О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2009

София, 23.04.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 4644 по описа за 2024 г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Т. М. П., чрез адвокат С. Г. - Т., срещу въззивно решение № 489 от 30.05.2024 г., постановено от Бургаския окръжен съд, по въззивно гр. д. № 481/2024 г.

С молба вх. № 19196/08.11.2024 г. жалбоподателят е уточнил, че обжалва въззивният съдебен акт в цялост.

С определение № 5304/19.11.2024 г. по ч. гр. д. № 3236/24 г. на ВКС, настоящият съдебен състав е прекратил производството и е върнал касационната жалба в частта против въззивното решение (имаща характер на определение), с която е потвърдено решението на първостепенния съд за прекратяване на производството по иска с правно основание чл. 49, ал. 1 СК. Определението е влязло в сила.

Предмет на настоящото касационно производство е касационната жалба против въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът на Т. М. П. против Г. А. И. по чл. 56, ал. 1 СК.

Касаторът иска отмяна на въззивното решение, излага съображения за неправилност на въззивното решение във връзка с иска по чл. 49, ал. 1 ГПК; няма касационни доводи, касаещи отделно иска по чл. 56, ал. 1 СК.

Насрещната страна Г. А. И., чрез адвокати И. К. и Ж. М., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима в частта срещу въззивното решение по иска по чл. 56, ал. 1 СК. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

С въззивното решение, като е потвърдил първостепенния съдебен акт, окръжният съд е отхвърлил иска на Т. П. по чл. 56, ал. 1 СК за предоставяне ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], [община], обл. Бургас, след прекратяване на брака, с вече влязло на 17.12.2003 г. решение на компетентния орган в Кралство Н..

За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че страните са сключили граждански брак в Р. Б. на .... г. Страните са се развели още през 2003 г. с окончателно решение, постановено от Областния съвет в Б., Н.. Процесният имот е закупен от ответника през 2008 г. - след прекратяване на брака между страните, като не се установява това жилище, вкл. и преди закупуването му, да е обитавано от съпрузите преди прекратяване на брака им, още повече, че по делото е установено, че страните по това време са живеели в Н.. Направен е извод, че имотът не отговаря на характеристиките на „семейно жилище“; в заключение – искът по чл. 56, ал. 1 СК е отхвърлен.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, като се твърди, че въззивното решение противоречи на т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

Въпросът е принципно значим по всяко исково производство и отговорът е положителен. За да се прецени, доколко въпросът е от значение за постановения в обжалваното решение резултат обаче, трябва да е ясно какви са конкретните оплаквания на касатора за допуснати нарушения на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – кои точно доводи и възражения на страната, надлежно въведени във въззивното производство, съдът не е разгледал. Това е така, защото касационната инстанция е ограничена в своята контролноотменителна по естеството си проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв.

В изложението няма аргументи, а и от съдържането на касационната жалба, не може да се изясни по иска с правно осн. чл. 56, ал. 1 СК кои относими и допустими обстоятелства, доказателства и доказателствени средства съдът не е преценил, кои доводи и възражения на страната не е обсъдил. Ето защо, няма как да се извърши и преценка дали доказателствените средства, доводи и възражения, по принципното оплакване, че са игнорирани, са от съществено значение за извода на съда за неоснователност на иска по чл. 56, ал. 1 СК. Всички касационни доводи по чл. 281 ГПК в касационната жалба са само във връзка с иска за прекратяване на брака, въззивното решение по който е изключен от съдебен контрол. При подобни бланкетни оплаквания, дори ако касационната жалба бъде допусната до касационно обжалване, касационната инстанция няма възможност да се произнесе по касационното оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, защото касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата доводи по чл. 281 ГПК, с някои изключения, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус.

По това дело Върховният касационен съд служебно не намира основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК.

При така изложеното, касационно обжалване не следва да се допуска. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените по делото съдебноделоводни разноски – 600 лв. адвокатско възнаграждение, заплатено за процесуално представителство по касационната жалба срещу въззивното решение по чл. 56, ал. 1 СК.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 489 от 30.05.2024 г., постановено от Бургаския окръжен съд по въззивно гр. д. № 481/2024 г. в частта по иска с правно осн. чл. 56, ал. 1 СК.

ОСЪЖДА Т. М. П. да заплати на Г. А. И. сумата в размер на 600 лв., сторени по настоящото дело съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: