Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Ю. Т. срещу решение № 443/02. 11. 2021 г. по в. гр. д. № 549/2021 г. на БлОС в частта, с което е потвърдено решение № 500989/25. 02. 2021 г. по гр. д. № 84/2020 г. на РС - Разлог в частта е осъден касаторът да заплати на „ДЗИ Общо застраховане“ЕАД сумата 4 744, 35 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по автомобилна застраховка „Каско +“ и ликвидационни разходи, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 28. 01. 2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1 422, 11 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 23. 01. 2017 г. – 23. 01. 2020 г. и в частта на разноските.

Постъпила е и касационна жалба от „ДЗИ Общо застраховане“ЕАД срещу същото въззивно решение в частта, с която са отхвърление исковете му срещу М. Ю. Т. за сумата над 4 744, 35 лв. до пълния размер на претендираната сума от 9 488, 70 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по автомобилна застраховка „Каско +“ и ликвидационни разходи и за сумата над 1 422, 11 лв. до пълния размер на претендираната сума от 2 888, 78 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 23. 01. 2017 г. – 23. 01. 2020 г.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение и определи дължимите обезщетения БлОС е приел, че е бил предявен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ отм. във вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Безспорно е било установено според съда, предвид процесната застрахователна полица за автомобилна застраховка „Каско+“, че към датата на настъпване на процесното ПТП между застрахователното дружество и „Интерлийз ауто“- клон Пловдив, в качеството му на собственик на лек автомобил марка „Шкода, модел „Супърб, е бил сключен договор за имуществена застраховка „П. К - Р. Б и чужбина“ с основно покритие - със срок на застраховката от 00. 00 часа на 08. 10. 2014 г. до 24. 00 часа на 07. 10. 2015 г. Прeдвид приложените писмени доказателства по повод процесното ПТП на 05. 12. 2014 г. въззивната инстанция е счела за доказано по несъмнен начин, че ищецът - застраховател е изпълнил задължението си да заплати стойността извършения ремонт от трето за спора лице. Заплащането на процесната сума е била установена и от заключението на вещото лице по СИЕ, кореспондиращо с установените от заключението на САТОЕ щети по автомобила и тяхната стойност. Във връзка с доводите на М. Т., че не е допринесъл за настъпване на процесното ПТП, въззивният съд е обсъдил Протокол за ПТП от 05. 12. 2014г., приетата от съда САТОЕ, приложената преписка образувана от Районна прокуратура - Разлог, преписка образувана в РУ - Разлог и показанията на разпитаните свидетели. Въз основа на посочените е приел, че процесният лек автомобил е бил увреден при ПТП, настъпило на 05. 12. 2014 г., 16:55 часа, на път II-84 в [община], в района на 77-ми км. Поведението на ответника е било установено в следния смисъл - движейки се по път 11-84 в [община], в района на 77-ми км. с товарен автомобил „Камаз“ е предприел маневра ляв завой, за да влезе в двора на крайпътен имот, без да пропусне изпреварващия го лек автомобил „Шкода“, при което е реализирал ПТП с описаните от ищеца материални щети. Съдът е намерил, че с действията си М. Т. е нарушил разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, съгласно която водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение, и общата разпоредба на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, регламентираща задължението на всеки участник в движението по пътищата с поведението си да не създава опасности и пречки за движението, да не поставя в опасност живота и здравето на хората и да не причинява имуществени вреди, както и разпоредбата на чл. 37, ал. 2 от ЗДвП, която се отнася именно до водач на МПС завиващ наляво или надясно за навлизане в крайпътна територия, като двор, предприятие, гараж, паркинг, бензиностанция, какъвто безспорно е процесния случай, като същата разпоредба предвижда, че водачът в тази ситуация е длъжен да пропусне пътните превозни средства и пешеходците, движещи се по пътя, който той напуска. Счел е, че водачът на МПС, завиващо наляво с цел навлизане в крайпътен имот, е бил длъжен да се оглед, да подаде мигач, и да пропусне всички движещи се по пътя, който напуска МПС, включително изпреварващия го водач на увреденото МПС. В случая водачът на т. а. „Камаз“ е предприел посочената маневра - ляв завой за влизане в крайпътен имот, без да се съобрази с преминаващия покрай него и изпреварващ го лек автомобил „Шкода“. Същевременно въпреки, че е могъл да спре и да предотврати настъпването на ПТП при пълно задействане на спирачната уредба не е предприел своевременно посочената маневра. С оглед на което не е споделил възражението на ответника по иска, че вредоносният резултат /причинените щети по автомобила/ се дължат изцяло на действията на шофьора на лекия автомобил „Шкода“.

