Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Л. И. В., чрез адв. С. К., срещу въззивно определение № 260043 от 28. 01. 2021 г. постановено по възз. ч.гр. д. № 649/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1262 от 05. 08. 2020 г. по гр. д № 691/2020 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е прекратено поради липса на правен интерес производството по делото по предявените установителни искове до размера на сумата 1 302 892 лв., която сума е била предадена по изп. д. № 1378/2017 г. от ЧСИ И. на взискателя А. Б..

В жалбата се сочи, че определението е неправилно и се иска неговата отмяна. В изложението си касаторът формулира следните въпроси: 1) за задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи мотиви, в които да се произнесе по всички оплаквания, доводи и възражения на страните, както и да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност – цитирана е практика, на която според касатора въззивното определение противоречи; 2) за обхвата на въззивната проверка в производството по частни жалби - твърди се противоречие с ТР № 6/ 15. 01. 2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС; 3) за вида на защитата по чл. 464 ГПК – установителен или осъдителен иск и за необходимите процесуални действия (на съда и на страната) в случай, че сумата е предадена на взискателя в хода на процеса; 4) за функционалната връзка и обусловеност между определението за прекратяване на производството по делото и определението за оставяне на исковата молба без движение; за характера на указанията, които съдът дължи във връзка с нередовността на исковата молба, както и за възможността съдът правилно да прецени наличието, респективно липсата на правен интерес за предявяване иск при нередовна искова молба.

Ответникът по жалбата - А. С. Б., чрез адв.С. Н., в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и основателността на жалбата.

Ответникът - „С. И” ООД не е изразил становище.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационния контрол приема следното:

За да потвърди определението на окръжния съд за прекратяване на производството по предявените установителни искове в частта им до размера на сумата 1 302 892 лв., апелативният съд е посочил, че делото е образувано по искова молба от 16. 08. 2019 г. на Л. В. срещу А. Б. и „С. И” ООД с искане да се признае за установено на основание чл. 464 ГПК, че не съществуват вземанията на първия ответник - взискател по изпълнително дело срещу втория ответник. Безспорно е установено, че ищецът и първият ответник са взискатели по изп. д. №1378/22017 г по описа на ЧСИ И., с рег. № 821, а вторият ответник е длъжник по делото. След предявяването на иска, с молба от 19. 12. 2019 г. ищецът е уточнил, че сума от продажбата на недвижим имот е предадена от ЧСИ на ответника Б.. В приложено по делото удостоверение от ЧСИ е посочено, че процесната сума от 1 302 892 лв. е предадена на взискателя Б. на 30. 07. 2019 г., съгласно разпределение от 29. 11. 2018 г., влязло в сила на 18. 07. 2019 г., а след това - на 23. 07. 3019 г. по изпълнителното дело е постъпило заявление от жалбоподателя Л. В., че оспорва вземанията на Б.. При тези данни апелативният съд е приел, че месечният срок по чл. 464, ал. 1, изр. 2 ГПК за предявяване на иска е спазен. Прието е още, че независимо, че сумата е предадена от ЧСИ на взискателя Б. в нарушение на чл. 464 ГПК (преди да изтече едномесечният срок от влизане в сила на разпределението) за ищеца липсва правен интерес от предявяването на установителен иск. Допустим в случая, с оглед правния му интерес, е осъдителният иск. По въпроса дали такъв осъдителен иск е бил предявен пред първоинстанционния съд, след като вземането е било оспорено, апелативният съд е приел, че този въпрос стои извън предмета на производството пред него, както и че за страната не е преклудирана възможността да защити правата си с осъдителен иск.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол.

Първият въпрос в изложението е свързан с оплакването, че съдът не е разгледал всички доводи и възражения във въззивната жалба (с обем от шест страници, изложени в осем точки), в т. ч. и цитираната практика на състави на ВКС. Върпосът не е обуславящ, тъй като е зададен в контекста на фактическа обстановка, която не се установява по делото и визира евентуално допуснати процесуални нарушения, касаещи правилността по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК на обжалвания акт, която не е предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Освен това, задължението на решаващия съд да обсъди доводите, възраженията на страните и събраните по делото доказателства е конкретно и касае тези, които са свързани и имат значение за установяване на правнорелевантните факти по спора. Видно от мотивите на обжалваното определение, съдът се е произнесъл по оплакванията на въззивника, приемайки, че дали пред първата инстанция е бил предявен и осъдителен иск, както е твърдял В. във въззивната си жалба, не е въпрос от предмета на конкретния спор по въззивното дело. Неотносимостта на първия въпрос в изложението прави безпредметно обсъждането на цитираната съдебна практика, тъй като липсва контекст, в който да се изследва наличието или липсата на противоречие между нея и приетото с въззивното определение.

Необуславящ е и вторият поставен въпрос. Касаторът не посочва заради какво конкретно счита, че съдът е постановил обжалваното определение в условията на ограничен въззив, вместо при дължимия пълен въззив. Подобен извод не следва и от съдържанието на мотивите на обжалваното определение.

Третият въпрос, в първата си част, за която касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е поставен некоректно, защото какъв ще е видът на защитата по чл. 464 ГПК зависи от това дали сумата по разпределението е предадена на присъединен взискател, или не е предадена и се намира по сметката на СИ. Дори да се приеме, че въпросът е обуславящ, в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с тази, която касаторът цитира. В приложеното определение № 464/01. 11. 2016 г. по ч. т. д. № 553/2016 г. на ВКС, I т. о., е прието, че ако сумата предназначена за взискателя с оспорено вземане се намира по сметка на съдебния изпълнител, защитата е с отрицателния установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, а ако тази сума вече е предадена на взискателя - защитата е с осъдителен иск (в с. см. - определение № 123/19. 03. 2018 г. по ч. гр. д. № 668/2018 г., ІІІ г. о. на ВКС). Във втората си част въпросът е зададен във връзка с оплакването, че първоинстанционният съд е следвало да даде указания на ищеца да измени иска си от установителен в осъдителен чрез изменение на петитума. В тази връзка следва да се посочи, че предмет на касационно обжалване са въззивните съдебни актове, а не първоинстанционните. Когато ВКС действа като касационна инстанция, той поначало не извършва проверка на правилността на първоинстанционните разпореждания, определения и решения, а проверява актовете на въззивната инстанция. Поради това, евентуални процесуални нарушения допуснати от първоинстанционния съд не могат да са основания за селектиране на жалбата или основания за касиране на въззивния акт. Освен това, изменението на иска е действие, което се предприема по почин на ищеца – извършва се единствено по негова инициатива и воля, като съдът не е длъжен да указва на страната да преминава от установителен към осъдителен иск - противното би означавало нарушение на принципите за равенство на страните и на диспозитивното начало. В конкретния случай съдът многократно е предоставял на ищеца възможност да заяви дали за процесната сума предявява установителен или осъдителен иск, като въпреки това страната е заявила, че предявява и осъдителен иск, но в условие на евентуалност.

Четвъртият въпрос (група въпроси) са преимуществено свързани с действията на първоинстанционния съд и евентуално допуснати от него нарушения, поради което не могат обусловят допускането на касационния контрол. В частта дали преценката за допустимост на иска е възможна и при нередовна искова молба, въпросът касае и действията на въззивния съд, доколкото тази преценка – за допустимостта на иска и редовността на исковата молба стои пред всяка една от инстанциите, вкл. и касационната. В случая обаче въпросът не кореспондира с данните по делото, тъй като както бе посочено по-горе, многократно е давана възможност на ищеца да уточни вида на защитата, която претендира, а нередовността на исковата молба е касаела липсата на подпис, както и спора в частта по заявените като евентуални осъдителни искове, доколкото е следвало да се посочи кой от ответниците се претендира да бъде осъден и да се формулира надлежен петитум във връзка с това.

Предвид изложеното, не са налице предпоставки за селектиране на частната жалба.

Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 260043 от 28. 01. 2021 г., постановено по възз. ч.гр. д. № 649/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: