О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1500

София, 06. 06. 2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:И. П. ЧЛЕНОВЕ : М. Р.

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 203 по описа за 2023г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното :

Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт С. против въззивно решение № 258 от 6. 10. 2022г. по в. гр. д. № 218 по описа за 2022г. на Сливенски окръжен съд, с което е отменено решение № 1366 от 23. 11. 2018г. по гр. д. № 64/2018г. на РС Сливен и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено, че Н. Г. М. от [населено място] има право на 90 дни допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода 25. 02. 2003г.- 30. 06. 2013г., от които 12 дни за 2003г., 7дни за 2005г., 3 дни за 2006г., 7 дни за 2007г., 12 дни за 1008г., 5 дни за 2009г., 12 дни за 2010г., 12 дни за 2011г., 5 дни за 2012г. и 4 дни за 2013г., на основаниое чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 1997г./отм./, респ. чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 2006г./отм./, като е отхвърлен иска до претендираните 132дни като неоснователен и са присъдени разноски.

Постъпил е писмен отговор от Н. Г. М., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не са налице посочените от касатора основания за допустимост като се желае преразглеждане на въпросите, на които вече е даден отговор при първата касация. Счита постановения въвзивен акт за правилен. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200лв., реалното заплащане на които установява с представен договор за защита и правно съдействие /стр. 24/, в който сумата е посочена като „платена в брой“.

Касационата жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:

Делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение № 106 от 19. 05. 2022г. по гр. д. № 834 по описа за 2020г., състав на ІV г. о. на ВКС е отменил постановения въззивен акт и е върнал делото за ново разглеждане със задължителни указания за назнаване на експертиза, която да установи „има ли превишаване на нормалната продължителност на работното време с повече от 50 часа за всяко тримесечие през исковия период“, като се съобрази, че правото на допълнителен платен годишен отпуск е измеримо в дни и не може да надвишава 12 дни за календарна година. В отговор на поставен въпрос, във връзка с който е допуснато касационно обжалване е прието, че „след като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението“.

Пред вид дадените указания, въззивният съд е уважил предявения иск със следните мотиви: Ищцата през процесния период е заемала длъжността „надзирател“, „старши надзирател“, „надзирател І степен“в Затвора С.. Законите за МВР от 1997г./отм./и от 2006г./отм./ са предвиждали възможност държавните служители, работещи в МВР/каквато е ищцата/, работещи на смени и положили труд над законоустановеното работно време, да бъдат компенсирани с допълнителен платен годишен отпуск до 12 дни. Същевременно е установена забрана за компенсацията му с парично обезщетение, освен при прекратяването на правоотношението. Държавният служител, работещ в МВР, пред вид характера и естеството на задълженията му, не може едностранно и самостоятелно да определи кога да използва нито основания, нито допълнителния си отпуск. След като е установено, че за процесния период /25. 02. 2013г.-30. 06. 2013г./ ищцата е положила извънреден труд в общ размер на 90 дни, за които не й е бил предоставен полагащият й се допълнителен платен годешин отпуск по чл. 229, ал. 1,т. 9 ЗМВР от 1997г. и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР/отм./, то предявения от нея иск е основателен до посочения размер. Правото й не е погасено по давност, защото като санкция за кредитора, който бездейства да упражни правото си, давността не се прилага когато кредиторът е възпрепатястван от закона да предприеме действия по упражняване на правото си.

При тези мотиви, касаторът като се позовава на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставя следните въпроси: 1. Допустим ли е установителен иск за признаване на право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд, след като той е законоустановен и ищецът не е бил ограничаван със законови и подзаконови разпоредби едностранно и своеверменно да предприеме действия по упражняване на правото си на допълнителен отпуск /след изтичане на всеки тримесечен отчетен период, пред вид издадените заповеди на министъра на правосъдието?, 2. Приложим ли е институтът на погасителната давност за предявяване на иск, с който да се установи дали са налице предпоставките за право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗВМР от 2006г. /отм./, от кой момент започва да тече срока за претендиране на допълнителен отпуск за положен извънреден труд и за какъв период може да се претендира, след като служителят едностранно и своеверменно е имал право да заяви желанието си да упражни правото си на допълнителен отпуск, но не го е направил? Позовава се на съдебна практика, която прилага.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, защото никой от поставените от касатора въпроси не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и пред вид нормата на чл. 295 ГПК, изключваща възможноста – когато делото е за втори път пред касационната инстанция – като основание за допустимост да се поставят въпроси, идентични на вече поставените при първата касация. В случая, въпросите и за допустимостта на предявения иск /пред вид служебното си задължение да следи за допустимост на акта/, и за възможността иска да е погасен по давност са били разгледани от касационния състав на ІV г. о. на ВКС при постановяване на решение № 106 от 19. 05. 2022г. по гр. д. № 834 по описа за 2020г. В същото изрично е посочено, че правният интерес на страната от предявяване на установителния иск произтича от невъзможността му да предяви иск за присъдждане на обезщетение пред вид факта, че правотношението му не е прекратено. Правото не е погасено по давност, защото такава не тече до момента на прекратяване на правоотношението.

Други въпроси касаторът не е поставил. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, защото той определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос и касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Непосочването на релевантен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

С оглед направеното искане, изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 258 от 6. 10. 2022г. по в. гр. д. № 218 по описа за 2022г. на Сливенски окръжен съд.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], с адрес: [населено място], [улица] да заплати на Н. Г. М. от [населено място],[жк], [улица] сумата от 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/, напарвени разноски за адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :