О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2061

гр. София, 10. 07. 2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 634 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. Е., от [населено място], Р. Т. чрез адв. Г. Т. Д. от САК, против въззивно решение № 2700/07. 10. 2022 г. постановено по възз. гр. д. № 3127/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20005543/19. 01. 2022 г., по гр. д. № 24986/2021 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Х. Е. против Министерството на правосъдието иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, във вр. с чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Р. Б. /ЗБЖИРБ/ за установяване по исков ред, че е лице с български произход.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. Какво съдържание има понятието „българин“ в §2, т. 1 от ДР на ЗБГ, удостоверяващо принадлежността на лицето към българската държава като неин гражданин или удостоверяващо етническа принадлежност?; 2. Допустим ли е иск по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Р. Б. /ЗБЖИРБ/, вр. чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, единствено в случаите, когато лицето не разполага с документ от категорията на посочените в чл. 3 ЗБЖИРБ, който да установява и доказва факта, че живеещият извън България има български произход?; 3. Допустим ли е иск по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Р. Б. /ЗБЖИРБ/, вр. чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, за лицето, единствено в случаите, при които е проведено административно производство по чл. 29, ал. 4 ЗБГ и не е признат българският произход на молителя в производството по придобиване на българско гражданство по натурализация?; 4. Следва ли производството по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите, живеещи извън Р. Б. да се разглежда от първоинстанционния по степен съд като производство по реда на чл. 542 и сл. от ГПК с конституиране на съответните заинтересовани страни?; 5. При изселване на български граждани по Спогодбата между Н. Р. Б. и Р. Т. за изселване от НРБ в Р. Т. на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година, ратифицирана с Указ № 441 от 30. 05. 1968 година, влязла в сила от 19. 08. 1969 година, следва ли съдът да влага различно съдържание на понятията „българин“ и „български гражданин от турски произход“?; 6. По какъв начин се съотнася понятието „български поданик от небългарски произход“ по Закона за българското поданство, утвърден с царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288 от 20. 12. 1940 година към понятието „българин“ с оглед различното третиране на лицата. Налице ли е идентитет между понятието произход и народност по Закона за българското поданство от 1940 година?; и 7. Следва ли съдът да отчита отбелязването на народността и вероизповеданието в съставените актове за раждане по отменения Законъ за лицата от 1907 година като обстоятелство, водещо до еднозначния извод, че лицето не е българин по смисъла на § 2, т. 1 от ДР на ЗБГ?. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК.

С допълнителна молба касаторът е направил искане съда да отправи запитване за преюдициално заключение от СЕС по следните въпроси: 1. Следва ли критерият „етнически произход“ на българските изселници от турски произход в сключената двустранна Спогодба между Н. Р. Б. и Р. Т. за изселване от НРБ в РТ на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година /ратифицирана с Указ № 44, обн. ДВ, бр. 82 от 21. 10. 1969 година/ да се тълкува като пряко нарушаваща задължението на РБългария по чл. 351 от ДФЕС с оглед на относимата национална правна уредба във връзка със загубване на гражданството ех lege с факта на изселването?; 2. Следва ли критерият „етнически произход“ за конкретните лица от турски произход по Спогодбата да се тълкува като пряко противоречащ на горепосочените принципи на първичното право, забраняващо дискриминацията по етнически признак?; 3. Следва ли критерият „етнически произход“ за конкретните лица от турски произход по Спогодбата да се тълкува като пряко противоречащ на разпоредбите на производното право на ЕС-Директива 2000/43/Е0 на Съвета от 29 юни 2000 год. относно прилагане на принципа на равно третиране на лица без разлика на раса или етнически произход?; 4. Следва ли да се счита като нарушение на общностното право, в частност неспазването на принципа за равно третиране на лицата по етнически произход от РБългария, наличието на национална правна уредба, свързана с нееднаквото третиране на лица въз основа на етнически произход по смисъла на § 2, т. 1 от ДР на ЗБГ, а не въз основа на гражданството на лицата?.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Министерството на правосъдието е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата Х. Е. е [дата на раждане] в Р. Т. като от представения препис извлечение от семейния регистър, издаден в [община], Р. Т. се установявало, че нейн баща е лицето Т. Р. Е., [дата на раждане] в [населено място]. Същият бил приет за турски гражданин като изселник, съгласно Закон за регистрацията № 2510 и Решение на Министерски съвет № 2/5254 от 31. 08. 1936 г., като другото име на лицето било Т. Р. А..

