Образувано е по касационната жалба на Д. Б. М., като наследник на Х. Б. М., и Н. М., двете от И., подадена чрез пълномощника адвокат Е. Л., против решение № 97/08. 01. 2015 г. по адм. дело № 8639/2013 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на Н. М. и Х. Б. М., починал в хода на производството, като жалбоподател по делото е встъпила наследницата му Д. Б. М., срещу Заповед № РД – 22 – 012 от 09. 08. 2013 г. на Заместник - О. У на Област С., и са присъдени разноски.

В касационната жалба се излагат подробни доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения изложени в жалбата, касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменено обжалваното решение и изцяло отхвърлена исковата претенция. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът - Заместник - О. У на Област С., чрез юрисконсулт Е. П. изразява становище за неоснователност на оплакванията.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, е неоснователна.

Установено е от фактическа страна, че жалбоподателите са наследници на И. М. М., Роза Х. Дуновец и С.Х.Д.Н имоти на същите, намиращи се в [населено място], [улица]- сграда от три стаи в партера и две стаи жилище на първия етаж, хосторена върху 80, 90 кв. м, със съответните идеални части от общите части на сградата и мястото; сграда посторена на 85, 40 кв. м, състояща се от магазин и барака в партера; сграда от 192 кв. м, партер-3/три/ магазина,І-ви етаж от 5 стаи;дворно място в кв. 505, п-л VІІІ по плана на [населено място], Центъра с обща застроена и незастроена площ от 850, 00 кв. м, са отчуждени по реда на ЗОЕГНПС с актове за завземане на недвижим имот за държавен от 29. 10. 1949 г., 29. 08. 1949 г. и 11. 08. 1949 г. Със заявление вх. № 94 – С – 384 от 26. 10. 1994 г. отправено до Кмета на СО Роза Х. Дуновец, Н. М. и Х. Б. М. са поискали на основание чл. 1, т. 10 от Наредба за реда за подаване на заявления за обезщететяване чрез инвестиционни бонове на лицата по

§ 6, ал. 3 от ПЗР на Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия

да бъдат обезщетени за одържавения им по реда на ЗОЕГНПС недвижим имот, а именно - три сгради, находящи се в [населено място], [улица], заедно с дворното място, върху което са били построени. Жалбоподателите не са били обезщетени по така подаденото заявление за обезщетяване по реда на Наредба за реда за подаване на заявления за обезщетяване с инвестиционни бонове. С последваща молба вх. № 94 – С – 384 от 30. 01. 2001 г. жалбоподателите са поискали преписката вх. № 94 – С – 384 от 26. 10. 1994 г. да бъде изпратена по компетентност на Областния управител на С. град за обезщетяване по реда на ЗОСОИ за одържавените им по ЗОЕГПНС недвижими имоти. С писмо изх. № 94 – С – 384 от 20. 02. 2001 г. Столична община е изпратила на Областния управител на С. по компетентност преписка вх. № 94 – С – 384 от 26. 10. 1994 г. Въз основа на тази молба е издадена Заповед № РД – 22 – 012 от 09. 08. 2013 г. на Заместник - О. У на Област С., с която е отказано да се уважи искането им поради това, че молбата за препращане на преписката с искане за обезщетение вече по реда на ЗОСОИ е подадена след изтичане на срока по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ

. С обжалваното решение жалбата на Н. М. и Д. Б. М. срещу тази заповед е отхвърлена като неоснователна. Решението е правилно.

Въз основа на така установеното от фактическа страна настоящата съдебна инстанция намира, че изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на отказа на областния управител за признаване право на обезщетение по отношение на жалбоподателите, касатори в настоящото производство, е правилен.

Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ

), обнародван в Държавен вестник, бр. 107 от 18 ноември 1997 г., е приет в изпълнение на

чл. 3, ал. 3 от ЗВСВОНИ (ЗАКОН ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ СОБ. В. О. НЕДВИЖИМИ ИМОТИ) (ЗВСОНИ

). С него се разширява обхватът на реституцията, урежда се реда и начина за обезщетяване на собствениците или техните правоприемници, чиито имоти са одържавени по законите, посочени в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 от ЗВСОНИ

и които имоти не могат да бъдат възстановени реално, защото са станали публична собственост на държавата или на общините; придобити са добросъвестно от трети лица или върху тях са извършени, при спазване на действащото законодателство строежи или други промени, които не позволяват реалното им връщане; или са разрушени, преустроени, употребени, станали негодни или престанали да съществуват по всякакъв друг начин, и се предвиждат технически и процесуални правила за осъществяване на претенциите за обезщетяване. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ

министрите и областните управители са оправомощени да разглеждат искания за обезщетяване, направени в срок до 22 ноември 1998 г. с посочване на избрания начин за обезщетяване.

По делото не е спорно, че жалбоподателите са подали заявление за обезщетение вх. № 94 – С – 384 от 26. 10. 1994 г. отправено до Кмета на СО, с което са поискали на основание чл. 1, т. 10 от Наредба за реда за подаване на заявления за обезщететяване чрез инвестиционни бонове на лицата по

§ 6, ал. 3 от ПЗР на Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия

да бъдат обезщетени за одържавения им по реда на ЗОЕГНПС недвижим имот. С молба вх. № 94 – С – 384 от 30. 01. 2001 г. от жалбоподателите е поискано преписката вх. № 94 – С – 384 от 26. 10. 1994 г. да бъде изпратена по компетентност на Областния управител на С. град за обезщетяване по реда на ЗОСОИ за одържавените им по ЗОЕГПНС недвижими имоти. Това налага извода, че молбата с искане за обезщетение по ЗОСОИ е подадена през 2001 г., т. е. след изтичане на законоустановения срок по

чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ

.

Не могат да бъдат споделени твърденията на жалбоподателите, че подадената през 1994 г. молба за обезщетение чрез инвестиционни бонове по Наредбата по

§ 6, ал. 3 от ПЗР на ЗППДОбП

е запазила срока им за подаване на заявление за обезщетение по реда на ЗОСОИ, респ. че тази молба е следвало да се препрати от С. О на компетентния орган - областния управител на С.. Двата закона предвиждат различни процедури, различни компетентни органи и срокове във връзка с обезщетяването. Това са различни административни производства и смесването им е недопустимо.

В настоящия случай С. О, до която е подадено искането за обезщетение с инвестиционни бонове през 1994 г., не е имала основание да препраща молбата на компетентния орган по ЗОСОИ на две основания. ЗОСОИ е влязъл в сила почти три години след подаване на заявлението. От друга страна именно Кметът на Столична община бил компетентния орган, който е следвало да се произнесе по заявлението от 1994 г. за обезщетение с инвестиционни бонове, съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредба за реда за подаване на заявления за обезщетяване чрез инвестиционни бонове от лицата по §6, ал. 3 от ПЗР на ЗППДОбП. Съгласно чл. 5 от Наредбата компетентен да се произнесе по искането на жалбоподателите за обезщетяване с инвестиционни бонове е именно Кмета на общината, в настоящия случай Столична община. В тази връзка е бил неприложим чл. 8 от З., действал към този момент, и поради това не е съществувало задължение за административния орган да препраща искането за произнасяне по ЗОСОИ.

С подаването на молбата с вх. № 94 – С – 384 от 30. 01. 2001 г., с която е поискано препращането на преписката за обезщетение по ЗОСОИ, де факто е поискано обезщетение за одържавения на жалбоподателите имот по различен ред и приложим при различни условия, а именно по ЗОСОИ. Безспорно е допустимо за жалбоподателите да поискат такова обезщетение. Но възможността за това обаче е била ограничена от законодателя със срок, а именно срокът по

чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ

. Този срок обаче е бил пропуснат от жалбоподателите, както законосъобразно е приел първоинстанционният съд. Изложените в обратната насока оплаквания са неоснователни.

По изложените съображения съдът счита, че не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение, същото не страда от пороците по чл. 209, ал. 3 от АПК и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание

чл. 221, ал. 2 от АПК

, Върховният административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 97/08. 01. 2015 г. по адм. дело № 8639/2013 г. на Административен съд София-град.

Решението не подлежи на обжалване.

Особено мнение: