О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1985

Гр. София, 22.04.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Г. Г. Н. Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №3821/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №11794/01.07.2024г. на А. Т. С. срещу решение №447 от 14.05.2024г. по в. гр. д. №20232100501506 по описа на Бургаския окръжен съд. Според жалбоподателя решението е неправилно и необосновано, поради което моли да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което предявеният срещу него иск с правно основание чл. 56 ЗН бъде отхвърлен като неоснователен. Счита, че въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства поотделно и в съвкупност, вследствие на което е достигнал до грешни и необосновани крайни изводи за неоснователност и недоказаност на жалбата му, което е основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Твърди, че при разглеждане на делото е нарушено правото му на защита, тъй като въпреки молбата му с представен медицински документ, съдът е дал ход на делото в негово отсъствие, което е съществено нарушение на процесуалните правила. Счита също, че неправилно въззивният съд не е приел доводите му, че липсват основания за унищожаемост, тъй като отказът от наследство е вписан на 03.06.2022г., а уведомлението за наложената възбрана му е било връчено на 11.07.2022 година. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като формулира следния процесуален въпрос: „Следва ли въззивният съд, като обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, да отложи делото, ако страната не може да се яви поради препятствие, което не може да отстрани - в частност внезапно заболяване?“ Счита, че той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и, че постановеното решение е очевидно неправилно.

Ответниците по касационната жалба не изразяват становище по нейната допустимост и основателност.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, попадащо в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Производството е образувано по иск на Н. П. И., Д. П. И. и З. П. Г. за унищожаване на отказа от наследство, извършен от ответника А. Т. С., вписан под №1285/29.06.2022г. в особената книга на Районен съд-София, с който се е отказал от наследството на баща си Т. А. Т., починал на 04.02.2022г. Ищците твърдят, че са кредитори на ответника по силата на влязло в сила решение, като въз основа на издадените в тяхна полза изпълнителни листи, е образувано изп. дело №70/2008г. на ЧСИ Т. М., с район на действие - БОС. Твърдят, че в изпълнителното производство, на ответника - длъжник е връчена покана за доброволно изпълнение през 2008г., като на 11.07.2022г., същият е уведомен за наложена възбрана на ид. части от наследените от него през 2022г. недвижими имоти. Непосредствено след вписване на възбраната на 08.06.2022г., ответникът се отказал от наследството на баща си, с което е препятствал възможността за удовлетворяването им като негови кредиторите за паричното им вземане в размер на 243 960,91 лв. Заявяват, че преживе наследодателят на ответника е притежавал по 1/4 ид. части от два недвижими имота в София. Предвид изложеното, молят да бъде унищожен извършеният от ответника отказ от наследство на основание чл. 56, ал.1 от ЗН.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът оспорва иска, като моли за отхвърлянето му. Не оспорва, че ищците са негови кредитори за посочените вземания, но твърди, че отказът му от наследство е вписан на 03.06.2022г., т. е. преди да получи уведомлението за наложната възбрана върху процесните имоти, което му е връчено на 11.07.2022г. Счита, че не са налице основания за унищожаемост на отказа от наследство. Твърди също, че дори и да не се е бил отказал от наследството на баща си, то наследеното имущество би било несеквестируемо и не би послужило за удовлетворение на кредиторите.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че ищците-въззиваеми са кредитори на ответника за парични вземания, за които по НОХД №193/2000г. на БОС им били издадени изпълнителни листи, въз основа на които било образувано изпълнително дело №70/2008г. по описа на ЧСИ Т. М.- БОС. От удостоверението, издадено от ЧСИ Т. М.- БОС е видно, че поканата за доброволно изпълнение е връчена на ответника на 08.06.2008г. За безспорно е прието, че в хода на изпълнителното производство ответникът е придобил по наследство от баща си Т. А. Т., поч. на 04.02.2022г. следните имущество: 1/4 ид. част от имот с идентификатор [№], представляващ апартамент, находящ се в [населено място], район С., [жилищен адрес] и 1/4 ид. ч. от имот с идентификатор [№], представляващ апартамент, находящ се в [населено място], район С., [улица], ет.1, ателие ет.3. Не се спори, че върху това имущество в СВ, на 08.06.2022г. е вписана възбрана, за която ответника –длъжник е уведомен чрез връчено му на 11.07.2022г. съобщение.

Установено е също, че ответникът е направил отказ от наследството на баща си, вписан в особената книга на СРС под № 1285/29.06.2022

При така установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е унищожил извършения от ответника отказ от наследство, вписан в особената книга на Софийски районен съд под № 1285/29.06.2022г. Приел е, че ответникът не е установил да разполага с друго имущество, което да послужи за удовлетворяване на вземането на кредиторите -ищци. За ирелевантно в счетено възражението му досежно датата на уведомяване за вписаната възбрана.

Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на въззивника, че първоинстанционният съд е извършил процесуално нарушение на чл. 142, ал. 2 от ГПК. Посочил е, че според отразеното в съдебния протокол от 07.03.2024г. районният съд, съобразявайки искането на ответника, не е дал ход на делото в това заседание, като го е отложил за 28.04.2024г., когато ответникът отново не се е явил, нито е бил представляван от процесуален представител. Независимо от това е изложил, че не се установява да е извършено процесуално нарушение, тъй като правото на защита на ответника по никакъв начин не е било нарушено.

За неоснователно е възприето и следващото твърдение на въззивника, че съдът не е съобразил точния обем на наследеното имущество, от което въззивника се е отказал, тъй като в първоинстанционното решение не са изброени конкретните имуществени права, които са били част от наследството, придобито от ответника, а и по делото няма спор какъв е обемът на наследеното от въззивника-ответник имущество, доколкото с диспозитива съдът се произнася по валидността на извършения отказ от наследство.

Споделил е като правилен извода на районния съд, че след като ответникът не е доказал, че притежава имущество, достатъчно за удовлетворяване на кредиторите-ищци, то процесният отказ от наследство съставлява увреждащ акт от негова страна, което налага извода, че са налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 56 от ЗН.

Възражението за несеквестируемост е счетено за ирелевантно, като е посочено, че това е обстоятелство не е предпоставка за уважаване на иска чл. 56 от ЗН, а подлежи на изследване в изпълнителното производство. Посочено е, че датата на узнаване за наложената през 2022г. възбрана върху процесните наследствени имоти също е без значение, тъй като за образуваното изпълнително производство и предприетото от кредиторите принудително изпълнение ответникът е бил уведомен още през 2008г. с връчената му покана за доброволно изпълнение.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По поставения въпрос относно задължението на въззивния съд, като обсъди всички събрани по делото доказателства, да отложи делото, ако страната не може да се яви поради препятствие, което не може да отстрани - в частност внезапно заболяване, не се констатира наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. Доколкото в случая не е посочена конкретна правна норма, нито е обоснована някоя от тези хипотези, то липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на чл. 142, ал.2 ГПК е налична многобройна и непротиворечива съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил. Независимо от горното, следва да се отбележи, че поставянето на този въпрос се мотивира с твърдения, които не отговарят на фактите по делото, тъй като в о. с.з., проведено на 07.03.2023г. във връзка с представените от ответника молба и болничен лист, първоинстанционният съд на осн. чл. 142, ал.2 ГПК е отложил производството за следващо съдебно заседание, в което ответникът отново не се е явил, без този път да е депозирал молба по хода на делото или становище по съществото на спора. Изводът на въззивния съд за липсата на процесуално нарушение, извършено от районният съд съответства на константната съдебна практика по приложението на чл. 142, ал. 2 ГПК и не обосновава необходимост за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

Не се установява и очевидна неправилност на решението, доколкото това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №447 от 14.05.2024г., постановено по в. гр. дело №20232100501506 по описа на Окръжен съд -Бургас за 2023г.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: ______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________