Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на ЗАД „АРМЕЕЦ” АД- [населено място] срещу решение №1163 от 10. 06. 2020 г. на Софийски апелативен съд по т. д. №5515/2019 г., в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 1490, постановено на 14. 08. 2019 г. по т. д. № 502 /2017 г. на СГС, VІ-22 с-в е постановено друго, с което касаторът е осъден да заплати на „П. Л БГ“ЕООД на основание чл. 208 ал. 1 КЗ отм. сумата от 7750 лева-застрахователно обезщетение по застрахователен договор -полица № [ЕГН]/20. 08. 2014 г. и настъпило застрахователно събитие „кражба на МПС” на 04/05. 02. 2015 г., ведно със законната лихва от 20. 01. 2017 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1405 лева-лихва-обезщетение за забава за периода от 09. 04. 2015 г. до 19. 01. 2017 г. и в частта за разноските. Въззивното решение се обжалва от застрахователя и в потвърдителната му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която касаторът е бил осъден да заплати на ищеца сумите от 14 000 лева –застрахователно обезщетение на същото основание, 2541, 92 лева - лихва за забава за същия период и в частта за разноските.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че част от правните въпроси от значение за спора се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото– основание за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата изразява становище за нейната неоснователност, както и за липса на основанията за допускане до касация.Претендира разноски под формата на адв. в.ие в размер на 960 лева, за което представя фактура.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд се позовал на следното:

Страните не спорят относно възникването между тях на валидно застрахователно правоотношение по чл. 200 и сл. от КЗ отм., въз основа на валиден договор за имуществена застраховка, като застрахованото имущество е процесният лек автомобил марка Ауди А 4, както относно настъпването на твърдяното застрахователно събитие кражба”. По оспорената активната легитимация на ищеца/ не е бил собственик на процесния автомобил към датата на сключване на договора за застраховка/ е изложено, че съгласно съдържанието на представения и приет като доказателство договор за покупко-продажба на МПС, процесният автомобил е закупен от ищеца още преди сключването на застрахователния договор за сумата от 14 000 лева, като от приетата и неоспорена ССЕ се установява и плащането на уговорената продажна цена.

В представеното по делото и прието като доказателство свидетелство за регистрация на процесния автомобил фигурира като собственик дружеството - ищец „П. Л БГ“ ЕООД, а като лице, което може да използва превозното средство по силата на право, различно от правото на собственост е отбелязано лицето „Технооптик ООД“- лизингополучател по договора за финансов лизинг, сключен между него и ищеца-лизингодател. Съдът се е позовал на свидетелството за регистрация като официален свидетелстващ документ, който удостоверява с обвързваща материална доказателствена сила, вкл. и че към посочената в свидетелството дата на регистрация- 25. 08. 2014г., ищецът вече е придобил правото на собственост от доставчика, за да го предостави на лизингополучателя Технооптик ООД. Ето защо е счетено за неоснователно възражението на ответника-застраховател, че между страните не е възникнало валидно застрахователно правоотношение въз основа на сключената комбинирана застрахователна полица № [ЕГН]/20. 08. 2014 г.. Съдът се е позовал и на задължителна тълкувателна практика на ВКС - т. 2 от ТР № 5/12. 12. 2016г. на ОСГТК на ВКС, относно това, че ответникът-застраховател няма правото да прави възражение относно липсата на представителна власт на лицето, подписало процесната застрахователна полица от името на ищеца. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че ищецът като собственик на процесния лек автомобил, който е предмет на договора за застраховка, има признат и правно значим застрахователен интерес от защита срещу последиците от застрахователното събитие, тъй като именно за него биха настъпили имуществените вреди от загубата, пълното погиване или частичната щета на застрахованото имущество. Това е така, защото евентуалните такива вреди ще доведат до намаляването на неговия патримониум със стойността на отнетата или погинала вещ, които трябва да отдели като разходи за нейния ремонт или привеждането й в годно за употреба състояние, а в случая както се установи собственик на процесната вещ е ищецът - лизингодател по договора за финансов лизинг. Разпоредбата на чл. 343 от ТЗ, че рискът от погиване на лизинговата вещ се носи от лизингополучателя е приложима единствено във вътрешните облигационни отношения между страните по договора за финансов лизинг. Разпоредбата на чл. 343 от ТЗ на която се позовава въззивникът при плащане на застрахователно обезщетение ще има за последица приспадане от задължението на лизингополучателя за лизингови вноски/т. 11. 2.2 от приложимите към лизинговия договор общи условия/, но не дава основание за застрахователя, като трето по отношение на договора за финансов лизинг лице, да откаже изпълнение на своите задължения по застрахователния договор. Освен това, според съда, настъпването на застрахователния риск „кражба“ няма характера на визираното в чл. 343 ТЗ погиване или повреждане на вещта.

Следователно е налице валидно застрахователно правоотношение между страните, в срока на което е настъпило застрахователно събитие „кражба“.

С оглед събраните по дело гласни и писмени доказателства /удостоверение от РУП-СДВР и постановление за спиране на наказателно производство от 03. 09. 2015. на СРП/, съдът е преценил за доказано, че процесният автомобил, собственост на ищеца, е противозаконно отнет от владението му без негово съгласие /престъпление № 346, ал. 1 от НПК/. Няма спор и от доказателствата се установява, че застрахователят е уведомен в срок за настъпилото застрахователно събитие - кражба на МПС, като отказва да заплати застрахователното обезщетение, позовавайки се на уговорката в т. 16 и т. 14. 1 от ОУ. Съдът е изложил съображения, че в тежест на въззивника - застраховател е било да докаже възраженията си за наличие на изключен застрахователен риск съгласно т. 16. 4.1 от ОУ, а именно, че застрахованият не е осъществил контрол и е допуснал загубване на фактическата власт върху втория ключ на автомобила, чрез който би могло да бъде осъществено отнемането на последния.

От събраните по делото писмени доказателства-уведомление за щета и приемо-предавателен протокол от 05. 02. 2015г. се установява, че застрахователят е получил от представители на лизингодателя и лизингополучателя по един брой контактен ключ за лек автомобил „Ауди А 4“, с процесния регистрационен номер. Видно от заключението на приетата и неоспорена съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице по нея., на представения от лизингодателя контактен ключ не е могло да бъде разчетена информацията от паметта на компютъра на автомобила относно номера на шасито, времето когато е спрял автомобила, температурата на въздуха и други данни имащи значение за техническото състояние на автомобила. Вещото лице е уточнило, че тези данни са били разчетени от представения от лизингополучателя втори контактен ключ, както това, че представеният от лизингодателя ключ не може да бъде разчетен не води до извода, че не е от процесния лек автомобил „Ауди А 4“. По делото не са ангажирани доказателства чрез изслушване на съдебно-техническа експертиза, която чрез сравняването им да установи, че двата ключа са за различни автомобили. Според съда, дори да се приеме, че недекларирането или непредаването на пълния комплект от ключове е неизпълнение на договора за застраховка, то не се явява значително неизпълнение с оглед интереса на застрахователя и не е основание по смисъла на чл. 211, т. 2 от КЗ за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по чл. 208 от КЗ отм., Законодателят не е предвидил, че всяко неизпълнение от страна на застрахования на договорното му задължение по застраховка КАСКО ” е основание по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ отм. за пълен отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по чл. 208, ал. 1 КЗ отм. Критерият значителност ” на неизпълненото задължение от застрахования спрямо интереса на застрахователя сочи на необходимост от пряка причинно - следствената връзка между неизпълнението и същественото увеличаване на риска, на неговото реализиране, или на обхвата на вредите. Следва да се направи категоричен извод, че ако задължението е изпълнено, не би се стигнало до настъпване на конкретното застрахователно събитие - кражба. В случая конкретни доводи от ответника в тази насока не са изложени, а от доказателствата по делото не се установява причинно - следствената връзка между недекларирането на сервизния ключ, който е наличен и предаден на застрахователя, и кражбата на автомобила. Предвид изложеното, въззивният съдебен състав е направил извод, че застрахователят по имуществената застраховка няма право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение на основание чл. 211, т. 2 КЗ. Ето защо, липсва основание за отказ на застрахователя да заплати дължимото обезщетение, при вече сключен и надлежно изпълняван от страна на застрахования застрахователен договор, с оглед на което и ВЖ на ответника срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част е счетена за неоснователна.

