Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №592 от 14. 07. 2016г., постановено по в. т.д. № 752/2016г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, с молба да бъде отменено като неправилно. Допускането касационно обжалване на въззивното решение се обосновава с критериите по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

В отговор на касационната жалба В. М. С излага съображения за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на разноски за изготвения отговор на касационната жалба.

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Варненският районен съд е сезиран с иск по чл. 208, ал. 1 КЗ, частичен за сумата от 25 000 лв. от 54700лв., представляваща застрахователно обезщетение за увреждане на лек автомобил м. Ауди А6, с рег. № DMS9292, при настъпило застрахователно събитие „ наводнение” по застраховка „ П. К. , сключена между [фирма] и В. М. Спитлер, собственик на автомобила.

Решението е потвърдено от Варненския окръжен съд. Съдът е приел за установено, че между страните по делото е възникнало правоотношение по имуществено застраховане, което покрива всички застрахователни рискове „П. К. , посочени в Общите условия, неразделна част от договора за застраховка, включително риск от природни бедствия – буря, ураган, градушка, наводнения, проливен дъжд, гръм и мълния и др. Действието на застраховката обхваща периода 30. 04. 2014г. до 29. 04. 2015г. След анализ на всички събрани по делото доказателства, въззивният съд е приел за доказано настъпването на застрахователно събитие по застрахователен риск „наводнение“, вследствие на паднали обилни валежи в периода септември 2014г. до февруари 2015г. Според съда, застрахователят не е успял да докаже, че е налице основание за изключване на отговорността му по договора. Не се установява въведеното с отговора на исковата молба изключение по т. 14. 8 от Общите условия по застраховки „Каско”, за заблуда на застрахователя чрез предоставяне на неверни данни за застрахованото МПС и за застрахователното събитие. Според съда застрахователното събитие е настъпило на посочената в уведомлението за щетата дата. За неоснователно е прието възражението на ответното дружество, че неизпълнението на задължението на застрахования за ограничаване на вредите е значително, с оглед интереса на застрахователя по смисъла на чл. 211, т. 2 от КЗ, при отчитане на естеството на конкретното природно бедствие и поведението на страните преди спора. Размерът на застрахователното обезщетение е определен от съда въз основа на заключенията на единична и тройна СТЕ, при съобразяване на разпоредбите на чл. 208, ал. 3 и чл. 203 КЗ. Застрахователната сума не може да надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото. Действителна е стойността, срещу която, вместо застрахованото имущество, може да се купи друго със същото качество, а за възстановителна - цената за възстановяване на имуществото от същия вид без прилагане на обезценка. Посочено е, че единичната и тройната СТЕ дават много по-висока оценка на стойността на вредите от претендираната по частичния иск сумата от 25 000 лева. Стойността на труда и материалите за поправяне на щетите е в размер на 57 835. 49лв. по единичната СТЕ, а според тройната СТЕ - 64 014. 52лв.

По основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Жалбоподателят поставя като релевантни за спора следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Застрахованото лице обогатява ли се неоснователно, ако в хипотезата на тотална щета, не бъде приспадната от действителната стойност на увреденото МПС тази на запазените части? 2.При условие, че ремонтът на МПС е икономически нецелесъобразен, тъй като надвишава 70% от действителната стойност на МПС, следва ли застрахователят да покрие стойността на същия или следва да приложи процедурата за изплащане на обезщетение в хипотезата на тотална щета, определена в общите условия на застрахователния договор? 3. Когато даден фактически извод е оспорен от страната в първоинстанционното и въззивно производство, и е направено доказателствено искане на осн. чл. 266, ал. 3 ГПК, следва ли въззивният съд да допусне доказателственото искане? Ако такова искане е допустимо и относимо, не следва ли основателността му да се преценява след неговото допускане и събиране, а не още с доклада на въззивния съд по чл. 267, ал. 1 ГПК?

