Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Й. Г. срещу решение №.567/27. 11. 20 по г. д.№.659/20 на ОС Плевен - с което е потвърдено реш.№.721/25. 06. 20 по г. д.№.2346/19 на РС Плевен за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 8000лв. обезщетение за неимуществени вреди.

Ответната страна Т. Д. Г. не взема становище

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, в това число и при препращане към мотивите на първоинстанционния съд, че искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди - в резултат на това, че ответницата – съпруга на ищеца, не го е посещавала в затвора и не му е изпращала парични записи през предявения период, е неоснователен - тъй като, макар да е установено нарушение на правни норми - чл. 14 и чл. 17 СК, не е доказана противоправност на деянието като една от кумулативните предпоставки на чл. 45 ЗЗД. По делото е безспорно, че страните са сключили граждански брак през м. 03. 2018 в Затвора в гр.Ловеч; през времето 21. 04. 18-29. 09. 18 ответницата е живяла в дома на родителите на ищеца; в процесния период, считано от 9. 09. 18, тя не го е посещавала в затвора и не му е изпращала парични записи - като същевременно е знаела, че той страда от „специфично разстройство на личността“ и „захарен диабет тип ІІ“. Във връзка с правната страна на спора е изходено от разпоредбата на чл. 14 СК-озаглавен „Взаимност между съпрузите“, която очертава няколко форми на дължимо поведение през брака – уважение /отношение на всестранно внимание и зачитане/, разбирателство /съгласуваност, постигане на единство в мнения и поведение, на хармония и безконфликтност в брака и семейството/, общи грижи за семейството – които се уреждат отделно в чл. 17 СК. Посочено е, че отношенията между съпрузите обхващат широка гама от права и задължения, които са концентрирани върху обезпечаване на семейното благополучие /чл. 17 СК/; че като способ за осигуряването му се сочи „взаимното разбирателство и общите усилия“, като средства - „възможностите на съпрузите“, тяхното „имущество и доходи“, „съобразно техните възможности“; че неизпълнението на брачните задължения проявява юридическа релевантност на друга плоскост - в правото да се иска развод поради разстройство на брака, като бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Отразено е, че за да се приеме за основателен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, какъвто е процесния, следва да се установи наличие на всички елементите от фактическия му състав - деяние, противоправност, вреда, вина на деликвента, причинна връзка между негово виновно и противоправно поведение и претърпените от пострадалото лице вреди. Противоправността се разбира като накърняване на чуждо абсолютно субективно право /реш. №.532/7. 07. 09 по г. д.№.90/08, ІІІ ГО, реш.№.695/ 23. 11. 10 по г. д.№.617/09, ІV ГО, реш.№.666/3. 07. 09 по г. д.№.732/09, ІV ГО/. При липса на противоправно деяние, което да е извършено от ответницата, не подлежи на обсъждане въпроса за наличието на настъпили вреди и причинно-следствена връзка между деянието и вредите /опр.№.401/4. 04. 11 по г. д.№.1099/11, ІІІ ГО/. В случая съдът е намерил, че такова противоправно поведение не е налице, Посочил е, че деянието е противоправно, когато са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, а в тази характеристика не може да бъде вместено неизпълнение на брачни задължения от ответницата с оглед чл. 14 и чл. 17 СК. Сключването на граждански брак е позволено от закона правно действие, а въз основа на допуснати брачни нарушения се прави извод за брачна вина - но санкционните последици се уреждат по друг ред – а не по реда на деликтната отговорност - с оглед значението на вината в бракоразводния процес и за последиците на развода. Деликтната отговорност предполага да бъдат обезщетени виновно причинени вреди – но само ако действието или бездействието, което ги е причинило, е противоправно – каквато противоправност не се установява. Изложени са и допълнителни мотиви, че, дори да се приеме, че е налице противоправност, не е доказан при условията на пълно и главно доказване и друг елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане – наличие на пряка причинно-следствена връзка между поведението на ответницата и претърпените от ищеца вреди. Съдът се е позовал на заключението на съдебно-медицинската експертиза, според която през процесния период ищецът е имал неблагоприятен гликемичен контрол в динамиката на диабета му; конфликтите му с формалната му брачна партньорка са се отразили върху емоциите и психичните му изживявания, но не сблъсъкът им сам по себе си го е довел до силна нервна напрегнатост и декомпенсация на съществуващ здравословен проблем, а непримиримостта му в ситуации на конфликт с интересите му и сблъсъкът на реалността с идеалната представа; същевременно неблагоприятният гликемичен контрол не може да се свърже единствено и само с негативните му изживявания тогава /опр.№.1214/4. 12. 13 по г. д.№.3975/13, ІІІ ГО/. Намерил е за неоснователни оплакванията за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение предвид отхвърлянето на иска без да се прецени, без да се обсъжда и изследва в конкретния случай наличието или липсата на относителен дял на отделните фактори, установими след заключение на вещо лице, при съвкупното проявление на които би могъл да настъпи вредоносен резултат – за да може да се извърши преценка на въпроса за обема на отговорността на ответницата. Изложил е мотиви, че, съобразно експертизата, диабетът се разглежда като психосоматично заболяване и стресът има принос за отключване на гликемичния контрол; негативните изживявания като чувство за отхвърленост, пренебрегване, игнориране, изолираност предвид и характеристиките на личността на ищеца биха довели до силни и дълготрайни състояния на напрегнатост, а върху диабета му биха могли да се отразят в посока неблагоприятен гликемичен контрол - но данните, които сочат на влошаване на здравословното състояние като последица от поведението на ответницата, са ирелевантни предвид липсата на доказаност на елемента противоправност на деянието.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 и чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Представлява ли безспорното нарушение на правните норми на чл. 14 и чл. 17 от СК (СЕМЕЕН КОДЕКС), допуснато чрез поведението на ответника, противоправно деяние в хипотезата на чл. 45 ал. 1 ЗЗД?“ /чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/; 2. „Налице ли е пряка причинно-следствена връзка между поведението на ответника и вредите в хипотеза на чл. 45 ал. 1 ЗЗД в случаите, когато настъпването на вредите е обусловено от едновременно действие на повече от един фактори, един от които е поведението на ответника?“ /реш.№.9/2. 02. 18 по г. д.№.1144/17, ІІІ ГО, реш.№.1132/16. 11. 92 по г. д.№.1336/91, ІV ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Първият въпрос е свързан с характера на личните отношения между съпрузите, изпълнението на съпружеските задължения - каквито са визираните в чл. 14 и чл. 17 СК /съответно чл. 15 и чл. 18 от СК (СЕМЕЕН КОДЕКС) от 1985г., отм. /, и последиците от неизпълнението им. Във връзка със същия в теорията /Тълкувателен справочник „Семейно право“, Л.Н., Издателство “П. Б“ 1990, „Семеен кодекс Приложен коментар“, ИК „Труд и право“, София 2015/ и практиката, в това число задължителната /напр. ППВС 10/3. 11. 71, ППВС 5/77 от 15. 03. 78/, дълготрайно и безпротиворечиво се приема, че личните отношения между съпрузите - съставляващи главната част от съпружеските отношения, се състоят от права и задължения, които са от особено естество. Те са запълнени с нравствено и емоционално съдържание и не могат да се приравнят към правата и задълженията в гражданското право /напр. от един договор/. Самите лични права не могат да са предмет и на брачен договор - с такъв могат да се уреждат само имуществените отношения на встъпващите в брак /чл. 37 СК/. Изпълнението на личните съпружески задължения е възможно да се осъществява само доброволно. Уважение, разбирателство, вярност, доверие и грижи, отговорно отношение към семействот, не могат да се търсят по съдебен ред чрез някакъв иск за принудително изпълнение; не е мислимо и да се претендира обезщетение за тяхното неизпълнение или да се уговаря неустойка за неизпълнение. Нарушаването на личните съпружески задължения проявява правното си значение по друг начин. То може да доведе до разстройство на брака и до развод - по вина на неизправния съпруг или и на двамата съпрузи /доколкото нарушението на брачните задължения от единия съпруг не освобождава другия от неговите брачни задължения/ - като дълбокото разстройство на брака е дефинирано именно като разстройство, при което между съпрузите липсва взаимност, уважение, доверие, брачната връзка съществува само формално и в нея няма съдържание, каквото изисква закона и морала – а вината за разстройството на брака може да се установява само в бракоразводния процес, не и в други производства извън развода. Същевременно може да обоснове и някои изменения в нормалните съпружески отношения – напр. прекратяване на съпружеската общност през време на брака, отпадане на правото на издръжка „поради тежко провинение“, изгубване на правото на наследяване /“недостойнство“/, продължаване на предявен брачен иск от наследниците на починал ищец - ако в исковата молба са изложени обстоятелства, които разкриват дълбокото разстройство на брака поради виновни брачни нарушения /чл. 327 ГПК/, възлагане на разноски по брачни дела върху виновен или недобросъвестен съпруг /чл. 328 ГПК/. При това положение следва да се отчита, че правните норми в СК (СЕМЕЕН КОДЕКС), които дават най-обща регламентация на личните отношения между съпрузите, имат специфичен характер, основните два белега, които характеризират правното задължение, са възможността при липса на доброволно изпълнение да се осъществи принудително изпълнение по съответен законов ред и/или да се приложи правна санкция-а в разглеждания случай принудително изпълнение е немислимо и правната санкция не е приложима във всички случаи /доколкото не е изключена, влиза в действие само в определени хипотези - виж посоченото по-горе/. Поради това и се приема, че разглежданите норми имат предимно нравствен характер и само в отделни ситуации се проявяват като правни норми в същинския смисъл на думата - т. е. стоят на границата между правото и морала. Приетото от въззивната инстанция не е в отклонение, а в съответствие с така утвърдилите се безспорни постановки – поради което и не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно дадените с т. 1 на ТР №.1/2009г. от 19. 02. 2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изведеният въпрос няма самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така, тъй като съдът е приел, че искът с правно основание чл. 45 ЗЗД е неоснователен, доколкото не е налице противоправност на твърдяното деяние - т. е. липсва и друг /освен причинната връзка/ елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. При това положение и доколкото само кумулативната наличност на всички предпоставки на разпоредбата на чл. 45 ЗЗД обуславя основателност на претенция, основана на този текст, въпрос, касаещ наличието или липсата на причинно-следствена връзка, дори и да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, се явява неотносим – несвързан с решаващата воля на съда и с изхода на спора /дори да се приеме, че е налице причинно-следствена връзка, изходът би бил същия, тъй като липсва противоправност на деянието/. С оглед на изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване.

Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.567/27. 11. 20 по г. д.№.659/20 на ОС Плевен.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: