ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1899
гр. София, 29. 06. 2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: М. Ф.
Членове:Велислав Павков
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от Д. П. К. гражданско дело № 20228002104002 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. Х., чрез адвокат С. И. против решение № 861/04. 07. 2022г., постановено по в. гр. д.№ 1124/2022 г. от състав на Окръжен съд – Варна, с което като е отменено решение № 865/30. 03. 2022г. по гр. д. № 15358/2021г. по описа на Районен съд – Варна, са отхвърлени като неоснователни предявените от Н. С. Х. срещу П. Т. Т. главен иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата се поддържа, че въззивният съд не е събрал всички допустими и относими доказателства и вследствие на това не е формирал обективни фактически констатации, което правело решението необосновано, неправилно ги е подвел към несъответстваща правна норма и така е нарушил и материалния закон, и по този начин е достигнал до незаконосъобразни изводи. По отношение на мотивите на решението, в които съдът служебно е констатирал нищожност на процесния предварителен договор, аргументирайки се с ТР №1/2022г. по тълк. дело №1/2020г. на ОСГТК ВКС, се твърди, че принципната постановка по задълженията на въззивната инстанция е вярна, но е неправилно приложена в настоящия случай, тъй като въззивният съд не е указал на страните, че ще разгледа въпроса за нищожността на предварителния договор нито с доклада по делото, нито с нарочно определение, и не е предоставил процесуална възможност за становище и събиране на доказателства. Касаторът твърди, че това е нарушение на процесуалните правила на чл. 236, ал. 2 ГПК и принципът на състезалното начало. Поради изложеното се иска отмяна на постановеното от въззивната инстанция съдебно решение и решаване на спора по същество на основание чл. 293, ал. 2 ГПК.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС и казуалната такава - ТР №3/2016г. по тълк. дело №3/2014г. на ОСГК на ВКС, Решение №163/09. 01. 2019г. по гр. дело №1100/2018г. на III ГО, ВКС, Решение №171/08. 08, 2014г. по гр. дело №4175/2013г. на IV ГО, ВКС, Решение №102/08. 04. 2010г. по гр. дело №4017/2008г. на II ГО, ВКС, Решение №98/27. 04. 2017г. по гр. дело №60379/2016г. на IV ГО. Формулирани са следните материалноправни въпроси: 1/ Когато реална част от жилищна сграда не е фактически обособена като „жилище“, но е възможно да бъде обособена като самостоятелен обект с това предназначение, нищожен ли е предварителния договор за нейната продажба поради невъзможен предмет? Със сключването на предварителен договор за продажба на жилище, нарушена ли е нормата на чл. 40, ал. 1 от ЗУТ във вр. с § 5, т. 30 и т. 39 от ДР-ЗУТ, след като е обещано прехвърлянето на собственост върху обект, който съществува по документи, но на място е изпълнен по начин, който го лишава от характеристиките на жилище?; 2/ Към кой момент се преценява налице ли е възможност за обособяване на реално определени части от сграда, които не са фактически обособени като самостоятелен обект съгласно изискванията на действащия устройствен закон?; 3/ При преценката дали предварителния договор за покупко-продажба на жилище, в което складово помещение не е обособено към датата на сключването му, но за което не е изтекъл срокът на учреденото право на строеж и е налице одобрен инвестиционен проект, по който обекта е предвиден като жилищен, нищожен или действителен е договорът? Какво е доказателственото значение на този проект за преценката по отношение съществуване на непреодолима правна пречка за обособяването на складово помещение и привеждане на обекта в съответствие с изискванията на чл. 40, ал. 1 ЗУТ?; 4/ При преценка дали е възможно обособяването на реално определени части от сграда, които не са фактически обособени като самостоятелен обект съгласно изискванията на действащия устройствен закон, или е налице непреодолима правна пречка за одобряване на инвестиционен проект за обособяване на тази част, следва ли да се има предвид описанието и предназначение на обособената част, с което е включено в оспорената сделка или принципната възможност за обособяване на някакъв обект с описаните граници? 5/ Какво е доказателственото значение на одобрен инвестиционен проект, по който изграден самостоятелен обект е с предназначение „жилище“, но към датата на сключване на предварителния договор за продажбата му, складово помещение в обекта не е обособено, за установяване нищожност на този договор поради правна невъзможност, която на свой ред е обусловила извода на въззивния съд за тази нищожност?; 6/ Извършването на строително - монтажни дейности по повод обособяването на складово помещение в изградения апартамент са фактически или правни действия и спрямо тях разпростират ли се правните последици на правна нищожност, предвидени в разпоредбата на чл. 26 ЗЗД? Формулирани са и следните процесуални въпроси, по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №1/2022г. по тълк. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2013г. по тълк. дело №1/2013 на ОСГТК на ВКС: 7/ В случай, че за съда нищожността е била видима от представените с исковата молба или с отговора доказателства, длъжен ли е да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/ Длъжен ли е съдът да уведоми страните, че възнамерява да се произнесе служебно по нищожността на процесния договор, като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства?; 8/ Длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства, за да не остане делото неизяснено от фактическа страна, ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивната материалноправна норма на чл. 26 ЗЗД?; 9/ При преценката дали предварителния договор за покупко - продажба на жилище, в което складово помещение не е обособено към датата на сключването му, но за което не е изтекъл срока на учреденото право на строеж, съществува непреодолима правна пречка за обособяването му, следва ли съдът да назначи съдебно - техническа експертиза със задача съществува ли техническата възможност за такова обособяване съобразно представения по делото одобрен инвестиционен проект?