За да уважи ВЖ от страна на ищеца, относно размера на дължимото обезщетение от застрахователя, въззивният съд е изложил следните съображения:

При настъпване на застрахователното събитие, застрахователят е длъжен да плати застрахователното обезщетение в уговорения срок, като обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. За определяне действителната пазарна стойност на процесния лек автомобил към датата на застрахователното събитие, в производството пред въззивната инстанция е изслушана съдебно-автотехническа експертиза, в която размерът на щетата е определен по средни пазарни цени в размер на сумата от 21 750 лева. Без значение е продажната цена на автомобила възлизаща на сумата от 14 000 лева за която ищцовото дружество лизингодател е придобило автомобила от доставчика по договора от 20. 08. 2014 г. Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, който сключват като в тази връзка те са свободни да договорят покупна цена за автомобила, която не е задължителна да съответства на действителната пазарна цена за същия. Предвид изложеното, въззивният съдебен състав е счел, че размерът на причинените щети, според заключението на основната СТЕ, е на стойност общо от 21 750 лева, още повече, че определената от самия застраховател застрахователна стойност на автомобила при сключването на договора за застраховка е в размер на 14 316, 17 евро-т. е. значително надхвърля стойността на обезщетението.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора-застраховател се сочат като обуславящи изхода по спора правни въпроси, които обобщено се свеждат до: настъпват ли преки вреди от кражбата на МПС за ищеца, след като същият е и лизингодател на същото МПС по договор за финансов лизинг с трето лице и за отношенията по него се прилага разпоредбата на чл. 343 ТЗ, има ли в този случай ищецът застрахователен интерес и кой е активно легитимиран да предяви иск срещу застрахователя по имуществената застраховка и настъпил покрит риск „кражба на МПС“, за характера на застрахователния договор/абстрактен или каузален/ и за значението за спора на международните счетоводни стандарти.

За да е налице основание за допускане на касация по смисълла на чл. 280 ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280 ал. 1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.

Предвид така очертаните критерии от ВКС, ОСГТК в ТР 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г. за съотносимост на правния въпрос и неговата значимост за изхода на спора и формулировката на въпросите от страна на касатора в изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 от ГПК става ясно, че същите не отговарят на тях. Това е така, доколкото, първите три въпроса се отнасят до правилността на обжалваното решение в зависимост от конкретните специфични за спора факти, а не до тълкуване на конкретни правни разпоредби/ разпоредбата на чл. 343 ТЗ е неприложима в отношенията между страните по спора, а се отнася до отношенията на ищеца с трето лице основани на договор за лизинг/. Спорното правоотношение се основава на сключен между страните договор за имуществена застраховка с покрит риск „кражба на МПС“, по който е доказано настъпването на застрахователното събитие и без да е налице предвидена в ОУ или закона пречка за заплащане на застрахователно обезщетение. Последните два въпроса: за характера на застрахователния договор/абстрактен или каузален/ и за значението за спора на международните счетоводни стандарти, не представляват изобщо обуславящи изхода по спора, тъй като при произнасянето си въззивният съд не е формирал правораздавателната си воля въз основа отговорите им.

По изложените съображения, настоящият състав на ВКС,Второ т. о. счита, че не е налице основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В полза на ответника по КЖ „П. Л БГ“ЕООД не следва да се присъждат разноски под формата на адв. в.ие в размер на 960 лева, за което е приложена само фактура, която не удостоверява извършено реално плащане на сумата.

С оглед изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1163 от 10. 06. 2020 г. на Софийски апелативен съд по т. д. №5515/2019 г..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.