По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на лекия автомобил въззивният съд е достигнал до констатации, идентични с тези на РС, вкл. и относно приетия процент на съпричиняване – 50 %. Обосновал се е със заключението на вещото лице по изслушаната САТОЕ и показанията на св. Ю., като е заключил, че водачът на лекия автомобил „Шкода“, е нарушил виновно разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като се е движил с несъобразена скорост 85, 3 км/ч и при въведен ограничителен знак, установяващ забрана за движение със скорост по-голяма от 30 км/ч. Счел е за ирелеватно обстоятелството дали процесният пътен участък е бил в ремонт, към датата на ПТП, доколкото с поставения знак е било въведено ограничение на скоростта, което водачите са били длъжни да спазват. При това положение водачът на лекия автомобил с движението си с несъобразена скорост съобразно пътния участък, също е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради което е било констатирано от съда съпричиняване по аргумент на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Освен това е кредитирал заключението на САТОЕ, че както за водача на лекия автомобил Шкода, така и за водача на т. а. Камаз е съществувала техническа възможност за спиране преди мястото на удара, както от разстоянието за виждане, така и от разстоянието до мястото на удара, чрез спиране със своевременно задействане на спирачната уредба с максимално спирачно закъснение. Водачът на увредения автомобил е имал и обективна възможност да избегне удара чрез отклоняване надясно и заобикаляне отзад на товарния автомобил. Т.е и двамата водачи, са могли да предотвратят настъпването на процесното ПТП. Отделно от това и двамата са допуснали нарушение на правилата за движение, посочени по – горе, като съдът намира, че имат еднакъв принос за настъпване на ПТП и вредите от същото. С оглед изложеното решаващият съд е определил процент на съпричиняване в размер на 50 %.

По касационната жалба на М. Ю. Т.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставят следните правни въпроси: 1/Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона?; 2/ По какъв критерий е определен процент на съпричиняване 50% от първоинстанционния съд?; 3/ Длъжен ли е съдът да посочи защо, как и поради какви обстоятелства е определен процент на съпричиняване 50%?. Въвежда допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Твърди, че въззивното решение е постановено по поставените въпроси в отклонение по тяхното разрешаване в създадената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС: Решение № 15/12. 02. 2018г. по т. д. № 1897/2020 г. на ВКС, II т. о., Решение № 16/ 04. 02. 2014г. по т. д. №1859/2013 г. на ВКС, I т. о. Посочените в изложението определения по т. д. № 1897/2020 г. и т. д. № 1992/2020 г. на ВКС са постановени по реда на чл. 288 ГПК и не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, пр. 1 ГПК. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано с доводи съгласно т. 4 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав на ВКС намира, че така поставените въпроси не отговарят на изискването към общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/.

Първият въпрос не е обоснован с доводи за необсъждане на релевантни за спора доказателства или на възражения на страната, а касаторът се позовава на превратна преценка на доказателства, т. е. на необоснованост на въззивното решение, което съставлява касационно основание за отмяна на атакувания акт, но не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Втори и трети въпрос са изцяло фактологически и касаят конкретната проверка на събрания по делото доказателствен материал, за да се изградят изводи за поведението на участниците при ПТП, съответно дали то е в нарушение на закона и в каква степен е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, за да се достигне до извод за 50% съпричиняване. В случая БлОС е изложил съображения за установените от водачите на двете превозни средства действия, за техните задължения и дали те са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като е преценил приноса на всеки един за настъпването на произшествието, въз основа на които и е определил конкретния процент на съпричиняване. Поради което въззивният съд е постановил решението си в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Неизпълнението на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК обуславя заключение за недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на М. Т..

По касационната жалба на „ДЗИ Общо застраховане“ЕАД:

Касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Следва ли да се приеме, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат вследствие на ПТП във всички случаи, когато увреденото лице също е допуснало нарушение на правилата за движение по ЗДвП? 2/Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва ли съдът да редуцира размерът на претендираното обезщетение наполовина или е необходимо да бъде извършена комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност?; 3/ Може ли съдът да кредитира свидетелски показания, кото противоречат на приет като доказателство по делото официален документ, съдържащ информация относно същите факти и обстоятелства?; 4/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като изложи съображенията си, поради които прави своите крайни изводи? Касаторът се позовава на допълнително основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение №76/22. 06. 2020 г. по т. д. № 771/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 199/16. 01. 2020 г. по т. д. № 224/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 15/12. 02. 2018 г. по т. д. № 14231/2017 г. на ВКС, II т. о. и др.- по първи въпрос; в решение 1/12. 03. 2021 г. по т. д. № 888/2020 г. на ВКС, II т. о. - по втори въпрос; в определение № 393/18. 07. 2019 г. по гр. д. № 1088/2019 г. на ВКС, I г. о. – по трети въпрос и по четвърти въпрос - в решение № 138/13. 05. 2014 г. по гр. д. № 5715/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 331/19. 05. 2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 65/16. 07. 2010 г. по гр. д. №4216/2008 г. на ВКС, IV г. о. Въвежда и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че първият въпрос е обусловил решаващите правни изводи на съда, но не е изпълнено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с приетото в решение №76/22. 06. 2020 г. по т. д. № 771/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 199/16. 01. 2020 г. по т. д. № 224/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 15/12. 02. 2018 г. по т. д. № 14231/2017 г. на ВКС, II т. о. въззивната инстанция, след като е установила, че водачът на увредения автомобил с действията си е нарушил конкретни правила за движение по пътищата, е преценила въз основа на събраните доказателства, че това поведение е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Позовал се е на заключението на вещото лице по САТОЕ, че както за водача на лекия автомобил Шкода /освен шофирането със скорост над разрешената за участък/, така и за водача на т. а. Камаз, е съществувала техническа възможност за спиране преди мястото на удара, както от разстоянието за виждане, така и от разстоянието до мястото на удара, чрез спиране със своевременно задействане на спирачната уредба с максимално спирачно закъснение. Даден е бил и алтернативен вариант за действие от страна на водача на лекия автомобил, за да се избегне удара. Поради което е направил извод, че и двамата водачи, са могли да предотвратят настъпването на процесното ПТП.

Втори въпрос не съответства на произнасянето на въззивния съд. Той не е намерил, че по причина единствено допринасяне и от страна на пострадалия за настъпване на вредите, трябва да се определи процент на съпричиняване – 50%. Последният е бил посочен от съда след анализ на поведението на всеки водач, т. е при съобразяване на цитираната практика на ВКС. Несъгласието на касатора с извода за конкретния принос на водача на лекия автомобил и неговата връзка с вредоносния резултат съотнесени към тези на другия водач са евентуално предмет на разглеждане по съществото на касационната жалба и предполагат проверка на доказателствата по делото. В тази връзка и въведеният четвърти въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС относно задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи на страните и релевантните за спора доказателства.

Трети въпрос не е обуславящ за произнасянето на БлОС, тъй като обстоятелството дали пътят е в ремонт или не /относно които са коментираните от касатора свидетелски показания и справка от АПИ/ са били счетени за ирелевантни за спора. Решаващият извод на съда е за значението на поставените на пътя пътни знаци, с които водачите трябва да се съобразяват и съответно поведението на водача на лекия автомобил е в нарушение на последните.

Според чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при „очевидна неправилност“, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по–горе пороци. Твърденията на касатора не отговарят на горепосочените критерии за „очевидна неправилност“. Същият свързва приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с доводи за неизяснени от въззивния съд относими към делото факти – кой водач е предприел първи маневра, констатации на вещото лице по САТОЕ, които не съответстват на направения от окръжния съд анализ на заключението и др. По своята същност това са оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, преценка за които касационната инстанция не може да извърши във фазата по чл. 288 ГПК.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

В полза на всяка от страните следва да се присъдят разноски, направени във връзка с изготвяне на писмените им отговори по касационната жалба на насрещната страна.

В полза на М. Т. следва да се заплати сумата от 400 лв. /съдът приема, че с договора за правна помощ е уговорено и заплатено общо възнаграждение за защита изцяло по делото в размер на 800 лв., които са били заплатени/, а в полза на застрахователното дружество – 541 лв., представляващи сторени от същото дружество разноски за касационна инстанция съобразно изхода от спора.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 443/02. 11. 2021 г. по в. гр. д. № 549/2021 г. на БлОС.

ОСЪЖДА М. Ю. Т., ЕГН [ЕГН] да заплати на „ДЗИ Общо застраховане“ЕАД сумата от 541 лв., представляваща сторените от дружеството разноски пред касационната инстанция за защита срещу касационната жалба на първия.

ОСЪЖДА „ДЗИ Общо застраховане“ЕАД да заплати на М. Ю. Т., ЕГН [ЕГН] сумата от 400 лв., представляваща сторените от последния разноски пред касационната инстанция за защита срещу касационната жалба на застрахователя.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: