен съд.

Съдът е приел, че пред БРС е водено съдебно производство от страна на ищеца с искане да се приеме за установено, че той не дължи на ответника сумата 5752 щ. д. неустойка, съдържаща се в изпълнителния лист, по което е образувано гр. д.№1955/2006г на БРС. По това дело е допуснато обезпечение на иска, чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп. дело № 6126/2003г“,като по този факт няма спор между страните. След влизане в сила на съдебното решение, с определение от 12. 07. 2013г съдът е отменил допуснатото обезпечение и взискателят – ответник е поискал възобновяване на изпълнителните действия от съдебния изпълнител на 2. 09. 2013г. По изпълнителното дело е издадено постановление за възлагане на ипотекирания имот на взискателя, който е внесъл горницата от оценката над размера на дълга на 11. 12. 2013 година.

Прието е, че с определение от 19. 09. 2006г, по горепосоченото първоинстанционно дело е допуснато обезпечение на предявения установителен иск, като е наложена обезпечителна мярка “Спиране на изпълнението по изпъл. дело № 6126/2003г“. С постановление от 07. 11. 2006г ДСИ е спрял изпълнителните действия по изпълнителното дело /л. 92/. По делото е представено определение от 12. 07. 2013г по гр. д.№1955/2006г, с което е отменено допуснатото обезпечение /л. 17 от делото/. С молба по изп. дело, с вх.№ 5235/22. 08. 2013г взискателят е поискал възобновяване на изпълнителното производство поради отмяна на допуснатото обезпечение. На 02. 09. 2013г взискателят е поискал да бъде назначено вещо лице за определяне на актуалния размер на дълга и да се издаде постановление за възлагане.От представеното и цитирано по-горе удостоверение на ДСИ при РС –Бургас е видно, че на 11. 12. 2013г взискателят е внесъл сумата от 26 327, 40лв, представляваща разликата между цената на имота и негово вземане.С постановление за възлагане от 07. 01. 2014г имотът е възложен на взискателя. Постановлението за възлагане е влязло в сила на 11. 03. 2014г, след отхвърляне на жалбата на длъжника против това изпълнително действие, по която е образувано гр. д.№196/2014г на Окръжен съд -Бургас.

Изп. дело е образувано на 09. 09. 2003г и от събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че са проведени две публични продани, предшествани от възбрана, опис и оценка на имота, като на 05. 07. 2006г взискателя е бил обявен по реда на чл. 382, ал. 1 ГПК отм. за купувач на ипотекирания имот.Датите, на които са извършвани тези действия, осъществяващи изпълнителния способ публична продан на ипотекирания недвижим имот показват, че перемпция от момента на образуване на изпълнителното дело до спиране на изпълнението от съда, като обезпечителна мярка на 19. 09. 2006г не е настъпила /такава впрочем не се твърди от ищеца/. През следващия времеви период от 19. 09. 2006г до 12. 07. 2013г производството по делото е било спряно като обезпечителна мярка, наложена от съда. Съдът е приел, че давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, тогава давност не тече. През този период е налице забрана за извършване на каквито и да изпълнителни действия и давностният срок и срокът за перемция не текат.Това е така, тъй като давността е санкция за бездействие на кредитора, а при спряно изпълнително производство той не може да прави искания за предприемане на изп. действия.

За разлика от спирането на принудителното изпълнение по искане на взискателя, при спирането на изп. производство по нареждане на съда, като обезпечителна мярка, всеки заинтересован/ ищеца или ответника в спора/ може да иска отмяна на определението за спиране, при наличието на предпоставки за това. Самият ищец – длъжник по делото, по чието искане е спряно изпълнението, също има интерес да иска отмяна на определението за спиране на производството, най - малко защото ще започне отново да тече погасителната давност и срокът за перемпция. Затова и законът, когато е посочил кои лица могат да искат отмяна на допуснатото обезпечение не е посочил само лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, а е използвал термина „заинтересовано лице“.В конкретния казус спирането е отменено именно по искане на ищеца – длъжник.

Въз основа на горното съдът е приел, че искът е неоснователен и е потвърдил решението на районен съд.

В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като се сочат и въпроси, без да се твърди наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК, а се твърди неправилност и необоснованост на съдебното решение.

Относимия правен въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС е, приключване на обезпечено исково производство поражда ли необходимостта заинтересованата страна да предприеме действия по отмяна на обезпечението и възобновяване на изпълнителното производство.

С цитираното решение на ВКС по гр. д.№ 1747/2020 г. на ІV гр. отд. не се дава отговор на правния въпрос, още по-малко се дава отговор, различен от възприетото от въззивния съд с обжалваното решение. Соченото противоречие с влязло в сила решение на въззивен съд не е основание за допускането на касационното обжалване, доколкото не е сред основанията, посочени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, а определението на ВКС, с което не е допуснато касационното обжалване на същото решение не представлява практика на ВКС по смисъла на същата разпоредба.

Останалите въпроси са фактически, а не правни, като по отношение на тях не се и сочат касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване, поради което същото не следва да се допуска. Освен изложеното, сочените въпроси не са обосновали крайните изводи на съда относно неоснователността на предявения отрицателен установителен иск.

С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство съдебни разноски, в размер на 650 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, състав на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 222/15. 03. 2022 г., постановено по гр. д.№ 96/2022 г. от състав на Окръжен съд – Бургас.

ОСЪЖДА Т. К. П. да заплати на Ж. П. П. сумата 650 /шестстотин и петдесет/ лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.