Посочено е, че легална дефиниция на понятието лице с български произход е дадена в разпоредбата на § 2, т. 1 ДР на Закон за българското гражданство (ЗБГ), според която лице от български произход е лице, на което поне единият възходящ е българин и тази на чл. 2, т. 1 ЗБЖИРБ, според която българин, живеещ извън Р. Б. съгласно този закон е лице, което има поне един възходящ от български произход. Прието е, че понятието “българин”, употребено в § 2 ДР на ЗБГ законодателят не е включил и българското гражданство на възходящия, и че в ЗБГ няма идентитет между понятията “българин” и “българско гражданство”, които били две отделни, самостоятелни, различни по смисъл и съдържание понятия, видно и от термините, използвани в чл. 25, ал. 1 и чл. 25, ал. 2 от Конституцията. Понятието българин било по - широко от това “български гражданин”. Направен е извод, че правнозначимият юридически факт от значение за придобиване на българско гражданство е българският произход.

По делото не било установено бащата на ищцата да е бил лице с български произход. В Акт за раждане № 60/ 1936г., издаден от Регистъра на ражданията в Руенска община, Търговищка околия, било отбелязано, че родителите му са български поданици от турски произход и същият се е изселил със семейството си, когато е бил на два месеца. Посочено е, че бащата ищцата, макар и роден на територията на България предвид възрастта му когато е напуснал страната, не е могъл да изгради връзка с българската държава - прекъснал връзката си с българската държава на двумесечна възраст и целият му съзнателен живот преминал в Р. Т. Напротив, установило се, че след пристигането си в Р. Т. същият е получил турско гражданство. По делото не били представени доказателства, че същият е изградил връзка с българската държава и се е самоопределил като българин. Представената от ищцата декларация, че е лице с български произход, не била подкрепена с други доказателства.

Въззивния състав е приел също, че бащата на Х. Е. не е лице с българско гражданство. Позовал се е на чл. 54 Конституцията на Българското царство, приета на 16. 04. 1879 г., според който всички родени в България, които не са приели друго поданство, са поданици на Б. Ц. Посочено е, че съгласно действащия към 1936 г. чл. 5 Закон за българското поданство, обн. ДВ бр. 3/05. 01. 1904 г., български поданик по рождение е всяко лице, което е родено в България или чужбина от българин, като закона не въвеждал ограничение при получаването на българско поданство, основано на етнически или верски произход. Законът действал до 1940 г., когато бил приет Закон за българското поданство /утвърден с царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288/20.ХII.1940 г./. Според чл. 15 от последния закон, български поданик от небългарски произход, който се изсели от Царството, губи българско поданство с факта на изселването. В чл. 66 от закона било придадено обратно действие на разпоредбата на чл. 15 и прието, че тя важи и по отношение на лицата, които са се изселили преди влизането му в сила. Посочено е, че бащата на ищцата се е изселил в Р. Т. през 1936 г. и е приет за турски гражданин, като същият е лице с небългарски произход /в Акта му за раждане, родителите му били записани с небългарска /турска/ народност и за съда не съществувало основание да приеме нещо различно по отношение на последния/, поради което е загубил българското си поданство.

Направен е извод, че по отношение на ищцата не може да се приеме, че е българка, живееща извън Р. Б. респ. не са налице основанията по чл. 2 ЗБЖИРБ и § 2 ДР на ЗБГ за признаване на български произход.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е изложил две групи мотиви, който са с равностойно значение. От една страна тълкувайки разпоредбата на т. 1 от § 2 от ДР на ЗБГ, съгласно която лице от български произход е лице, на което поне единият възходящ е българин, съдът е приел /позовавайки се на чл. 25, ал. 1 и чл. 25, ал. 2 от Конституцията/, че в понятието “българин”, употребено в § 2 ДР на ЗБГ законодателят не е включил и българското гражданство на възходящия, и че в ЗБГ няма идентитет между понятията “българин” и “българско гражданство”, които били отделни, самостоятелни, различни по смисъл и съдържание понятия. Посочил е, че лице от български произход по см. на § 2, т. 1 ДР на ЗБГ е лице, на което някой от възходящите е българин по етнос и самосъзнание, а от доказателствата по делото не следвал извод, че бащата на ищцата е с българска етническа принадлежност, и че се е самоопределял като българин. От друга страна във въззивното решение са изложени мотиви, че бащата на ищцата не е лице с българско гражданство /в случай на различно от посоченото тълкуване за понятията “българин” и “българско гражданство”/. Поставеният въпрос касае само първата част от изложените от въззивния съд мотиви, като без зададен въпрос по отношение на втората част от мотивите, този въпрос не отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси по №№ 2, 3 и 4. Отговорът на въпросите произтича от определение № 68 от 22. 02. 2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 328/2022 г., III г. о., /постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК/, прието е, че допустимостта на иска по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Р. Б. /ЗБЖИРБ/, вр. чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК не е в зависимост от това дали молителят е представил документи от категорията на посочените в чл. 3 ЗБЖИРБ или не е, както и не е обусловена от провеждане на административно производство по чл. 29, ал. 4 ЗБГ. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ, според която български произход може да се доказва и по общия исков ред е ясна и не се нуждае от тълкуване. Предвидената в чл. 3 ЗБЖИРБ алтернативна възможност - българският произход да се доказва или с документи, издадени от български или чужд държавен орган, или от Българската православна църква /ал. 1/, или по исков ред /ал. 2/, изключва приложението на чл. 542 и сл. ГПК. Производството по чл. 542, ал. 1 ГПК е за установяване на правно значими факти, за които законодателят постановява, че следва задължително да бъдат удостоверени с документ, когато документът не е съставен и не може да бъде съставен или е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен, като молбата се разглежда по реда на глава Четиридесет и девет от ГПК и производството е охранително. В чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ е налице изричното препращане от законодателя към общия исков ред за установяване на съществуване или несъществуване на факт с правно значение в хипотеза на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. В случая въззивният съд е приел иска с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, във вр. с чл. 3, ал. 2 от ЗБЖИРБ за допустим и е постановил решение по съществото на спора. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на решението до касация по посочените въпроси.

Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставения в изложението пети въпрос, тъй като същия не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Той не е обуславящ изхода на делото и не може да бъде изведен от дадените от въззивния съд правни разрешения. Въззивният съд не е излагал аргументи, касаещи приложение на Спогодбата между Н. Р. Б. и Р. Т. за изселване от НРБ в Р. Т. на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година /ратифицирана с Указ № 44, обн. ДВ, бр. 82 от 21. 10. 1969 година/, нито е приемал, че се касае за изселване на български граждани по същата Спогодба, при обосноваване на изводите си за неоснователност на предявения иск. Затова и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване.

По отношение на поставения шести въпрос: В първата си част въпросът е въведен общо теоретично, без посочване на връзка с мотивите, изложени от въззивния съд. Страната не е съобразила разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, съгласно които касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Изложените твърдения за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК също така не са обосновани. За да са налице такива основания касаторът трябва да посочи въпроси, по които са формирани конкретни правни разрешения на въззивния съд и да ги развие в хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /допълнителни основания за допускане на касационно обжалване/. Втората част от въпроса е некоректно формулирана, доколкото Закон за българското поданство от 1940 г. не съдържа понятието „народност“.