Предвид мотивите на въззивния съд за определяне на размера на застрахователното обезщетение, първите два въпроса нямат обуславящо изхода на спора значение. Изводът на въззивния съд за размера на обезщетението е направен на база действително направени разходи за вложени чести и труд, при съобразяване на разпоредбата на чл. 203 КЗ и заключенията на СТЕ. Мотиви по доводите на ответника във въззивната жалба, че в ОУ на договора в чл. 76, т. 1, страните са уговорили методика за определяне на размера на обезщетението при тотална щета, съдът не е изложил, а процесуален въпрос за задължението на съда да обсъди доводите и оплакванията във въззивната жалба, не е формулиран. Въпроси дали ремонтът е икономически целесъобразен и дали собственикът не се обогатява, когато е налице тотална щета, се поставят за първи път в касационната жалба, което е недопустимо. Доколкото въпросите не са били предмет на разглеждане във въззивното решение, те нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, което е достатъчно основание касационното обжалване да не се допуска, без да се обсъждат посочените от касатора допълнителни основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК / ТР №1/2010г. на ОСГТК т. 1/.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че с посочените от касатора съдебни актове на ВКС, ТК не се обосновава допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Определение № 26/12. 01. 2016г. по т. дело № 317/2015г. и определение № 54 от 9. 02. 2015г. по т. дело № 651/2014т. на ВКС, ТК, ІІ т. о., са постановени по реда на чл. 288 ГПК и не формира съдебна практика.

С решение № 209/30. 01. 2012г. т. д. № 1069/2010г. и решение №165 по т. дело № 469/2012г. на ІІ т. о. състави на ВКС, ТК са се произнесли по правен въпрос за доказването на вредите от застрахователното събитие. В решенията е прието, че застрахователят не може да откаже изплащане на застрахователно обезщетение в размер на дължимите за ремонта средства, при условие, че те не надхвърлят уговорената застрахователна сума и отразяват реалната възстановителна стойност, по смисъла на чл. 203, ал. 2 КЗ, но когато са представени от застрахованото лице доказателства / фактури/ за извършен ремонт от специализиран сервиз. При липсата на доказателства за вложените средства за ремонта, обезщетението се определя от застрахователя, като се приложи Методиката по Наредба №24/8. 03. 2006г. на КФН. По делото не са правени доводи, във връзка с тази задължителна съдебна практика, за доказателствените средства за определяне на застрахователното обезщетение за вреди, причинени на МПС.

Решени № 6467 постановено по в. гр. д. № 688/2016г. на СГС / влязло в сила/ е постановено при други факти. За разлика от фактите в решението на СГС, по настоящото дело е установено, че автомобилът е отремонтиран / възстановен/. Въззивният съд се е произнесъл по третия въпрос, но същият не е решен в противоречие на установената съдебна практика - решение № 174 от 12. 01. 2011г. по т. дело № 36/2010г. на ВКС, ТК, Іт. о.. Варненският окръжен съд е мотивирал отказа си за допускане на нова експертиза, с отсъствие на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради което касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК, въззивният съд може да допусне събирането на нови доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В цитираното решение е прието, че нарушението може да се изразява в неправилно тълкуване и прилагане на процесуалната норма по допускане на доказателствата или че то е неотносимо за спора, при вменено на съда задължение за служебно събиране на доказателства, какъвто не е случая по конкретното дело. Не са изложени аргументи по въпроса за необходимост от промяна на установената задължителна съдебната практика по прилагането на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради промяна на законодателството или на обществените условия, съгласно критериите по т. 4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, поради което касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение, не са налице предпоставките на чл. 208, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение на Варненския окръжен съд до касационно обжалване. С оглед на изхода от касационното обжалване, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника се присъждат документираните в договор за правна защита от 11. 11. 2016г. и представен списък разноски / адвокатско възнаграждение/ в размер на 1300 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 592/15. 07. 2016г., постановено по в. т.дело № 752/2016 г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение.

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество А.” АД да заплати на В. М. С, ЕГН [ЕГН] разноски 1300лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: