Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу тази

част

от Решение № 322 от 18. 06. 2010 год. по гр. д.№ 74/2010 год. на Софийски апелативен съд с която въззивният съд е оставил в сила Решение № 736 от 07. 10. 2009 год. по гр. д.№ 918/2006 год. на Софийски градски съд. С нея е бил уважен до размера на 375269. 03 лв. предявеният по реда на чл. 181 ГПК отм. от Държавен фонд „Земеделие” срещу [фирма]-С. иск за правно основание чл. 399 ал. 1 отм. - неизплатено застрахователно обезщетение по договор от 15. 04. 2005 год. по рисковете „проливен дъжд” и „наводнения”.

Ответникът по касация ДФ”Земеделие” в представен по реда и в срока на чл. 287 ал. 1 ГПК писмен отговор изразява становище, че касационен контрол не следва да бъде допускан, както и евентуално становище, че жалбата е неоснователна. Поискал е присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.

Основанието по т. 1 се свързва с недопустимост на въззивния акт поради това, че двете съдебни инстанции са се произнесли по непредявен иск – обезщетение, произтичащо от договор за периода 15. 04. 2006 – 14. 04. 2007 год.,, който период не обхваща твърдяните събития.

Основанието по т. 3 се свързва с произнасяне по въпросите: 1./ Може ли счетоводното записване да служи като доказателство за претърпяна вреда; 2./ Има ли основание обезщетението по застрахователен договор да бъде съобразявано с причини, външни на застрахователното правоотношение.

Гр. д.№ 918/2006 год. на Софийски градски съд е образувано по предявен при условията на частичност иск с правно основание чл. 399 ал. 1 отм. ТЗ на [фирма] срещу [фирма] за сумата 26000 лв. В качеството на арендатор на земеделска земя от държавния поземлен фонд с цел създаване и отглеждане на трайни насаждения (лешник), дружеството сключило на 15. 04. 2005 год. договор за застраховка на земеделските култури върху площ 536 дка със [фирма]. Твърдението по исковата молба е, че считано от началото на м. май 2005 год. вследствие на проливните дъждове, лешниковите насаждения в землището на [населено място], [община], обл.С. били унищожени. Отказът на застрахователя да заплати обезщетение бил мотивиран от тезата, че щетите са причинени от високи подпочвени води и неизправни отводнителни системи, които са предизвикали застояването на вода в имотите. Поради това, при условията на евентуалност е предявен за същата сума и иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД срещу [фирма]. Претендирано е и обезщетение за забавено плащане.

Поискал е привличането като трето лице помагач ДФ”Земеделие” в чиято полза е издадена и застрахователната полица. В хода на първоинстанционното производство, ДФ”Земеделие” е направил главно встъпване по реда на чл. 181 ГПК отм., предявявайки: 1./ Иск с правно основание чл. 399 ал. 1 отм. ТЗ срещу [фирма] за сумата 442100 лв.; 2./ Евентуален иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД срещу [фирма] за сумата 382045. 05 лв. и 3./ Установителен иск срещу [фирма], че нему (на Фонда) принадлежи правото да получи застрахователното обезщетение.

Софийски градски съд е отхвърлил първоначално предявените искове на [фирма]. По исковете на главно встъпилото лице, СГС е приел, че искът по п. 1 е основателен за сумата 382045. 05 лв., като е уважил и иска по п. 3, постановявайки дължимостта на посочената сума в полза на „ДФ”Земеделие” по отношение на [фирма]. Няма произнасяне по иска по п. 2 срещу [фирма] (който би следвало да е оставен без разглеждане).

Произнасяйки се на по въззивните жалби на [фирма] и на [фирма], Софийски апелативен съд е счел, че жалбата на арендатора-ищец е неоснователна. Счел е за частично основателна (досежно размера на обезщетението, посочен по-горе) жалбата на застрахователя.

Становището на настоящия съдебен състав, че не са налице сочените основания за допускане на касационен контрол, произтича от следното:

Не е налице основанието по т. 1 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Д. на „ [фирма] за недопустимост на първоинстанционното решение, поради произнасянето по застрахователни събития, настъпили извън заявения с ИМ период е бил правен и във въззивното производство. Съставът на САС е счел, че този довод е неоснователен, като е обосновал становището си, че се дължи застрахователно обезщетение за събития, настъпили през периода м.V – м.VІІІ.2005 год., както с разменената между [фирма] и [фирма] кореспонденция, съвместната констатация на щетите (при разногласие за причините им) и други събрани досежно този период доказателства. Т.е. всъщност липсва произнасяне от страна на въззивния съд по

правен въпрос,

в противоречие със задължителна практика на ВКС, а формулираното в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК твърдение е, че САС неправилно се е произнесъл по допустимостта на първоинстанционния акт с оглед твърденията и фактите досежно правнорелевантния период, обхванат от застрахователната закрила.

Не е налице и основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по отношение на цитираните по-горе въпроси. И двата посочени въпроса са по-скоро риторични, нямах характеристиката на обуславящи, свързани с доказаността на размера на застрахователното обезщетение по конкретното дело и са без значение за развитието на правото. По отношение на доказателствената стойност на счетоводните записвания е налице обилна и непротиворечива практика на ВКС. В конкретния случай, тя е и без значение, доколкото се касае до косвен аргумент/доказателство при събирането на данни досежно размера на щетата и оттам – на размера на дължимото застрахователно обезщетение. В мотивите на въззивното решение, направеното за пръв път пред САС възражение за нередовно водене на счетоводните книги на [фирма], е обсъдено, като изводите на съда се основават и на други събрани по делото доказателства, които [фирма] не е оспорил.

Вторият от поставените въпроси освен риторичния си характер е и неясен, доколкото в произнасянето на съдилищата липсва позоваване на причини, външни на застрахователното правоотношение, което да е обусловило изводите им за дължимостта и/или размера на обезщетението.

С оглед изложеното по-горе, касационен контрол не следва да бъде допуснат, като касаторът ще следва да заплати на ДФ”Земеделие” юрисконсулстко възнаграждение в размер на 6019. 04 лв., определено по реда на чл. 9 вр. чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредбата за адвокатските възнаграждения за представения отговор по чл. 287 ал. 1 ГПК.

Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на Решение № 322 от 18. 06. 2010 год. по гр. д.№ 74/2010 год. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА

[фирма] да заплати на ДФ”Земеделие” сумата 6019. 04 лв., представляваща направени по делото разноски пред настоящата инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.