Поставеният седми въпрос също нямa xapaтepиcтиитe нa oбщo ocнoвaниe пo cмиcълa нa paзяcнeниятa пo т. 1 TP №1/19. 02. 2010 г. нa BKC, OCГTK. Cпopeд дaдeнoтo тълyвaнe мaтepиaлнoпpaвният или пpoцecyaлнoпpaвният въпpoc тpябвa дa e oт знaчeниe зa изxoдa пo oнpeтнoтo дeлoтo, зa фopмиpaнe peшaвaщaтa вoля нa cъдa, нo нe и зa пpaвилнocттa нa oбжaлвaнoтo peшeниe, зa възпpиeмaнeтo нa фaтичecaтa oбcтaнoвa oт въззивния cъд или зa oбcъждaнe нa cъбpaнитe пo дeлoтo дoaзaтeлcтвa. Kacaциoнният cъд, yпpaжнявaйи пpaвoмoщиятa cи зa диcpeция нa acaциoннитe жaлби, тpябвa дa ce пpoизнece дaли coчeния oт acaтopa пpaвeн въпpoc oт знaчeниe зa изxoдa пo oнpeтнoтo дeлo e oбycлoвил пpaвнитe извoди нa cъдa пo пpeдмeтa нa cпopa, нo нe и дaли тe ca зaoнocъoбpaзни. Ocнoвaниятa зa дoпycaнe дo acaциoннo oбжaлвaнe, ca paзлични oт oбщитe ocнoвaния зa нeпpaвилнocт нa въззивнoтo peшeниe /чл. 281, т. 3 ГРK/. Рpoвepaтa зa зaoнocъoбpaзнocт нa oбжaлвaния cъдeбeн aт щe ce извъpшвa eдвa cлeд aтo тoй бъдe дoпycнaт дo acaциoннo oбжaлвaнe пpи paзглeждaнe нa acaциoннaтa жaлбa /чл. 290, aл. 1 ГРK/. B тoзи cмиcъл, пocтaвeният въпpoc изpaзявa нecъглacиeтo на страната c peшaвaщия извoд нa въззивния cъд зa недоказаност по делото, че Т. Е.- баща на ищцата е лице с български произход. Рpeцeнaтa oбaчe дaли извoдитe в oбжaлвaнoтo peшeниe ca зaoнocъoбpaзни, e извън пpeдмeтa нa пpoизвoдcтвoтo пo ceлeтиpaнe нa acaциoннaтa жaлбa, пo чл. 288 ГРK. Липcaтa нa пocтaвeн пpaвeн въпpoc, caмo пo ceбe cи, e дocтaтъчнo ocнoвaниe дa нe ce дoпyca acaциoнeн oнтpoл бeз дa ce paзглeждaт coчeнитe дoпълнитeлни ocнoвaния зa тoвa.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд.

Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

Неоснователно е искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване. По отношение на първите три въпроса от искането, то е направено във връзка с поставения от касатора въпрос №5, а по четвъртия с въпрос №1. Същите, както се посочи по горе в мотивите /при обсъждане на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ не съставляват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Необходима предпоставка при изпълнение на задължението на настоящата инстанция да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, на основание чл. 267, ал. 1, във вр. с ал. 3 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) /ДФЕС/ е тълкуваната разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз да са от значение за правилното решаване на делото. В настоящия случай поставените четири въпроса, макар и да се отнасят до тълкуване на разпоредби на съюзното право, не са обусловили изхода на делото и нямат заявеното от страната значение за решаването на спора. Ето защо, искането следва да се остави без уважение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Х. Е., от [населено място], Р. Т. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по поставените въпроси.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2700/07. 10. 2022 г. постановено по възз. гр. д. № 3127/2022 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.