Насрещната страна П. Т. Т., чрез пълномощника си адв. А. Б., в отговор на жалбата дава становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност на въззивното решение.
С обжалваното решение съдът е приел за неоснователни предявените при условията на евентуалност искове иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за заплащане на задатък в двоен размер по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с предназначение „жилище“ и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание. За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което е уважен главният иск с правно основание чл. 93, ал. 2, въззивният съд е приел, че е процесния предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот е нищожен поради невъзможен предмет – правна невъзможност, тъй като жилището не е разполагало със складово помещение и следователно не е отговаряло на изискванията на чл. 40, ал. 1 ЗУТ за самостоятелно жилище. Липсата на складово помещение в процесния имот била установена и към момента на сключване на предварителния договор, и към момента, когато страните са се явили пред нотариус за сключване на окончателния договор. Варненският окръжен съд е счел, че липсата на фактическа обособеност на складово помещение в имота автоматично води до нищожност на предварителния договор поради невъзможен предмет, като изобщо не е изследвал дали е възможно обособяване на имота като самостоятелен обект с предназначение жилище, съответно не е отчел наличието/липсата на одобрен инвестиционен проект. Доколкото липсвала валидна облигационна връзка между страните, съдът е счел че задължение за връщане на задатък в двоен размер поначало не е възникнало и на това основание е отхвърил главния иск с основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД. По иска с основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД съдът е приел, че с оглед нищожността на предварителния договор, е налице не отпаднало основание, а начална липса на такова, което е обусловило отхвърлянето и на евентуалния иск.
За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС.
Първата част на първия въпрос е от значение за изхода на конкретния правен спор и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд при постановяване на решението, т. е. осъществено е общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и релевираното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - разрешаването на този въпрос от въззивния съд е в противоречие със задължителните постановки, дадени в ТР № 3/2016 г. по т. д. 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, според които правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот /сграда, жилище или др. обекти/ е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част.
По отношение на втората част от първи въпрос, както и въпроси с № 3 и 4, 5, 9 не е налице решаващо произнасяне на въззивната инстанция, т. е. въпросите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са обусловили решаващата воля на съда. Вторият въпрос е повдигнат общо и хипотетично, поради което няма характер на правен въпрос. По отношение на шестия въпрос също не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът е неотносим към конкретния правен спор и съответно не е обусловил правните изводи на въззивния съд за уважаване на иска.
Следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и по седми и осми процесуалноправни въпроси, за да се провери дали въззивният съд е процедирал в нарушение на задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2022г. по тълк. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2013г. по тълк. дело №1/2013 на ОСГТК на ВКС.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по материалноправния въпрос дали когато реална част от жилищна сграда не е фактически обособена като „жилище“, но е възможно да бъде обособена като самостоятелен обект с това предназначение, предварителният договор за нейната продажба е нищожен поради невъзможен предмет, както и по процесуалноправните въпроси за задължението на съда да уведоми страните в случаите когато възнамерява да се произнесе служебно по нищожността на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор, като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства, както и за задължението му да събере служебно доказателства, за да не остане делото неизяснено от фактическа страна, ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивната материалноправна норма, за да се провери дали дадените от въззивния съд разрешения по тези въпроси противоречат на задължителната практика на ВКС, дадена в ТР № 3/2016 г. по т. д. 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2022г. по тълк. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2013г. по тълк. дело №1/2013 на ОСГТК на ВКС.
За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 438, 14 (четиристотин тридесет и осем лева и четиринадесет стотинки) лева на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 861/04. 07. 2022г., постановено по в. гр. д.№ 1124/2022 г. от състав на Окръжен съд – Варна.
УКАЗВА на Н. С. Х. в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 438, 14 (четиристотин тридесет и осем лева и четиринадесет стотинки) лева, като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на IV г. о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: