Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национален студентски дом, гр. София, срещу решение № 521/10. 08. 2021 г., постановено по в. т.д.№ 371/2021 г. от Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 260585/18. 12. 2020 г., по т. д. № 241/2020 г. на Софийски градски съд и касаторът е осъден да заплати на „6АТО“ ЕООД, гр. София, сумата от 251282, 50 лв., представляваща стойност на извършени СМР в недвижим имот с площ от 220 кв. м. – самостоятелно обособен обект на петия етаж и прилежащите към него площи на четвъртия етаж в сградата на Национален студентски дом в [населено място] – откъм [улица]по договор за наем от 20. 12. 2017 г. на основание чл. 230, ал. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва от 03. 02. 2020 г.

Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

Ответникът „6АТО“ ЕООД оспорва жалбата и допускането на касационно обжалване. Претендира разноски за касационното производство.

Третото лице помагач Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, изразява становище за основателност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 20. 12. 2017 г. между страните е сключен договор за наем на недвижим имот с площ от 220 кв. м. – самостоятелно обособен обект на петия етаж и прилежащите към него площи на четвъртия етаж в сградата на Национален студентски дом в [населено място] – откъм [улица], който е публична държавна собственост, стопанисван от Министерство на образованието от 1991 г. и предоставен през 1999 г. на Национален студентски дом за управление. Договорът е сключен от наемателя за извършване на консултации и обучения и ползване на помещения за временно настаняване тип „студентски хостел“, като с приемо – предавателен протокол от 20. 12. 2017 г. страните са констатирали състоянието на помещенията. Постигнато е споразумение наемателят да предостави на наемодателя за одобрение СМР, които възнамерява да извърши с оглед подготовката и пускането на обекта в експлоатация, както и да направи за своя сметка съгласуване, лицензиране и други подобни дейности с компетентните органи. Наемателят е представил уведомление и с писмо от 29. 12. 2017 г. директорът на Национален студентски дом е дал съгласие и е одобрил извършването на СМР с изключение на две забележки. С допълнително споразумение наемателят е поел да извърши за своя сметка инвестиция - построяване и пуск на асансьор/подемник (по едната от забележките), като стойността бъде приспадната от наемната цена. След разпореждане на министъра на образованието и писмо на директора на НСД договорът е прекратен на основание „важни обществени нужди“ и обектът е предаден от наемателя на 11. 11. 2019 г.

Въззивният съд е изложил съображения, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е неправилна, като е посочил, че според него претенцията се основава на разпоредбата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД. Посочено е, че извършените ремонтни работи не са уговорените в чл. 14 от договора – това не са разходи за отстраняване на повреди, които са се появили по време на ползването, а разходи за привеждане на наетия имот в състояние, което отговаря на целта на договора. Решаващият състав се основава на споразумението на страните в приемо – предавателния протокол от 20. 12. 2017 г., както и на одобрението на предвидените за извършване от наемателя СМР, които следва да са за сметка на наемателя съгласно чл. 230, ал. 1 ЗЗД и уговорката в чл. 1 от договора. Софийският апелативен съд е приел за доказано извършването на претендираните СМР и е присъдил сумата от 251282, 50 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – по чл. 230, ал. 2 ЗЗД, докато искът, с който е сезиран е по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и двете претенции не произтичат от един и същи фактически състав. С тези съображения е въведено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за очевидна неправилност. Касаторът е поставил и осем правни въпроса, всички заявени на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият въпрос: „Когато промени правната квалификация на предявен иск, дадена от първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и евентуалната необходимост за ангажиране на доказателства, ако новата правна квалификация е на претенция, чието установяване има същия фактически състав като този на претенцията, квалифицирана от първоинстанционния съд, но материалната норма, която урежда двете претенции, е различна? е свързан и с доводите за недопустимост на въззивното решение и основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Проблемът за определяне на правната квалификация на предявен иск и заявеното основание на съдебно предявената претенция е свързан и с поставения трети въпрос: “Искът по чл. 79, пр. 1 ЗЗД и исковете по чл. 230, ал. 2 ЗЗД еднакъв фактически състав ли имат или в двете разпоредби са уредени различни материалноправни претенции?“

В Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Съответно, когато фактическите твърдения на ищеца са разгледани от първоинстанционния съд, произнасянето е на заявеното основание, като неправилната правна квалификация може да се промени от въззивния съд, без да дава указания на страните, ако не се налага предприемането на процесуални действия по попълване на делото с доказателства за релевантните факти и обстоятелства. В този смисъл въззивния съд се е позовал на практика на ВКС в мотивите на решението. Посочването от решаващия състав, че елементите на фактическия състав (този по чл. 230, ал. 2 ЗЗД с тези по чл. 79, ал. 1 ЗЗД) са същите, представлява съображение на съда да не изготвя нов доклад или да дава указания за събиране на доказателства. От друга страна, апелативният съд се е позовал и на решение № 81/18. 07. 2013 г. по т. д.№ 143/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., според което, когато страните по наемното отношение са уговорили наемодателят да предаде вещта в състояние, което отговаря на целта на договора, но не го е изпълнил и наемателят е направил разходи за привеждане на вещта в това състояние, наемателят има право да претендира обезщетение за тези разходи по чл. 230, ал. 2 ЗЗД. В случая, твърденията на ищеца са именно, че предадената вещ не е в състояние, което отговоря на целта, за която е наета, и се претендира заплащане на разходите за привеждането й в необходимото по договора състояние. Указания за доказване на тези твърдения са дадени, поради което настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение, не е вероятно недопустимо, очевидно неправилно и не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.

На втория въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, с решението да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника в първоинстанционното производство, като обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и следва ли въззивното решение да съдържа изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на ответника за неоснователни или недоказани?“ е даден отговор в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според разясненията на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК /решение №212/01. 02. 2012г. по т. д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21. 12. 2013г. по т. д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12. 06. 2012г. по т. д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30. 09. 2010г. по гр. д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. За допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос касаторът следва да посочи доводи, от които да може да се формира извод, че въззивното решение евентуално е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В случая касаторът поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението му, че част от извършените ремонтни дейности не представляват разходи за привеждане на имота в състояние, годно за използването му според договорното му предназначение, без да конкретизира определени дейности или разходи. Въведеният довод не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като са приети за разходи тези, които са свързани с дейностите по споразумението на страните в приемо – предавателния протокол от 20. 12. 2017 г., а изрично са изключени дейностите, спрямо които наемодателят е изразил забележки. Съставът на ВКС констатира, че липсва позоваване в отговора на въззивната жалба на допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд в определение от 13. 08. 2020 г., по което въззивният съд да не се е произнесъл. С това определение е постановено, че ответникът по иска не е заявил оспорване на приемо – предавателния протокол по реда на чл. 193 ГПК, като тази констатация отговаря точно на извършените процесуални действия от касатора, поради което въведеният довод не е относим към поставения въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В този смисъл, основавайки се на постигнатото споразумение, въззивният съд е приел, че е изразено одобрение на предложението на наемателя за това какви действия да се извършат в имота за привеждането му в съответствие с уговореното предназначение, поради което не е от значение за крайните изводи на решаващия състав въведеният четвърти въпрос: “Длъжен ли е съдът при иска за обезщетение по чл. 230, ал. 2 ЗЗД за разходи, направени от наемателя във връзка с привеждането на нает имот в състояние, годно за ползването му съгласно договореното предназначение, да определи коя от претендираните работи, чието заплащане се иска, е свързана с привеждане на имота в надлежно за ползването му състояние и да присъди в полза на ищеца само разходите, за които е установено, че са извършени за привеждане на наетия имот в състояние, годно за ползването му съгласно договореното предназначение?“.

Изложените от настоящия състав съображения са относими и за петия, шестия и седмия въпроси: “Дължи ли наемодателят обезщетение по чл. 230, ал. 2 ЗЗД за разходи, извършени от наемателя в наетия обект, които не са пряко свързани с привеждането му в състояние, отговарящо на ползването, за което е нает?“, “Дължи ли наемодателят обезщетение по чл. 230, ал. 2 ЗЗД за разходи, направени от наемателя за ремонтни дейности извън наетия обект (наетите площи) по договора за наем?“ и “Подлежат ли на обезщетяване по реда на чл. 230, ал. 2 ЗЗД разходи за луксозни ремонтни дейности, които не са пряко свързани с привеждане на имота в състояние, годно за ползването спрямо уговореното с договора за наем предназначение, срещу плащането на които наемодателят е възразил с отговора на исковата молба?“.

Следва да се отбележи по последните три въпроса, както и осмия въпрос: “Когато в договора за наем е изрично уговорено, че извършването и покриването на разходи за основни и текущи ремонти, оборудване и обзавеждане на наетия обект от наемателя подлежи на договаряне с отделно допълнително споразумение между страните и такова не е било сключено, дължи ли наемодателят обезщетение по чл. 230, ал. 2 ЗЗД за ремонтните дейности, извършени от наемателя без да е подписано допълнително споразумение, а е дадено едностранно съгласие за тях?“, не е налице противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Претенциите за основни и текущи ремонти, за луксозни разноски, за разходи във връзка с действия, които биха представлява водене на чужда работа без пълномощие или неоснователно обогатяване се разграничават относно размера на подлежащите на заплащане на средства, вложени от лицето, което ги е извършило. Основанията на претенциите са различни, като уредбата е с норми в частта за договора за наем и в разпоредбите на чл. 60-62 и във връзка с чл. 59 ЗЗЗД. По така посочените основания е даденото тълкуване на ВКС в цитираните от касатора решения, докато в случая страните по договора за наем са постигнали уговорка за видовете работи, които следва да бъдат извършени с оглед привеждане на имота в състояние за ползване от наемателя според договореното предназначение. Видовете работи са приети за трайно прикрепени към имота и по отношение на разходите за извършването им е ползвано заключение на вещо лице. В този смисъл цитираната от касатора практика е неотносима към спора.

По тези съображения съставът на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По разноските. Касаторът следва да заплати направените от ответника разноски в размер на 5899, 20 лв. съгласно фактура и преводно нареждане от 20. 12. 2021 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 521/10. 08. 2021 г., постановено по в. т.д.№ 371/2021 г. от Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Национален студентски дом, [населено място], пл.“Народно събрание“ №10, да заплати на „6АТО“ ЕООД, [населено място], [улица], сумата от 5899, 20 лв. (пет хиляди осемстотин деветдесет и девет лева и двадесет стотинки) – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.